Жан-Пол и остъкления дом

Времето тече, а ние сме смаяни от това, винаги.

Умря Жан-Пол Белмондо, а той беше нещо като огромен калъф на моето време, той го обхващаше от много преди да се появя аз и да започне моето време, та чак до сега. Нали си представяте – нещо, което е почти синоним на времето, нещо, в което времето се съдържа, и изведнъж и него го няма.

Представих си какво ли му е било на моя татко Никола, когато е свършил социализмът. Той е бил на 52, когато социализмът, който е обещавал да бъде самото Време, да не свършва никога, се е сринал с гръмотевично пльокване.

Човек не бива да разчита на вечни неща.

Колкото и да не разчита на вечни неща, все пак си посвиква и разни неща му се струват като самото Време – били са преди и ще бъдат и след това. Коетернални, както се казва, тоест съществуващи заедно с Вечността.

Когато бях на 11, гледах "Професионалистът". Това беше първият филм, който ме порази. Изпитах такова голямо чувство, че исках по някакъв начин да „остана във филма”. Да не свършва това вълнение. Моето детско преживяване към такива филми беше съвсем идентично с влюбването. Там Жан-Пол е бил (като направя сметка сега) почти на възрастта на моя татко Никола по времето, когато татко ми е загубил своя коетернален социализъм.

Към петдесетака.

И аз съм на толкова сега.

Времето тече и това е направо смайващо.

Преди "Професионалистът" бях гледал други два важни филма - "Междузвездни войни" и "Коса". И двата също ме поразиха и промениха за цял живот. Тоест като казах, че първият филм, който ме е поразил, е "Професионалистът", не бях съвсем прав, но - от друга страна - в паметта нещата не са строго хронологично подредени. "Междузвездни войни" ме направи романтичен рицар, "Коса" ме направи хипар.

Като романтичен рицар не можах да се проявя, защото за целта трябва да се разкарваш с меч и да претрепеш няколко змея или дракона или поне сарацини; но виж, като хипар се осъществих – живях „неморално” и с дълга коса почти целия си съзнателен живот. Под неморално разбирам: поставяйки свободата и щастлива, свободна любов пред успеха и кариерата, материалното богатство и благоприличието. Гледах да съм волен и неангажиран с нищо, да се науча да се измъквам от всяка несвобода. Това винаги е предизвиквало антипатията на мнозинството, защото „ангажираността” и „отговорността” са висши ценности за обикновените хора. Аз исках да успея да обоснова философията си, а в нея се казваше, че ако не си отговорен към своята свобода, колкото и да си отговорен „към хората”, си всъщност един доста безотговорен човек. Това съвсем отговаря на латинското Medice cura te ipsum – лекарю, излекувай се сам, тоест няма как да лекуваш, ако първо не си излекувал себе си. А несвободата е болест.

Но "Професионалистът"...

Този филм ме караше да мечтая да стана мъж. Такъв широк, масивен, целият в мускули като пълнители на автомати, с рамене като планински плата, с врат, на който се увесват русокоси красавици и висят там, докато ти поваляш Врагове. Не можех да разбера на 11 или на 22, че за да станеш такъв мъж, трябва да си като Жан-Пол на 47-8 или като моя татко Никола на 52 и да си пренесъл през живота много, много неща. Примерно, като Жан-Пол трябва да си играл в най-великите филми на Новата вълна във френското кино, да си пренесъл цялата тая Нова вълна на гръб, така да се каже, да си играл във филми като "Лудият Пиеро" и "До последен дъх", да си работил много, да си се сблъсквал с много Неща във Времето, да си ги носил на раменете си и така раменете ти са ставали все по-широки и здрави.

Не знаех, на 11, пък и на 22, че широките рамене са характерни за Атлас – този, който носи небосвода на плещите си. А сега разбирам, че всеки един човек е всъщност един Атлас, защото носи на плещите си самото Време. И носейки го, става, без да се усети, широкоплещест.

Но, естествено, не всеки.

Когато се върнахме от киното с моя брат Светльо, който тъкмо беше в казармата и се беше прибрал в отпуска, след гледането на "Професионалистът" ние веднага се захванахме да увековечим вълнението си.

И на нашия оранжево-тютюнев, грапаво-мазилчест балкон ние нарисувахме с маслени пастели точен портрет на Жан-Пол Белмондо, а на фона - сцена от филма (джип с африкански войници, Професионалистът – по потник и с кирка в ръка). Получи се много добре. Картината беше плътна, с много меки и реалистични тонове - на 12 (всъщност не бях на 11, а на 12, защото филмите идваха в България с една година закъснение) аз познавах стила на Гирландайо, на Ботичели, на Пиеро Дела Франческа, а Рафаело и Леонардо ми се струваха вече някак банални (ама че надуто хлапе съм бил).

Толкова харесахме картината си, че решихме да изрисуваме целия балкон.

Че дори и нашата свръхконсервативна майка я хареса (всъщност тя никога не е била консервативна, а просто като всички жени от Тогава обичаше да забранява и да казва Не - това ѝ даваше самоувереност) и така ние изрисувахме лека-полека целия балкон. До Жан-Пол се появи Чарли Чаплин заедно с Джеки Куган от "Хлапето", после "Бийтълс" прерисувани от тази известна снимка от албума "Хелп", след това аз нарисувах Чарлз Бронсън от "Великолепната седморка" и рисувах сам, защото брат ми вече беше студент и не му се занимаваше с такива хлапашки работи.

Така към 1985-та балконът ни беше най-шареният и изрисуван балкон в цяла София (а аз специално обикалях и гледах балконите с ревнива гордост) и вече нямаше накъде повече да се изрисува. Тогава майка ми подхвърли ужасяващата идея да боядисаме целия балкон и да рисуваме отгоре отново. Тогава приех това като ужасно предложение, като някакъв вид предложение за светотатство. Как така да се замажат с латекс най-чудесните ни картини?

Тогава все още не бях чел за тибетските монаси, които правят изображения мандала с тичинков прашец, без да го слепват с нищо – и когато са готови със свръхсложната и огромна картина (която рисуват много седмици), оставят прозорците отворени и вятърът издухва картината и я разпилява по целия свят.

Все още не бях готов за великите уроци по Непривързване.

А както казах, човек не може да повярва, че времето лети и че всичко изчезва и се стапя. Но то си е така. И затова човекът трябва да се изучи в науката на Непривързването. Пред очите му се изграждат и отмират светове. Пред очите на моя татко Никола се разви и отмря светът на социализма. И моят татко Никола продължи да живее. Пред моите очи се изгради светът на Белмондо и се стопи и той в небитието, и аз съм още на този свят и се чудя, и се чудя.

И така, не боядисахме тогава балкона. И се преместихме с моя брат в „детската” ни стая. Там, за около година, изрисувахме портрети на Айнщайн, Уотсън и Крик (създателите на двойноспиралния модел на ДНК), Леонардо да Винчи, Нютон и Йордан Радичков, оп, не – Йордан Радичков също беше на балкона с един откъс от негов разказ, завършващ с възклицанието „Лебеди мои” - за едни кални циганчета. Всичките тези портрети бяха изящно вписани в нещо като цветни медальони и все едно висяха на някакви много изкусно изписани въженца от тавана. А медальоните с портретите дори хвърляха нарисувана сянка на стената. Бяхме доста прецизни майстори, все пак се учехме от майсторите на Кватрочентото.

След това Времето отново потече доста буйно и мина доста от него. И двамата с брат ми се изнесохме от този апартамент в "Дианабад" (която по това време се казваше "Червена звезда"). И майка ни и татко ни Никола все пак замазаха с нов латекс нашите картини на балкона. А после, година-две по-късно, и тези в стаята. И пласт след пласт тапети и латекси върху образа на Жан-Пол се трупаше самото Време. То е зло и иска да премахва човешките образи. Върху патешкия му, гениален нос - безлични, тъпи пластове чешки латекс. Това е Времето.

След години дойде Европейският съюз и след много борби започна да реновира блока на моите родители и този свещен балкон (който, между другото, гледа към един от факултетите на Художествената академия), беше зазидан и се превърна в нещо като стаичка. Нямаше вече нищо художествено и нищо романтично в него. Силните чувства не се връзват с благополучието. Европейските съюзи във всички времена носят сигурност на еснафите и убиват творческите изблици на неангажираните и разпасани хипита.

През този балкон моите майка и татко гледали как прехвърча едно момиче от осмия етаж и пада долу на плочника и отишли да го видят, да помогнат, като добре знаели, че на разбит в камъка труп не може да се помогне, но защото са (Бог да ги поживи) героично-състрадателни хора, държали с ръце разбитата главица на момичето. После чистили кръвта. И се прибрали на неизрисувания си, остъклен, зазидан и извънредно уютен балкон да гледат как тече Времето.

А то тече.

И все пак, някъде там, в недрата под пластовете от Европейски съюзи и латекси и Време и безличие, се крие и спотайва портретът на Жан-Пол Белмондо – героят на моето и на всички околни детства – и ни носи увереност, че нещата с човешкото величие и човешкия дух са наред. Просто са се скрили за известно време.