Тихо, човече: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Човекът седеше в най-тясната стая на къщата им, обърната към градината, където имаше млади овошки, тънки като фунийки, още голи, без листа, пръчки, които щяха на направят чудо през май. Но човекът не гледаше през прозореца, не го интересуваха тънките връхчета на дърветата, нито времето навън – а то беше студено и както обикновено валеше. Струма се беше надигнала като вулкан, кафява и мътна, дива, но човекът сигурно въобще не мислеше за реката.

- Благодаря, голямо благодарско, Еленке – каза той. Беше по-нисък от мършавата жена, едър, с широки, тежки рамене, които едва се побираха в тясната фланела. Тя беше плетена от домашна червена вълна, каквато тук имаше, защото все още някои се лъжеха да гледат овце. Мъжът се наведе, хвана кафявата ръка на Елена и я целуна. Задържа ръката ѝ. 

- Благодарско, Еленке – избърбори мъжът.

После се изправи, един такъв широк и як, с все още черна коса. Стискаше в ръка пари.

- Ще ти ги върна – каза той. – Ако ще да пукна, ще ти ги върна.

- Дано се оправи момчето – каза Елена. – Ще се оправи – добави твърдо тя.

- Снаха ти разсипа твоето момче – каза мъжът. – Гледах го как ходи и гледа в небето, набутал незапалена цигара в устата. Викам си – тая го накара да откачи. Добре че пак отиде в Испания.

- Добре – каза Елена.

- Ти си добра жена – изтърси мъжът, който още по-здраво стискаше парите. – Някой път си бия главата в стената. Защо не я вземах? Защо се направих на тъп, та те върнах от нас. Щяхме за си живеем добре...

- Синът ти ще се оправи. Плати, където трябва – каза Елена.

- Не мога да повярвам, че синът ми ти е отсякъл дърветата в двора. Но комшиите казват – видяхме го. Вовота сечеше. Викам му – кради къде искаш, нея не я кради... Гаранцията скъпа, та пращи. Мислих от кого да искам назаем. Никой няма. Лошо, дето при тебе идвам, Еленке. Помня аз - и сега си бия в главата в стената. Къде ми бяха очите, къде ми беше умът. Баща ми само едно каза: – „Тая е по-висока от тебе, за подигравка ще станеш.“ Що не ми каза: – „Тая е двеста пъти по-умна от тебе“?

- Било каквото било.

- Не било писано – въздъхна мъжът. – Но ми беше кеф, като те взема Христо. Баща ми викаше – „Тая ще остане сама да кука. Ще има да ходи по мъжете да им се моли, както се моли на тебе.“ А той, Христо, те взема. Жените очите си деряха за него. Като те взема, аз така голямо въздъхнах. Падна ми камък... все си мислех, че съм ти опропастил живота – този мъж говореше бързо и много, действаше бързо. Той изтича до Елена, прегърна я и макар да бе по-нисък, я целуна дълго и глупаво. Сигурно се усети, че е много не на място, отстъпи от нея, избърса с ръка устата си, избърса и бузата, където я беше целунал и каза:

- Извинявай. Тогава те обидих… но съм го мислил досега. Какъв идиот. Най-хубавата жена да дойде у нас... и си мислех, ще ти го кажа Еленке, щото ми е грях пред оня горе, пред Господа – ако въобще го има, ако го няма - грях ми е на душата, ако има такава нещо. Дори да нямам душа, пак ми е грях.... Извинявай, Еленке. Еленке, не бой се, ще ти върна парите. Може да продам телето, като се роди, ако е мъжко. Ако е женско, няма да го продавам. Ще чакам Габриела пак да се отели и тогава ще продам... ще ти върна парите. Ако тогава беше забременяла, какво ще да говори бащата, бях решил – слагам си главата в торбата. Женя се. Сега ме е яд, че се омазах. Глупак... Ще ти върна парите. Честно ти казвам... жената не знае, че при тебе съм дошъл. Тя те мрази много, от много години много те мрази. Щото тъп съм, говорех ѝ за тебе. Комшиите ѝ казали за тебе. Ще ти върна парите. Честно.

- Когато можеш – каза високата жена. – Ако можеш така да направиш, щото синът ти да не краде.

- Ако Вовката беше момиче, щеше да се казва Елена – каза здравият мъж. - И това ми е грях пред Господ – ако го има някъде - и на душата ми е грях. Аз развалих Вовко. Такова хубаво и умно дете беше. Вовка, викам му, сине, за ветеринар ще те изучим. Коне искам да гледам, Вовка, от малък коне искам да гледам. Конят е по-голям човек от човека. Той има душа, не човекът. Като бях момче, ти знаеш, Еленке – силех се да прескоча Мъниша. Нашата бара беше придошла като Черно море. Аз яздех нашия Дорчо, затова живеех - да яздя Дорчо. Ти знаеш, не се перчех съвсем никак. Ами като да прескоча Маниша, паднах – и Дорчо трябваше да ме настъпи, копитото точно към челото ми идеше. Викам си – дотук. Обаче Дорчо не знам какво направи, извъртя се, на другата страна обърна копито, отскочи и аз още съм жив. Като одъртя Дорчо, не дадох на баща ми да го закара на кланица – бяха го покарали да го колят и аз се разболях. Така си умре кончето, от старост, и още го помня. Затова исках Вовата да стане ветеринар. Пари му давах, давах, давах и го разтурих. Той си нави в главата, че някой все трябва да му дава и че парите са като ланската шума... Извинявай, че така ти ги дрънкам, Еленке. Мерси. Благодарско и мерси. Голяма си. Как се омазах. Изтървах. Тъпак! - той отново се обърна назад, направи няколко крачки и целуна високата жена по челото – за една секунда. - Спасяваш ми детето. Дано има Господ някъде, да те пази. Сигурно има, ама не е тука.

Мъжът излезе бързо, с едри силни крачки, преди да затвори вратата след себе си, спря, махна с ръка, в която все още стискаше парите, после каза:

- Благодарско, Еленке, - и се наведе, това сигурно означаваше, че се поклони, но фанелата, плетена от тази дебела домашна вълна, го стискаше като гипс. Палтото, което държеше в ръка, се изсули и падна на черджето в коридорчето.

- Какъв съм глупак – изфъфли той. – Довиждане, Еленке. Господ дано е някъде наблизо да те наглежда - човекът забрави да затвори вратата след себе си.

Високата жена го изчака да излезе от къщата, стана и затвори вратата, след това извади хрян и внимателно, като че режеше нокти на бебе, започна да го нарязва на миниатюрни кубчета, не по-големи от лещено зърно. Беше към единайсет, студено и мокро – човек само да прави пестил за болни бъбреци. Много трудно се правеше този пестил. Човек трябва да го чака 40 дни за узрее. Но ако не го нареже човек, 40 дни ще се изнижат и нищо няма да чака, само дето времето ще минава напразно. На следващия ден, защо чак на следващия, по-добре още днес следобед, човек може да забърка пестил за болка в колената – туй мазило става по-бързо, за двайсет и три дни, за два дни кипват капките за стомах. Така всеки следващ ден има какво да провериш и нещо те чака, а ти си свободен, не чакаш.

- Какво търси Симеон тука? Защо те целува? Кога си ходила ти при него? Кажи ми! – Дамян, един много красив човек - дори като беше в работните си дрехи от док, мокър от глава до пети - я гледаше. Лицето му грееше, като че имаше не кожа, а само кръв в него. Сините му очи също плуваха в кръв.

- Дадох му пари. Хванали сина му. Пак крал – каза Елена. – Дадох му да плати гаранция.

- Нещо много говориш – прошепна Дамян. - Ти никога не говориш толкова много. Не те питам за парите. Не искам да знам за парите. Кажи ми. Тоя защо те целува. Ти си ми жена. На мене. Кога си ходила при него? Защо не го взема него?

Навън валеше, но по-кротко. Въздухът просветля като усмихнато лице, купчетата от хрян лежаха в дървената гаванка и чакаха – да пораснат, да узреят и да излекуват много болни бъбреци. Хората в тоя край страдаха от бъбреци. Елена отиде до шкафа, извади някакво малко бурканче, пълно с гъста, мазна на вид течност, заля кубчетата от хрян.

- Кажи ми – извика красивият мъж, който дори в гнева си оставаше хубав като картина, захвърлена под снега и вятъра – боята пак си беше хубава, жалко само, че влагата я съсипва. – Лъгала ли си ме.

- Със Симо учехме заедно. Той не завърши техникума. Изключиха го за кражба на две кълбета тел. Никой не ми обръщаше внимание. Той седеше до мене в часовете по математика. Хич не учеше. Преписваше. Един ден, вече го бяха изключили, ме викна. Поиска пари. Дадох му. Целуна ме. Бях на 18. Никой не дойде да ме вземе за абитуриентския бал. Моите съученички почнаха да се женят. Аз нямах никого. Ходих у Симови. В четвъртък. Майка му и баща му тогава ходеха да поливат градината в село Владимир. Имаха геран и помпа. Аз ходех при Симо. Исках да видя какво е. Не че толкоз ми харесваше. Исках дете. Ако се случеше, щях да отида в София. Там щях да гледам малкото. Не се случи. Мислех, че съм ненормална. Болна. После ти ми каза: – „Ще се ожениш ли за мене?“ „Не“ – казах ти. Мислех, че няма да имам деца. Не исках да те зачерням. Като забременях, ти обадих. Така беше честно. Ако не ме беше взел, щях да отида в София. Жалко само, че тука, в Старо село, са тревите. В София няма треви. Но заради детето....

Дъждът съвсем спря, небето не беше синьо, а бяло, като че някой бе пресял върху него брашно. Падна лека мъгла, като хвърчило. Чергите на пода в стаята бяха шарени и големи – беше ги тъкала майката на Дамян, баба Христина. Тя живя до деветдесет и четири години.

- Нямам щерка – бе казала тя на високата Елена. – Като видях, че Дамян те води у нас, си рекох: – „Откъде тоя дирек ми доведе Дамян. Тебе Симеон те натири, щото си ялова, а ти при мене идваш. След пет, а може и след седем години да бяха, баба Христина – синеока, с тънки кости като паяжина, дето ходеше безшумно и кокошките не бягаха от нея, дори да искаше да ги заколи, с лице, което до 90 години не се набръчка - тя дойде до Елена.

Елена тогава беше наведена над масата и разбъркваше листа от змийско мляко с цвят от черно лютиче. Тогава баба Христина, която обичаше да посръбва каменарка и криеше шишето в градина в бръшляна, се приближи до Елена, отпусна ръка върху черната коса на снаха си, погали мургавото ѝ чело и каза:

- Прости ми, дето ти казах ония думи. Глупава бях, Елено.

- Помня ги, мамо – беше отвърнала Елена. – Опитвам се да ги забравя – но не ги забравям.

Сега Дамян, единственото дете на баба Христина, се приближи до жена си. Вдигна ръце – те бяха кафяви, тежки от работата в локомотивното депо, дето вървеше омазан и овъргалян в грес и масла. Ръцете му приличаха на изтривалка за обувки. Тези тежки ръце тръгнаха към лицето на Елена. Тя не трепна, не помръдна. Такава си беше. Желязо.

Двете тежки ръце хванаха в шепа лицето на високата жена, тихо и непохватно го задържаха.

- Какъв съм глупак, Еленке. Надрънках ти глупости.

Елена пак не трепна, нито помръдна. Такава си беше. Камък.

Само лицето ѝ стана малко по-тихо, сякаш грейна, но може да е било от онова бяло небе, дето се бе проснало над Старо село точно в четвъртък.

Това мургаво, все неподвижно и спокойно лице се засмя. Съвсем малко просветля. Трябваше да познаваш Елена от 37 години, за да разбереш, че се усмихва.

Дамян разбра.

- Тихо, човече – каза му Елена.