Време е!

Изборите за Европейски парламент ще маркират поредната фаза в процеса на трансформация на партийната политическа система в България. Този процес започна през 2001 година, когато някак неуместно бе променена траекторията на развитие на България и ще продължи поне още няколко години.

Въпросът дали изграждаме либерална демокрация или нещо друго остава открит. През изминалите тринадесет години, зад привидното лутане, все по-ясно се очертава профила на политическа система, която няма нищо общо с демокрацията. Затова европейските избори представляват много важен етап на междинно отчитане. Те няма да дадат ясен отговор на въпроса за бъдещето на демокрацията в България, но могат да определят поне мащаба на отклонение.

Отвъд вялата, но агресивна кампания, политическият залог на тези избори е повече от очевиден. Те се превърнаха в нещо много повече от израз на политическа воля за ефективно представителство в Европейския парламент. Руската офанзива срещу Запада през Украйна свали много маски. В контекста на европейските избори, неочаквано за мнозина, се открои отново основното противоречие в българския политически живот. Въпросът за демократичния избор на България не е решен.

Почти двадесет и пет години след началото на посттоталитарните трансформации у нас, в конкретен гео-политически контекст, съпротивата срещу установяването на демократични правила в България се оказа все така устойчива и агресивна. Както и в началото на 90-те години, тя се води от същите полит-технолози, преминава през същите партийни структури и използва почти един и същ политически език. Залогът на тези избори е в това ще започнем ли да преодоляваме, макар и бавно и мъчително, съпротивата на мутиралите тоталитарни политически структури или ще им позволим да оцелеят зад фасадата на привидната си европеизация.

БСП е „болният човек” на българската демокрация. През всички тези години нито една политическа реформа, насочена към гарантирането на свободата и справедливостта в България, не е била реализирана или дори само подкрепена от тази партия. Тази сложна система от партизански, землячески, кланови и фамилни обвързаности и противоборства, които продължаваме да наричаме БСП, оцелява през съпротивата си срещу установяването на ценностите и нормите на демокрацията. Нейните метастази постепенно успяха да компрометират или поне да обезсилят демократичните реформи. Днес тя блестящо доказа на всички, които очакваха нормализацията на БСП, че това не може да се случи. Съпротивата на БСП е разбираема – установяването на демократични правила и върховенство на закона би сложило край на достъпа до власт на най-влиятелната част от някогашната партийна номенклатура. Затова България остана единствената страна, в която бившата комунистическа партия успя да удължи толкова дълго собствената си мимикрия и дори да тласне страната ни встрани, в някаква измислена от руските полит-технолози „евразийска периферия”.

Агресивността на отминаващата предизборна кампания бе определена от факта, че част от политическия елит разбира, че ще трябва да отстъпи. БСП ще изгуби тези избори, а това ще постави началото на истинския край на част от мрежите на влияние, които успяха да оцелеят толкова дълго. Краят на „перестройката” за БСП започна на изборите през 2009 година и ще продължи. Нормализацията в лявата част на политическия спектър ще продължи дълго и болезнено, но повече не може да бъде отменяна. Големият въпрос, на който никой не иска да даде отговор, е колко ни струваше всичко това? Защо трябваше да платим тази непосилна цена, за да позволим на няколко хиляди души да съхранят и увеличат влиянието си? В началото България изгуби седем години, през които някогашната партийна номенклатура трансформираше ресурсите си на властване, а след това позволихме на същите кланове, сродени чрез властта, да забавят и отклонят развитието ни.

Тук не става въпрос за екзалтираните от „мощта на Русия” нещастни хора, които запалиха флага на Европейския съюз пред паметника на Съветската армия. Нито за онези, които скандираха, че Обама е фашист. Те също са жертви, въпреки че може би не разбират добре това. Политическият вампиризъм на мутиращата комунистическа номенклатура продължава да отнема и техния живот. Истинският проблем е в ядрото на съпротивата срещу демокрацията, което винаги се е олицетворявало от БСП.

През годините около това ядро бяха конструирани различни сателити. В самото начало това бе ДПС. То и до днес остава най-успешния проект на българските полит-технолози. Десетки формации биваха лансирани в демократичното политическо пространство с единствената цел да бъде дезорганизиран всеки политически проект, който би могъл да подложи на риск оцеляването на тази част от политическия елит. Доколкото земеделците и социалдемократите винаги са били най-опасните и влиятелни противници на комунистите, през изминалите години бе направено всичко възможно и двете политически традиции да бъдат компрометирани чрез десетки фалшиви формации. Същото се случи и с екологичните движения. БСП успя да насити политическото пространство у нас с политически креатури, чиято обща цел бе постигната – българските граждани приеха като своя фразата на Алековия Бай Ганьо, че „всички са маскари”. Затова днес изглежда толкова трудно да убедим дори и онези, които не са преживели тоталитаризма по съветски образец, че тяхното право на избор има значение.

Последният клонинг на тази традиция днес претендира да е опозиция на статуквото, а застаряващите му конструктори ни убеждават, че ББЦ било „център”. Личната и професионална деградация няма дъно, но отвъд нея стои политическата отговорност на „възложителите”. Те продължават да си „поръчват” подобни политически продукти, чиято крайна цена ще платят дори онези, които все още не са се родили. Затова няма значение какъв е срокът на годност на поредния полуфабрикат. Още преди да е изгубил видимите си очертания, той би могъл да бъде заменен с нов политически сурогат.

На фона на всичко това българското общество изглежда обезсилено и разединено. То изглежда като продължително тровен човек, бавно и систематично, отровен от лъжи и страх. Изглежда, че съпротивителните сили на българското общество са отслабнали толкова, че вече не успява да мобилизира дори традиционния си скептицизъм. Именно той е успявал винаги да предпази България от радикализма и тиранията. Днес дори този скептицизъм спрямо гръмките обещания и предизборни лозунги изглежда притъпен. Опитите той да бъде насочен срещу Европа продължават, но постигат само частични резултати. Мнозинството от българските граждани продължават да се надяват, че ще успеят да оцелеят, приемайки голямата несправедливост и опитвайки се да осъществят онова, което Живков наричаше „малка правда”. А всичко това дава нови сили на ядрото на антидемократичната политика в България.

Време е да се сбогуваме с миналото! Хората не са готови да се разделят с него радикално и категорично. В крайна сметка това е и част от нашия собствен живот. Но тези избори са поредната възможност за отдалечаване от него. Бавно, но неотклонно, защото както видяхме, то може да се завърне много по-бързо, отколкото сме очаквали. Първата стъпка по този път е участието в изборите за Европейски парламент. Втората е отказът да се гласува за БСП или нейните клонинги. Третата стъпка е най-важната – да се продължи напред, към защитата на личното и гражданско достойнство. Защото всеки европейски гражданин има правото на добро управление. Това е право, а не въпрос на добра воля. И ако сме готови да отстояваме собственото си достойнство, трябва да изискваме спазването му от онези, които временно управляват общите ни дела.

Време е!