Умря

Умря и големият поет Евтим Евтимов. Той пишеше любовни стихотворения. Жените ги харесваха. Аз – не твърде, защото съм груб човек и нежността в сърцето ми е там, където (поне така мисля) тя трябва да бъде. В дъното на лявата камера, най на дълбоко.

Не слагам нежността и любовта си на тезгяха, както правеха едно време арабите с тъмно червеното говеждо месо на Женския пазар. Поетът трябва да е сдържан и твърд като базалт, а ръцете му да са като чукове – защото поетът е миньор. И трябва да слиза в такива глъбини, че даже сам той да не повярва колко дълбоко е слязъл. В тези глъбини, в кимберлитовите тръби – под огромно налягане и при чудовищни температури – се раждат диамантите.

Но както и да е.

Преди Евтим Евтимов умря и един голям пианист – Васил Пармаков.

Нарекохме ги Големи, след като умряха.

Всъщност бай Евтим може да са го наричали голям и преди това – приживе – защото той беше създаден като поет през социализма. А всяко авторитарно общество прави така, че хората на изкуството, които му слугуват, да са на голяма почит и да имат голям авторитет. Иначе казано - който не харесваше поетите на социализма - отиваше в Белене. Или на друго хубаво, блатисто място. Където мили българи, негови сънародници, го пребиваха с тояги и даваха месото му за храна на прасетата в лагерното стопанство.

Но се питам, питам, питам. Защо все пак… Хм, това е много банален въпрос, може би е задаван хиляда пъти… Но аз пък не съм го задавал и ще си позволя да го задам: Защо наричаме големи поетите, художниците, музикантите - чак когато умрат?

Или още по-добре - когато ги убием?

Когато ги убием с безразличие, с неуважение, чрез бедност, чрез злоба, чрез завист… Или просто - като Алеко – с куршум в сърцето.

Виждали ли сте пробитото от деветмилиметров куршум сърце на Щастливеца? Когото след това целият народ от Бай Ганьовци нарече Голям Писател…

Виждали ли сте мястото зад Арсенала, което сега е просто двора на любим на българите мол, където е застрелян Вапцаров? От други българи, които след това са го нарекли Голям Поет?

Сещате ли се за Яворов – сляп и отчаян, готов да се самоубие за втори път – вървящ из студените улички на София, омерзен от съдбата, която му предлага неговият народ – как се спъва в разбития паваж; и среща Дебелянов и му казва: Вие сте голям поет. И после изпива отровата и умира, и българите го наричат Голям Поет.

А няколко години по-късно Дебелянов повежда взвода си от българи – и вика „напред“ и никой, никой не го последва, и той получава 7.62 милиметров куршум в стомаха. И после го наричат Голям Поет. Докато е бил жив, българите просто са го наричали „оня пияница“.

Та какво пък…

Просто бих препоръчал на журналистите да не са дотолкова глупаво нагли. И защото изпитват примитивен, пещерен, мистичен страх от смъртта – сещат се да кажат за някой Голям Поет, че е Голям Поет чак когато умре.