Трева за деца и котки: разказ от Здравка Евтимова

Сутрин с приятелката на баща ми Дарина ходехме в градината. Аз се напъхвах в дълга червена фланелка, която ми беше като рокля, и я връзвах с парче канап през кръста. Тя имаше още по-дълга рокля от моята – сигурно това облекло някога е било завеса или перде, защото бе много шарено. Дарина бе пробила дупка за главата, завираше се в пердето и го връзваше като мен с връв през кръста. Аз нахранвах кокошките, после се заемахме с ягодите, а някъде към десет и нещо, когато слънцето беше поток от лава, изливащ се в очите ти, Дарина казваше:

– Край. Отиваме да продаваме.

Натоварвахме ягоди и череши, които бяхме обрали в грамадния двор на баща ми; в последния момент грабвахме марули – съвсем не спаружени - и черници в кофички от кисело мляко. Преди това се измивахме със слънчева вода, понеже устните на Дарина лъщяха черно-червени от черниците; моите също. За пазара обличах единствената си нова рокля от злато. Дарина ме поглеждаше и отсичаше:

– Екстра дете! - После и тя се натъкмяваше в новата си рокля, по-зелена от гущер. - Как съм, Ано? – питаше ме тя.

- Екстра – казвах й честно. Макар и с нови рокли, двете се тътрехме като чукове към гарата под пламналото слънце. Там сядахме да продаваме прясната си стока, но най-хубавото се случваше още преди да стъпим на перона, защото Шушомир, най-умното момче на света, вървеше след мене и повтаряше:

– Махни тая рокля, махни я! – и ми пъхаше в ръката една синя, избеляла като паста за зъби фланелка. – Облечи това. Иначе някой ще те открадне, когато Дарина не гледа. Няма да те видя повече.

Но аз не се скривах, продавах черници, вишни, ягоди. Вечер беше прекрасно. Аз, Дарина и Шушомир отивахме в кебапчийница „Голямата уста“. Знаех, че Дарина няма много пари; тежко ми беше да гледам как изважда стотинките да плаща кебапчетата. Но те бяха толкова хубави, сякаш кръчмарят ги бе омесил от шоколад. Ядяхме повече хляб – то е ясно. Като си наблажих роклята – златната ми – така ми стана мъчно, че не можах да спра да цивря от гарата до нас. Шушомир бе виновен - той ми даде онова кебапче, той! Какво да правя, освен да рева – имах само една рокличка.

- Майка ти те вика да заминеш при нея в София – каза изведнъж Дарина.

- Ура! – изпищях аз. – Ура!

В този момент Шушомир започна да гледа земята. Толкова дълго я гледа тая земя, като че не бе стъпил на трева, а върху десет отровни змии.

- Не ходи в София – избъбри той. - На.

Подаде ми едно ножче, но аз не исках ножче.

- Нямам нищо друго - въздъхна той.

- Не отивай в София – каза Дарина и в гласа й онова мече – моето любимо мече от детските филми – спря да диша. – Стой тука и ще те науча да се биеш.

- Стой тука и ще те науча на всички букви – каза Шушомир.

- Как ще ме научиш, като и ти не ги знаеш? – попитах.

Не мога да кажа къде беше баща ми. Шушомир разправяше, че го виждали в София, а бабата на Шушомир ми обясни: – Майка ти се моли на баща ти да се сдобрят. Заради тебе. Някой й приказвал, че много си опростяла покрай простата Дарина. Затова ти, Ано, ще заминеш в София при майка ти.

- Но нали ми каза, че мама умря – напомних на Шушомировата баба аз. – Още преди да цъфнат джанките умря.

- Излъгах те да не ревеш за нея – отсече Шушомировата баба. – Цивриш и циклиш. Човек се съгласява да си отреже ушите само и само да не те слуша.

Бабата на Шушомир се обърна към Дарина:

- Бащата на Ана каза ли ти да се махнеш от къщата му? Чуваш ли ме, ма?

Дарина беше много висока, по-висока от облаците. Обаче не си наведе главата надолу. Облаците се наведоха, но тя не.

- Да. Каза ми: „Отивай си” - потвърди Дарина. – Съгласил се да се приберат с жена му.

- Не ходи в София, Ано – повтори Шушомир, дръпна баба си, а тя беше ниска и дебела жена. Полата й висеше като бесило. – Бабо, може ли да вземем Ана да живее у нас? Тя не яде много. Като ни води Дарина в „Голямата уста”, само с половин кебапче се наяде. Аз ще й давам половината от моята манджа. Тя ще ни мете двора, ще мете кухнята и ще ти носи вода да пиеш.

- Майката на Ана не е умирала. Намерила е хубава работа за една торба пари на месец.

- Ано, взимай – Дарина ми даде един найлонов плик. – Това са ти дрехите – гащетата, червената фланелка, потниците. Новата ти рокля.

- Дарино, защо не дойдеш с мене в София – най-сетне го измислих аз. - Заедно ще метем и заедно ще носим вода.

Но тя не ми отговори нито една дума. По едно време отвори уста, но тъкмо тогава един дядко, висок и тънък като четка за зъби, дойде и разправя:

- Владил ми зема шилето, Дарино. Дойде, значи, влезна си в моята кошарата като че е негова и ми го взема. Помогни ми, Дарино. Ей толко имам пари. Виж - дядкото извади един стар черен чорап, отвори го и го изтърва на земята. Докато се навеждаше, небето се скърши на две като клечка за зъби.

- Дарино, това са ми парите. Твои са.

Отначало Дарина не посегна към чорапа. После го грабна, набута го в ръката на дядката – пръстите му трепереха, защото сигурно го беше ухапала бясна въшка.

- Владил... – пет кучета се разлаяха в гласа на Дарина.

- Не ходи да биеш Владил – помолих я. - Почакай да ме изпратиш с добро за София – Помислих, че ще ме целуне по челото. Така ме беше целунала, когато имах температура и усещах, че някъде се пекат фъстъци – така мирише смъртта, но аз казах: - „Остави ме, смърт, аз съм едно мършаво дете, дори азбуката не знам. Но твоята буква знам – С – на смъртта и на свраките. Остави ме, Дарина си няма никого освен мене, смърт. Аз й давам вода да пие, разбираш ли."

Като ме целуна Дарина по челото, температурата се махна. Сигурно смъртта е забелязала наблизо Дарина.Така аз си останах жива и здрава, само пет-шест дни ми се въртеше главата като колело на камион.

– Не ходи да биеш Владил, Дарино – помолих я шепнешком, но тя не ме отчете. Реши ли нещо –край.

Отиде да си вземе колана и въжето. Но това въже беше късото, а Владил е едър, как ще го върже с него?

Значи толкова ни е приятелството - колкото едно късо въже. Свършва се въжето, свършва приятелството. Щеше да ме зареже, защото не можех да се бия и не знаех азбуката.

Помня - това стана точно в деня, когато мама беше изпратила една черна кола да ме закара при нея в София. До павилиона за вестници, който отдавна бе фалирал, докретаха две жени, сухи, в еднакви сини престилки, две дръжки на мотики. Дъхът бълбукаше като свредел в гърдите на едната, по-тънката. Застанаха пред Дарина.

- Дарино – подхвана онази със свредела. - Той дойде вкъщи и ми задигна лъжиците. Един меден котел ми обра, правата лопата ми взема, Дарино. Видях го, Владил беше. На полицая казах, той поклати капа, па пита: – „Какво? Да не съм слънце - каза, - че да грея само в твоя двор, ма“.

- Виж - заговори другата жена, ръцете й като пръчки от скелет на хвърчило. - Пак Владил дългия, Дарино. Влезна ми вкъщи, като кърджалия ми седна в кухнята и разправя грозно: – „Шушковице - вика, - дай да ям“. Какво да му дам да яде? Боб имах, а той пиле ме кара да му коля, яхния да му къкря, иначе главата ми ще реже със секирата. На другия ден обадих на полицая, а той: - „Предупредил съм го. – вика. – Какво искаш. Не съм лампа - да светя само в твоята кошара.” Аз не му заклах петела на Владил, той се въртя, въртя и ми прибра маркуча, Дарино. Ти баща, ти майка, жено. Разбираш ли – сега с какво да поливам, ще напече жегата и доматът ще замине. Помогни, Даринче, цяла ме изяде Владил. Никой не смее с пръст да го барне...

Дарина ги гледа тия две жени, дълго - дълго ги гледа, нищо не каза, наведе се към късото въже в мазето, намота го на лакътя си и забърза с гъсти крачки направо през тревата, през магарешките бодили, към една очукана къща. Каменният зид се бе съборил на места. Това, дето трябваше да е двор, бе затрупано със стари автомобилни гуми, ръждясали тенджери, строшени съдини, парчета маркуч.

Аз ходех на пръсти след Дарина. Ако умре – поне да й затворя очите.

Един човек - брадясал, в мръсна дънкова риза - се показа от къщата с нож в ръка. Той тръгна с наежени стъпки към моята голяма приятелка. Дарина не трепна, като че сатърът в ръката му беше парче кашкавал.

- Ще те коля – ревна мъжът и замахна. Не видях какво направи Дарина – не се виждаше от бъзака и от копривата, цяла нива с коприва, сякаш някой я беше садил, торил и поливал. Двете жени, две проходили мотики, не се осмеляваха да пристъпят напред, не дръзнаха дори око да вдигнат пред себе си. Може би мъжът в мръсната риза вече бе светил маслото на Дарина и сега идеше техният ред. Първо се прекръсти едната, по-високата, която изглеждаше по-яка, след нея другата, навела глава, сякаш някой вече я беше обесил. Господи, гледай какви въглени си сложихме на главата. Тоя я е заклал.

Моята Дарина, най-добрият ми приятел след Шушомир.

Слънцето се бе лепнало на небето като пиявица и не помръдваше. Листата на бъза висяха, поръбени с червени буболечки, които – ако ги смачкаш - миришеха на нещо отровно. Дори аз знаех, че ако те ухапе такава буболечка, ще се подуеш, върху кожата ще се надигне пришка, пълна с вода, която мирише също като буболечката. После боли. Така боли, че може сам да си отрежеш рамото с пришката на него.

Изведнъж се разнесе съскане - като колан, дето удря гръб и потъва в гръб. Един дълбок като ров глас, тъмен и корав, заговори равно, като че събираше ябълки от земята, за да свари компот на обяд.

- Ако още един път откраднеш нещо – може да е троха хляб – от леля Добра и леля Петрана - ще ти строша лявото рамо.

Изсъска колан, зафуча, изплющя върху нечий гръб, а златният глас на Дарина продължи да събира ябълки:

- Да върнеш на леля Добра маркуча. На леля Петрана лопатата незабавно да се появи пред мене. Ако още един път стъпиш в техните дворове, ще ти отрежа толкова кила месо от бута, колкото стъпки в дворовете им си направил – равният глас, без да се накланя към земята, каза: – До петнайсет минути да върнеш откраднатите работи на жените. На всяка една да оставиш... –тук Дарина се обърка, но после намери изхода: - На всяка една да оплевиш лука. Аз ще те гледам.

... Чак след тия думи на Дарина опитах да си спомня какво стана по-нататък с черната кола, която мама беше проводила да ме заведе в София при големите шоколади.

Помнех само едно нещо – шофьорът ме натовари на задната седалка. Колата тръгна, Шушомир се разхлипа.

- Ано – извика той. – Не ходи в София!

- Шушомире! – извиках аз от колата. Но стъклото, дебело като оня тунел от единия край на България до другия, глътна думите ми и той не ме чу. – Не бой се, Шушомире. Не мирише на фъстъци. Никой няма да умре!

Но онова гадно стъкло, дебело колкото стадо слонове, ме блъскаше в носа. Исках да кажа: – Не бой се, Шушомирчо. Аз ще избягам. Ще дойда при тебе и при Дарина. Обещавам ти – и както му обещавах наум, погледнах през противното, плътно като зид стъкло. Бе ясно – няма да мога да избягам. Тогава, още миг и съм се разциврила, но помниш ли как ти казваше Дарина – „Ако цивриш, ще ти откъсна главата.“ Ще я откъсне друг път, милата. Най-много да ме целуне по косата, пък тя не е мита. Аз знам какво трябва да направи човек, когато не може да заповяда на очите си и от тях капе като от продънен леген.

- Виж котката Момчил – казваше ми мама, преди да ме заблудят, че е умряла. - Гледай котката Момчил, Ани. Пасе трева. Става й мъчно, хапва оная трева – виж я, тъмнозелената. На тебе като ти е мъчно, като очите ти се уплашат и зациврят, сдъвчи малко такава трева.

Дарина ми беше обещала – „Ще дойда да те взема от София, Ано.“ Опитвам се да смъкна стъклото на проклетата черна кола. Не помръдва въобще. Студено и кърваво е като заклан петел. Въобще не се отмести, но тази заклан петел не можа да изпие гласа на Дарина. В него чувам звън на чукове...

– Ще дойда да те взема, Анче! Миличко.

Аз какво ще правя – ами в София ще ям от оная трева – има я навсякъде, най-обикновен плевел, навит на кълбо, горчив като костилка на зарзела. Ще чакам. Майко Дарино, аз нямам колан. Нямам въже. Даже да имах, съм мършава и не мога да бия никого. Но трева има, майко Дарино. Много трева има навсякъде – за котки и за деца като мене.

Виждам мъничко от червената коса на Шушомир – тича да стигне колата. Мразя да ме изсипят в София. Не искам да ходя там.

Изведнъж на улицата, съвсем пред черната кола, пред шофьора, пред гумите, пред тъмното предно стъкло се изправи една жена - грамадна като Балкана щом буря захваща, по-здрава от бурята, красива в прекрасна шарена рокля от перде.

На дясното си рамо бе омотала късо въже.

- Майко Дарино! Ще ти набера ягоди.