Туризмът и външните фактори

Вече е официално, че ръстът на българския туризъм през първите 9 месеца на 2016 година е най-високият от всички държави в Европейския Съюз (по данни на Евростат). България вероятно е и единствената страна в света, в която тази новина се посреща от много хора не с радост, а със съмнения – да не би Евростат да фалшифицирали статистиката, да не би Ангелкова да си я измислила, да не би туристите да били фантоми, да не би всичко това да е измама, да не би, да не би... Защо има българи искат туризмът ни да пропадне е мистерия, за която имам обяснение, но то не звучи възпитано – та засега ще си го запазя за себе си.

Но едно от съмненията и саркастичните псевдо-интелектуални обяснения заслужава сериозен коментар – ръстът на туризма ни бил изцяло плод на външни фактори. И това било много лошо, защото утре тези фактори нямало да ги има и сме щели да пропаднем. Споко, ще ги има външните фактори. България има трайни сравнителни преимущества в областта на туризма и свързани с него фактори, сектори и дейности (например местоположение на 3 часа със самолет до 1 милиард души, разнообразие и качество на местните храни, вино и ракия и др.)

Първо, изолирането на външните фактори от ребуса на икономическото развитие е стара и изкушаваща грешка, допусната за пръв път от самия баща на модерната икономика – Адам Смит. Тя, обаче, бива поправена в края на 18-ти век, от Дейвид Рикардо с неговата теория за сравнителните предимства.

България има сравнителни преимущества в туризма, и да те не зависят от това имаме ли министерство на туризма и кой е министъра. И да обвиняваме външните фактори за развитието на нашата икономика е все едно да обвиняваме слънцето, че Луната свети през нощта. Да, вътрешните фактори също са важни, но външните винаги са били и винаги ще бъдат от преобладаващо значение за експортно-ориентираните индустрии като туризма.

Задачите пред нас са да се възползваме от промяната в тези външни фактори и няма нищо срамно от това да направим своите ходове (както министерство, така и предприемачи), когато нашите съседи и конкуренти са в криза. Още повече, някои от тях са затънали в дупки, от които няма изглед да излязат скоро – Турция става все по-авторитарна и опасна държава, в Египет за 6 години се смениха три режима и генералският в момента също е на глинени крака, Мароко и Тунис все още не са стабилни, а цените в хотелите в зимните курорти в Западна Европа растат с високи темпове, за разлика от нас, където те са де-факто замръзнали в повечето хотели през последните 5-6 години.

Обратното допускане крие и особено интересен абсурд. Някои от хората, които непрекъснато натякват, че външните фактори били временни, щели да изчезнат и ние не трябвало да се възползваме от тях, обикновено желаят България да използва своите вътрешни фактори с цел да се превърне в някаква водеща световна дестинация за културен и исторически туризъм.

Разбирам оправданата българска гордост с нашата 1300-годишна история, но също така трябва да бъда и достатъчно обективен – на нас не ни е останало особено голямо наследство от тези 13 века. Държавата ни е падала на няколко пъти под чуждо владение, разрушавана и разграбвана почти из основи. Да, ние знаем къде са били Велики Преслав и Плиска, но там днес има само руини. Имаме няколко стари късчета злато, съперничещо си с египетското по възраст и няколко дузини предмети от тракийските съкровища, но всичко те са по-малко от съкровищата в само един-единствен средно-голям музей (примерно, Резиденс) в Мюнхен – центъра на неособено голямото баварско кралство. Имаме стотици църкви и манастири, но средища на християнска религия има из цяла Европа – и със сигурност нашите са далеч от най-впечатляващите, било то като мащаб или архитектура и декорация. Около цялото това културно и историческо наследство пък няма никакви значими легенди и митове, които да пленят въображението на чуждестранните туристи и да добавят емоционална стойност. Защото често туризмът е вид бягство от реалността, туристите желаят да бъдат „излъгани“ и да се измъкнат от сивото си ежедневие.

Колкото и велики да са били българските крале, има само три варианта чуждите туристи да се захласнат по тях. Първият е да ги изучават в своите учебници, както ние изучаваме някои западни владетели от близкото и далечно минало – това едва ли ще се случи някога.

Вторият е около нашите крале да има пленяващи митове и легенди, както около Влад Дракула – повечето българи смятат това за глупаво и съответно то също няма да се случи скоро, макар че аз мисля, че Министертвото на туризма и Министерството на културата трябва да направят нещо в тази посока с помощта на български историци и археолози.

Третият е нашите крале да са оставили и ние да сме опазили невероятни съкровища – такива нямаме (с малки изключения от траките).

Научният икономически прочит на ситуацията ни казва, че България не трябва да се срамува от работещите в полза на нашия туризъм външни фактори. Напротив, трябва да продължим да се възползваме от тях максимално. А пък обективният исторически прочит на вътрешните фактори като културно-историческото ни наследство показва, че не може да станем дори регионален център за такъв туризъм (Гърция няма как да надминем в тази област) , да не говорим за континентален или световен. Да, ние сме стар народ на стара земя, но тази земя е била прекалено много пъти разграбвана и опожарявана и не ни е останало кой-знае какво спрямо трупаното и опазвано с векове наследство в страните, които си мечтаем да конкурираме.

Затова пък имаме много добри условия за традиционен летен и зимен туризъм, към който трябва да се добави и балнео-медицински и спа, кулинарен, културен, исторически, конресен, адвенчър, но без да забравяме, че основните ни преимущества са в летния и зимния туризъм. За който трябва само по-добра инфраструктура (в това число летища и шосета) и държавата да не пречи с прекалена регулация и нови/увеличени данъци – като например поредното увеличение през 2017 година на прекия данък върху труда, наречен за благозвучие „осигуровка”.