Зимата иде във Вестерос – но в България пак ще ни изненада

Джон Сноу гази в еднометрови преспи, огненият жрец Торос измръзна от студ, драконът Визерион възкръсна като ледено зомби, а Санса носи ямурлук, по-голям от този на Боримечката – с две думи, зимата си иде отсЕкъде във Вестерос. Далеч по-различен е мирисът във въздуха в българския енергиен сектор има-няма три месеца преди да се започне редовната зимна вакханалия. Поредното лято се изтече в спокойствие и летаргия, без някой да се сети, че именно това е най-благодатният за реформи и промени период, така че да се избегнат превръщащите се в обичайна гледка зимни енергийни кризи.

Електроразпределение

В електроразпределението има две наболели теми, които през последните години набраха някаква инерция, но в момента видимо буксуват – либерализирането на пазара и борбата с кражбите.

Пазарът на електроенергия за бизнеса в България е една от малкото проведени (почти) докрай реформи от трите кабинета на Бойко Борисов – след дълги години мъки, безкрайно писане на стратегии и криене под масата (в преносен и буквален смисъл), българските компании най-накрая могат да си избират свободно кой да им продаде ток. Както се казва – Алелуя, ама това е само половината от пазара. Битовите потребители на хартия също имат тази възможност, но реално смяна на доставчици няма. КЕВР, страхувайки се от политическо напрежение и вероятно под някакъв партиен натиск (съставът на комисията се формира де факто през партийни квоти), все още поддържа регулирания пазар за битовите потребители, където цените са индиректно субсидирани през НЕК, т.е. през данъкоплатците и индустриалните потребители на ток. Следователно, няма и толкова „луди“ потребители, които да излязат от регулирания пазар за бита към свободния.

Макар това от гледна точка на битовия потребител да изглежда положително (защо да плаща по-висока цена?), в крайна сметка загубите на НЕК също се плащат от индивидуалния данъкоплатец. Моделът, в който България субсидира тока за бита, като принуждава бизнеса да плаща една от най-високите цени на електроенергия в Европа, не води до нищо добро. Най-малкото, поради две причини – (1) скъпият ток за бизнеса намалява икономическия растеж, оттам и доходите на всеки човек; и (2) субсидирането на киловатчас на калпак облагодетелства битовите потребители с най-високо потребление – т.е. хора с огромни къщи в Бояна, които се топлят с 15 климатика и подгряват два басейна на ток.

Вторият крайъгълен камък в електроразпределението са, най-общо казано, кражбите на ток и жици. Доста наши сънародници са си живи гяволи, що се отнася до възможността да минат метър в плащането на сметки или да си „наберат“ жица. От приватизацията на електроразпределителните дружества насам се водят доста успешни политики по ограничаване на кражбите и неплащането на електроенергия, като в отделни квартали със смесено население практиката е почти изкоренена (успехите на българските ЕРП-та са наистина за световен пример). Някои мерки срещу кражбите обаче изискват не просто воля за събирането на сметки и реорганизация на процесите, а инвестиции. Именно тук отново опираме до притесненията на партиите за цената на тока – всяка инвестиция на ЕРП-тата, НЕК и на ЕСО трябва да бъде отчетена в цената на електроенергията, следователно КЕВР няма особен стимул да одобрява нови инвестиции. Последният такъв пример е с опитите на ЧЕЗ да въведе балансови електромери – хем, от една страна, обществената поръчка се обжалва непрекъснато и не може да тръгне, хем, от друга, КЕВР леко и елегантно намеква, че няма нужда да се въвежда този механизъм срещу кражби, тъй като ще струва пари.

Топлофициране

Голямата авария на "Топлофикация-София" в "Младост" тази зима илюстрира това, за което много експерти, икономисти и финансисти предупреждаваме вече години наред – дружеството е в толкова тежки финансови затруднения, че неговата инфраструктура буквално се разпада пред очите ни. За съжаление, софийската компания не е изолиран случай – целият сектор е в криза с изключение на топлофикациите във Варна и Пловдив, в които собствениците им (френската "Веолия Енерджи" и австрийската ЕВН) направиха нужните инвестиции в когенерации и поддръжка на топлофикационната инфраструктура.

Причината тук отново е половинчата държавна политика и нерешителност да се развие определен секторен модел в неговата цялост.

Тъй като топлофикациите произвеждат едновременно топлинна и електрическа енергия, тяхното функциониране се осъществява по два бизнес модела. Единият е чисто пазарен – топлофикацията продава топлинна енергия на пазарна (или близка до пазарната цена, когато има държавен регулатор) и продава електроенергия отново на пазарна (или близка до нея) цена. Вторият модел включва т.нар. кроссубсидиране – държавата изкупува скъпо електроенергията, като след това задължава топлофикацията да продава топлинната енергия на ниска цена, която почти винаги е под себестойност. Във втория модел се цели определен социален ефект, като цената на парното се държи по-ниска от реалната за сметка на цената на тока.

В България засега работим по модела на кроссубсидирането, но нещата забуксуват все повече през последните години. Тежкото финансово състояние на НЕК ограничава възможността националната компания да изкупува електроенергията на ТЕЦ-овете на достатъчно висока цена, която да оправдае ниските продажни цени на топлоенергията. За преминаване към пазарен модел не може и дума да се каже – това ще означава повишаване на цената на парното, което е кошмар за българските политици.

Друг традиционно критичен проблем в сектора е, че КЕВР традиционно орязва разходите на топлофикациите за амортизации под странното допускане, че тръбите за парно са някакъв вечен актив, който ще битува, докато свят светува. Държавната комисия е под разбираем политически натиск да задържа максимално цената на парното, което обаче вече не се реализира за сметка на печалбите на топлофикациите (тъй като те са на загуба), а за сметка на качеството на тяхната инфраструктура. При неспособност те да реализират инвестиции, които да компенсират реалните амортизации, топлофикационната мрежа просто започна да се разпада по-бързо, отколкото се обновява. Тоест, свиквайте с авариите посред зима и внезапните взривове и течове в топлофикациите в България – те ще стават все по-чести, дай Боже, само да няма жертви.

Да си играеш с огъня

Колкото и абстрактно да звучат гореописаните проблеми на средностатистическия битов потребител на електро- и топлоенергия, който логично би искал двете да са възможно най-евтини, ако може и без пари, рано или късно ще се опарим сериозно от играта с огъня. Фалитите на топлофикации и международните арбитражи на ЕРП-тата безспорно ще доведат до огромни разходи за държавата, които ще бъдат платени от данъкоплатеца.

По-критичният проблем може да възникне при по-мащабна авария и разпад на топлоподаването в София или друг голям град*. Тъй като политиците ни правят популистка социална политика през цените на тока и парното, двете мрежи са с недостатъчни инвестиции и съответно не могат да издържат на кризисно натоварване. Спре ли парното, потребителите ще започнат да се отопляват на електричество, създавайки свръхпотребление и почти сигурно събаряйки електропреносната система на града.

Сега си представете какво е да останете без парно и без ток на -15 градуса. Ако перифразираме крилатата фраза на Рейгън, то можем да кажем, че справедливото наказание за сиромахомилството и популизма ще бъде измръзването до смърт.

*За щастие, от големите градове този риск е по-нисък във Варна и Пловдив, където топлофикациите са собственост на европейските лидери в сектора EVN и Veolia Energy – макар и срещайки същите проблеми като останалите, при тях поне ефективността на инвестициите е по-висока, а кражбите и корупцията са по-ниски.