Времето на илюзиите към режима в Москва свърши

Срещата на високо равнище на НАТО във Варшава вече бе определена като символична. Двадесет и пет години след разпадането на Варшавския договор духът на Студената война изглежда пуснат от бутилката, в която като че ли бе затворен през изминалите години. Разликата е в това, че без да е налице блоково разделение, политическата пропаганда все по-често се завръща към образи и послания от миналото.

Дискусиите във Варшава ще бъдат фокусирани около необходимостта от укрепването на Източния фланг на НАТО. Българската позиция ще се опита да разшири дебата по отношение на Южното направление. Министърът на външните работи на Полша вече заяви, че срещата ще търси отговор на въпроса как ще функционира Алианса в динамично променящата се среда за сигурност. Според него, отговорът трябва да се гради върху три основни стъбла – адаптация, доверие и лидерство.

Срещата в Уелс маркира динамичната трансформация и нарастващите рискове по отношение на сигурността. Още тогава бяха налице основните елементи, които ще бъдат коментирани и във Варшава. Източниците на напрежение, които генерират все по-високи равнища на риск, бяха ясно определени и през изминалото време, те запазват своя рисков потенциал. Въпросът е не в това дали ще бъдат идентифицирани нови рискове, а ще бъде ли генерирана политическа воля за адекватен отговор от страна на Алианса.

Най-съществената промяна през изминалите повече от две години е руската инвазия в Украйна и развитието на международната терористична организация ИДИЛ. Ангела Меркел еднозначно определи руската инвазия като основна причина за загубата на доверие и рязкото влошаване на отношенията между НАТО и Руската федерация. Но проблемът е значително по-сложен.

НАТО не разполага със средства, за да противодейства на ситуации от типа на руската инвазия в Украйна. Всъщност Алиансът никога не е бил страна в тази конфликтна ситуация. Това е руската теза, която се опитва да се конфронтира с НАТО, аргументирайки военната си намеса и окупирането на Крим и източните провинции на Украйна като отговор на засиленото присъствие на Съюза до нейните западни граници. В тази ситуация НАТО е принуден да търси решение, което да удовлетвори нарасналите опасения на Балтийските републики, Полша и Румъния, без в същото време да допусне да бъде пряко конфронтиран с Руската федерация.

Предисторията на конфликта показва ясно, че политическата промяна в Украйна бе предизвикана под руски натиск още при избирането на Янукович за президент, а премина в активната си фаза след поставянето на въпроса за присъединяването на страната към Европейския съюз.

В известен смисъл, отказът на НАТО да обсъжда въпроса за присъединяването на Украйна и Грузия, както и на Македония, се превърна във фактор за дълготрайна политическа нестабилност в тези страни. Днес Алиансът трябва да се адаптира към променената ситуация, при многозначителното отсъствие на ООН, която би трябвало да бъде организацията, която да реагира на нарушаването на суверенитета на Украйна и да противодейства на мрачната сянка на амбициите за прекрояване на граници.

Времето на илюзиите по отношение на стратегията на режима в Москва свърши. Ако някой е смятал, че става въпрос за конкретни ситуации, за реакции или решения, които не са обвързани в цялостна концепция, време е да осъзнае грешката си.

През изминалите две години, по-голямата част от страните-членки на НАТО, включително и България, бяха обект на руски военни провокации. Реакцията на засегнатите бе изключително предпазлива и това не доведе до сериозно напрежение, въпреки очевидното желание за провокиране на инцидент от руска страна.

Когато режимът в Анкара реши да изостри тази ситуация и след поредното нарушаване на турското въздушно пространство свали руски боен самолет, се озовахме в друга ситуация, която доведе до рязка ескалация на напрежението и влошаване на диалога в рамките на Алианса. Независимо от принципната подкрепа, която Турция получи от страна на НАТО, всички оцениха рисковете, които подобно действие може да генерира в краткосрочен план.

НАТО трябва да постигне съгласие за модела на реакция по отношение на подобен тип провокации, тъй като те очевидно няма да престанат. Те са елемент от руската стратегия за ангажиране на НАТО в пряко противопоставяне, но крайната цел на тази стратегия е дестабилизиране на Европейския съюз, а не конфронтация с Алианса.

По сходен начин антиамериканската реторика на Русия и нейните сателити няма пряко отношение към САЩ, а цели да усили натиска върху европейските институции и да задълбочи разделителните линии в ЕС, който е най-съществената алтернатива на всички видове азиатски авторитаризъм.

Алиансът трябва да се адаптира към тази промяна в средата за сигурност, отговаряйки на опасенията на страните от своя Източен фланг, но и запазвайки открити всички дипломатически средства за възпиране на Руската федерация.

Това изисква постигането на съгласие между страните-членки: че в стратегически план взаимодействието с Русия няма алтернатива, но спрямо тактиката на Кремъл трябва да бъде даден адекватен отговор. Засилването на военното присъствие е само един от елементите на подобно решение. Най-важното е запазването и укрепването на доверието между страните-членки пред лицето на рискове, които взаимно усилват влиянието си.

Именно по отношение на укрепването на доверието, Срещата на високо равнище на НАТО се провежда в условията на първата вълна от последици от британския референдум. Без да има пряка връзка между него и развитието на НАТО, той без съмнение оказва влияние на европейските страни, а с това и увеличава неопределеността по отношение на партньорството между НАТО и ЕС. Ефективното противодействие на терористичните заплахи и миграционния натиск към европейските страни, както и цялостната архитектура на сигурност, градена през последните десетилетия, може да претърпи съществена корекция при нарушаването на баланса на представителство в ЕС и НАТО. Темата за разширяването на Алианса изглежда трайно блокирана. Тази тема има пряко отношение към перспективите за страните от региона на Югоизточна Европа, а с това оказва пряко влияние и върху възможностите на България.

Отговорът, който трябва да изработят висшите представители на страните-членки на Алианса във Варшава, е определен от необходимостта от адаптация, при запазване и разширяване на съществуващото доверие. Условията на тази задача правят неотменима темата за лидерството на НАТО. Променящите се условия оказват натиск върху организацията да разширява във все по-голяма степен политическия си характер, без да губи военния си потенциал и способност за реакция. В стратегически план няма алтернатива на необходимостта от изграждане на стратегически отношения с Русия, но тази цел не може да доведе до пренебрегване на принципите, гарантирали мира и просперитета на Европа.

Въпреки очакванията и инспирираните пропагандни клишета, Русия не може да бъде основната тема на срещата на високо равнище на НАТО. Ние имаме общ противник и неговия профил се очертава във все по-пълното срастване на мрежите на международната организирана престъпност и религиозния фундаментализъм.

Ефективната координация и планиране на силите и способностите, необходими за противодействие срещу този общ противник, има стратегическо значение за бъдещето на Алианса. Той не само трябва да запази своя военен потенциал, но и да заеме лидерска политическа позиция по отношение на изработването на обща стратегия на реакция и развитие.

В съвременните условия лидерството е все повече способност за постигане на съгласие, а не за налагане на готови решения. Срещу авторитарните заявки за налагане на дневен ред трябва да бъде противопоставен модел на лидерство, изразяващо се в изграждане на доверие, без което адаптацията на Алианса към съвременните условия изглежда почти невъзможна.

Най-важното е НАТО да не се подаде на провокацията към ескалиране на противопоставянето. Ако срещата на върха успее да излъчи ясно послание за разширяване на доверието в процеса на адаптация, при запазване на основополагащите принципи на Алианса, тя ще е изпълнила лидерската си мисия.