В търбуха на киното: режисьорът Никола Бошнаков

Продължение от стр. 1

Приятелката му донесла лекарството, Никола го изпил и заспал толкова дълбоко, че никой не успял да го събуди и това предизвикало паника. Много бързо го застигнала славата на наркоман, заради което бил пратен отново в лечебницата.

„И намериха наказателна застава, на която да ме пратят и ме пратиха. Там ми конфискуваха книгите, конфискуваха ми аспирините… - беше много строг режим. Освен това, като разбраха, че съм софиянец и нищо не разбирам от животни, ми дадоха да отговарям за крава, теле и два коня. Конете редовно ги изтървах, кравата и телето горе-долу успявах да ги прибера…“ Негова задача е да рине изпражненията на животните, а това се оказва нелека задача – изкарвал по пет колички с фекалии на нощ. И пишел стихове. „Старшината се оказа голям ценител на поезията. В селото, в което е заставата, няма поща; пощата той кара до съседното село Круша. И съответно чете писмата. И какво чел, какво разбрал… Вестниците фалират, аз мъкна някакви изпражнения и изобщо не са много позитивни моите стихотворения… И той решава, че най-малкото ще ги очистя и двамата с командира – явно доста въздействаща поезия съм писал! И първо ми взеха затвора от автомата, но това им се видя малко и след това ми взеха и самия автомат. И ми дадоха една тояга. И аз всъщност мъкна фекалии през деня, а нощем давам часови по застава с тази въпросна тояга“, разказва през смях Никола.

В казармата той преживява и други разтърсващи неща, като например срещата с ВКР-то и престоя в психо диспансера на болницата на МВР, за който казва:

„Там видях всякакви, които не бяха луди. Имаше един, чиято жена не знаеше, че е луд и че е в психо диспансера – правеше се, че ходи на работа; облича си униформата вкъщи и в 6:30 излиза, прескача оградата, хвърля униформата, облича пижамата и до 17 часа, докато си тръгнат лекарите, е в болницата; тръгнат ли си лекарите, облича си униформата, прескача оградата и се прибира вкъщи – все едно е на работа. Всички бяха или доносници, или скатавки, имаше едно-единствено момче, което наистина не беше добре.“

Оттам Никола също избягал няколко пъти – за да урежда бизнес делата си. След това го пращат на друга застава, където му възлагат задачата да се грижи за една твърде свободолюбива крава, след която неведнъж му се налагало да тича. „В момента, в който избяга кравата, се прекратяват всички наряди, спира да се пази границата въобще и се впускаме всички да я гоним. Разпиляваме се в четири посоки да я търсим, а командирът остава да поддържа връзка с щаба, вайкайки се за зеленото си Жигули с лети джанти, което ще се наложи да продаде, ако загубим кравата, която му се води по ведомост. И ние се пръскаме, и се събираме в кръчмата, докато началника ни чака – да пием по едно-две. Но обикновено връщахме кравата.“

Но веднъж кравата преминала границата и отишла на територията на Сърбия. Това обезпокоило Никола и останалите войници, защото да се влезе на чужда територия с автомати не е добра идея. Напротив, това би се приело като въоръжено нахлуване. Решили този казус, като от българската страна останал един тях да пази автоматите, а другите минали границата без оръжие и там, след известно преследване, хванали кравата.

„След всички тези приключения, като излязох от казармата, нямаше никакви маси за вестници, всичко беше изчезнало…, та се наложи отново да се правят маси за вестници. Режисурата се появи после – след като фалирах два пъти, аз разбрах, че не съм правил бизнес, а съм правил някакви филми. По-добре да правя филми, отколкото…“, споделя спомените си Никола Бошнаков.

Завършва Кинорежисура в НБУ през 2006-а г. Негови преподаватели са Иван Георгиев – Гец и Мариана Евстатиева – Биолчева. Докато следва, се заформя творческата група Никола Бошнаков – Митко Таралежков – Олег Константинов, днес известна като „Бидон филм“. Заедно и поотделно създават десетки филми, които постигат различен успех. Митко Таралежков, който по-късно става известен с музикалните си изпълнения, осъществява филмите „Бургас на Таралежков“ (2003 г.; през 2004 г. получава награда за най-добър документален филм на фестивала в Балчик), „Лешпер комерс“ (2003), „Гурме“ (2007) и заедно с Никола документалния „Вино“.

Бидон филм: Никола Бошнаков - Митко Таралежков - Олег Константинов

Докато следват в университета им излиза славата на „надути“ момчета, заради общата „приказка“, която имат помежду си и в която не всеки може да се включи.

Любопитно е да се отбележи кои световни и български режисьори, филми, книги и музика са формирали личността и професионалната ориентация на Никола Бошнаков, който по-късно ще се прочуе с „Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета“, „Алтънджиите идат“ и останалите свои кино произведения. Още като студент той е редовен посетител на филмотечното кино, където заедно с Митко гледат… всичко. „Сега вече в спомените ми са останали само тези, които са ми на сърцето – те в никакъв случай не са най-добрите. И аз по никакъв начин не ги повтарям. Но когато излезе „Догма“ (реж. Кевин Смит – бел. авт.), се видя, че нещата много се променят и може да се прави всичко по всякакъв начин. Този филм ми е повлиял. Иначе аз съм повече фен на стилистиката на Аки Каурисмаки, отколкото на нещата, които Ларс фон Триер прави.“

В момента Никола чете „Черният лебед“ на Насим Никълъс Талеб – ливанския икономист, с когото обича да се полемизира, четейки.

Музиката е била с него през цялото време, още от ученик, когато започва с метъл, а по-късно минава през Queen, Beatles, Rolling Stones, Jethro Tull до Gentle Giant, целия Frank Zappa, после ska, reggae и какво ли още не. В момента петгодишният му син е окупирал всички телевизори и компютри вкъщи, затова Никола не слуша много музика напоследък, но покрай снимките на новия филм на Джеки Стоев, върху който работи, му се налага да изслуша близо четиридесет опери, от които е силно впечатлен.

Естествено изниква въпросът за музиката на Митко Таралежков и ето какво казва Никола за нея: „Е, харесвам я. Аз там съм пристрастен, защото в повечето от песните имам непосредствено участие с някоя и друга думичка. Пред мен се направиха тези песни. Митко просвири сравнително късно. Бяхме вече направили „Бургас на Таралежков“ и той просвири след това. Преди това беше вокал на hard core група, но не можеше да свири на китара. На никакъв инструмент не можеше да свири. Имаше съквартирант, който имаше китара, видя му се сложно да разучава чужди песни и мина на свои“.

Сред учителите, които са ми вдъхвали вярва във времето, са големият български режисьор Рангел Вълчанов и Марко Стойчев – единият от двамата братя Мормареви. „Във втори курс носихме на Рангел един сценарий. Искахме той да го снима. И той въобще не го хареса. Но така ни го изигра това нехаресване, че аз научих много. Доста време след това се виждахме и аз му носех разни неща. И много от нещата, които си мисля, че са важни и работят, са от тези мои разговори с него. Той въобще не хареса филма “Lifestyle”, отнесе се с мен жестоко, със свирепата си физиономия… И аз реших да не го търся повече.“

„А Марко Стойчев се появи внезапно в нашия блок, купи си апартамент. И съответно и на него му носех много неща. Ние с Митко имаме един общ детски сценарий и той много го хареса, но каза – има още какво да се работи; ако бях в някаква предишна позиция, преди трийсет години, щях да ви пратя някъде да пишете и след това да снимате. От него също много се прихвана… Този сценарий, който Рангел не хареса, го дадох и на него. И той каза: писането е добро. Ама не е за филм. Писането за филм е като строенето на блок – представяш си, че си инженер и почваш да слагаш тухлички, елементи, панели, там каквото си решил… – за да не падне. А тука има добро писане, с ентусиазъм, но няма строеж. Първо сядаш и си правиш плана, по който ще строиш и строиш“, спомня си режисьорът.

Следва на стр.3