Цигулките

В края на лятото посетих една френска клиника и веднага след като прекрачих прага ѝ бях удивен от оформлението на интериора: в дъното на чакалнята имаше монтирана кабинка с прозрачна витрина, зад която се виждаха декове и пултове за управление и натрупана звукозаписна техника, отстрани закачени няколко чифта слушалки и поне десет различни тонколони.

На стените в помещението висяха плакати на... български език. На почетно място бе окачена корицата на издадената някога плоча от „Балкантон“ и до нея в рамка самият винил със запис на „Първия концерт на Паганини“ със Софийската филхармония. Зачудих се откъде са придобити всички тези неща във Франция и кой е измислил този дизайн на фоайето?

От тавана се спускаха закачени на дебел рибарски конец още няколко плочи и компакт дискове, вероятно, за да са в тон с останалото. Ноти бяха изрисувани по стените и тавана, както и ключове сол по дезинфекцирания линолеум на пода. Докато чаках да ми дойде редът, който симпатичната дежурна на рецепцията трябваше да изпише на монитора, се разходих с любопитство, за да разгледам всичко по етикетите на плочите и плакатите. Спомних си, че записът на плочата е уникат и е направен някъде през 60-те години на ХХ век.

На винила имаше запис на великите цигулари Емил Камиларов и съпругата му Дина Шнайдерман в дует. Камиларов неслучайно е наричан в цял свят „българският Паганини“. Впрочем, май днес у нас никой, освен старите музикални среди и учещите в Консерваторията не си спомнят за него. За разлика от посещенията му у нас, когато при пристигането посрещачите възторжено са го носили на ръце и са знаели кой е. Апропо, тук във Франция може и повече да знаят за музиканта, отколкото у нас, където изобщо няма да се учудя, че е непознат или може би е вече полузабравен.

А Дина Шнайдерман, доколкото съм чел, е била ученичка на големия цигулар проф. Давид Ойстрах, който пък е мой абсолютен фаворит в изкуството с цигулката. Мисля, че е човек, роден с този инструмент вместо лява ръка и с лък вместо дясна. Има достатъчно записи в интернет, които можете сами да чуете и да се убедите дали това, което казвам за Ойстрах, е така. Твърдя го, понеже няма как с човешки думи да опиша гениалните звуци, които се изливат от цигулката му.

Както и да е, отправям мисловни благодарности към един голям приятел - Пейо Колев, откривателят на родни фотосъкровища на „Изгубената България“, който преди години, в една скучна зимна вечер, ми изпрати архивен черно-бял клип на гениалния цигулар Ойстрах с думите: „Никич, чуй тука за какво става въпрос, утре сутринта, ако имаме думи, ще коментираме“. Е, нямахме.

Какво интересно нещо е паметта – едно петминутно седене във френска чакалня и вече превъртях назад българската, че даже и световната история за близките 50-60 години назад. През спомените ми се яви старо видео-интервю, в което Дина Шнайдерман направо се изповядваше пред камерата. Бях останал с впечатление, че всичко е разказано с някаква дълбока горчивина в душата: как двамата със съпруга ѝ Камиларов не са имали въобще идея да напускат България, а са били принудени – това някъде в началото на 80-те години.

Случило се е, след като ръководството на филхармонията връчило заповед за преместването им към някаква друга структура, но с малка и много съществена подробност, която била следната: без право да свирят. Е как може така чиновнически да наредиш и ограничиш двама музиканти и то велики - да не свирят!? Трябва да си човек с огромна административна власт и кокоши мозък, за да вземеш „гениалното“ решение да убиеш двама могъщи таланти?

Може би редакторите на „Книгата за рекордите на Гинес“ биха се зарадвали да отворят секция „Ужасно тъпи заповеди и разпореждания“, та да дадат начало на рубриката с този безкрайно глупав указ на хартия, спуснат вероятно от някой вишестоящ партиец. Веднага мога да дам и още едно предложение за тоя раздел: малко известно е, че Алеко Константинов е бил абсолютно неподкупен и е отстраняван цели 2 пъти от работата си в съда. Като административна спънка за преназначаването му на други длъжности (пак там в съда), към него са били предявявани твърде идиотски нормативи - например да покаже доказателство, че е…. грамотен и, че не е... непълнолетен. Алеко все пак е доказал на простаците, че длъжностите, които е заемал в това съдебно ведомство, не могат по закон да се поверят на непълнолетни и неграмотни.

Уважаеми редактори на Гинес, моля ви включете в класацията тези прекрасни паметници на бюрокрацията, каквито са справката на Алеко и заповедта на Камиларов и съпругата му да не свирят, двете са достойни примери за новата ви рубрика „Идиотщини“ в книга с рекорди!

Между другото, след като стана въпрос за рекордите на Гинес – Емил Камиларов и Дина Шнайдерман все пак са влезли в тази почетна книга, но с рекорд (през 2001 г.). Изсвирили са в един концерт всички сонати на Моцарт за цигулка, които са общо 19. Свирили са ги цели седем часа! Без почивка! 

Докато размишлявах и прехвърлях наум този поток от мисли, естествено, пропуснах името си на монитора. Разбрах го, когато от кабинета се показа главата на професора, който с любопитство разгледа чакалнята и накрая ме повика с пръст. Скочих като ужилен и минах през вратата почти на бегом. Вътре се стъписах след като докторът ме заговори на чист български. Вярно, изричаше думите със силен акцент, но все пак чувах роден език. Оказа се, че е бил женен за българка, също лекар, а преди години живеели известно време в България. Ето откъде беше понаучил езика. За чужденец се справяше чудесно.

Вместо да го заговоря за това, за което бях дошъл, и да му представя изследванията, които стисках в една папка, аз го заразпитвах за фоайето и украсата с плакати и плочи. Той ми разказа, че отдавна имал тъкмо тази идея за оформлението, за да е приятно на посетителите. Искал да се чувстват като на посещение в звукозаписно студио, а не в болница. Затова искал интериорът да не изглежда стандартно и стерилно.

Вътре в кабинета забелязах, че апетитът към историята на цигулките и виолите у този човек е колосален, там беше като съкровищницата на Али Баба: на цяла стена висяха скелети на цигулки, материали и интересни инструменти за огъване и сглобяване на частите, както и два калъфа, изработени от крокодилска кожа и лакирани с цветен лак.

Попитах го за плочата на Камиларов и Шнайдерман от фоайето и дали знае, че това е уникален запис – той отговори, че за пръв път чува подобно нещо, извади един тефтер и взе да си записва всичко чуто от мен в него. После пъргаво стана и започна като екскурзовод да ми разказва подробно за всяка находка от стената. Научих всички истории - как е откупувал от битаци и търгове всичките си придобити цигулки, техни заготовки и инструменти. Чувството ми беше познато, правех същото, само че с фотографии, фотоленти и стъклени плаки. Така и двамата в един момент си признахме, че колекционерството, е много, много заразен „занаят“.

За пръв път виждах човек, който беше толкова запален не само по изкуството и класическата музика, но и по цигулките. В един момент си помислих, че съм попаднал не точно на професор ортопед, ами на историк и меломан-антиквар, който събира стари музикални инструменти. Предполагам, че освен общата връзка, която намерихме чрез българския език, знанията и споделените истории някак стопиха леда между лекар и пациент. Какъв ти лед?! В този кабинет седяхме двама напълно непознати мъже, много запалени по изследването и събирането на всякакви истории.

Искахме наведнъж да излеем разказите си за всички находки, да се перчим с придобитите знания, да покажем един на друг заразната си страст на събирачи на редки предмети, която не може да се опише с обичайни думи. Видях как кутията с приказни истории някак се отвори и реших да му разкажа още една случка със семейството виртуозни цигулари.

След като емигрирали в чужбина, в края на 90-те години, двамата получили официално разрешение от италианското правителство да им се повери… цигулката на Паганини. След смъртта на Николо Паганини (той предава Богу дух в гр. в Ница, но за това малко по-надолу) цигулката е била завещана на общината в Генуа. Сега инструментът се съхранява там, като по няколко пъти в годината, а може би и на месец, специален майстор-лютиер я просвирва.

Докторът не се стърпя и ме прекъсна с допълнението, че е посещавал нееднократно Италия и е виждал инструмента. Разказа как по него още личали петната от потта на гениалния италиански музикант. Това имало съвсем просто обяснение: по негово време майсторите на инструменти не са изработвали подбрадници, изпълнителите свирели, опирайки инструмента директно до тялото си.

Паганини, освен че завещал инструмента си на Генуа, продиктувал на нотариуса следното условие: никой след неговата смърт да не свири на този инструмент! Общинарите обаче връчили цигулката и едно нейно копие на Камиларов и Шнайдерман, които в продължение на седмица свирели в замъка до известния в цял свят град на университетите Упсала (Швеция) и изнасяли по два концерта на ден.

Освен разрешението цигулката да бъде изнесена от Италия, отдаването ѝ в чужди ръце също било сензационно - за първи път, след близо 150 г., личният инструмент на великия музикант се съживил и зазвучал отново, както в ръцете на собственика си! Естествено, новината се разчула в цял свят, замъкът се изпълнил с хора от всички краища на света; излъчвали се директни предавания; телевизионни камери и полицейски хеликоптери обсаждали местността; правели се записи на изпълненията.

Докторът мълчеше усмихнат, записваше и тази история. Беше негов ред да разказва.

Шнайдерман и Камиларов свирели на цигулки, изработени в прочутата италианска школа "Кремона". Понеже стана дума за италианския град на лютиерите, той разказа как веднъж бил на конференция в Италия и нямал търпение форумът да приключи, да запали колата и да бръмне до гр. Кремона, за да разгледа и научи всичко за света на цигулките и виолите.

За начало планувал да посети първо ателието на Страдивари. На тръгване обаче валял страшен дъжд, даже на една бензиностанция служителят му казал да изчака и да не пътува в такова време. Докторът игнорирал съвета, заредил резервоара догоре и продължил пътуването. С няколко спирания и с риск да се утрепе в някоя пропаст накрая стигнал късно през нощта в града. В този град първи Николо Амати започнал да прави своите прочути цигулки, поради което и до днес го считат за "бащата" на цигулката. Самият Страдивари е останал малко в сянката на Амати, тъй като за него се смята, че е бил от първите му ученици, но не и най-големият майстор в града.

На сутринта, още с ранното кафе, последвали срещи с местните хора, които разказали на доктора, че великият Страдивари, веднага след залез слънце, носел в камбанарията „Кампанила Торацо“ увито в коприна яворовото дърво, от което правел цигулките. Местните говорели, че след денонощие престой дървесината на Страдивари била готова за обработка. Майсторът лютиер я държал там, на другата вечер я прибирал и бил убеден, че тя е достатъчно напоена с вибрациите от камбанения звън. На това се дължал приказният звук, който излизал от нея. Такава била легендата.

Тук е моментът да ви кажа, че камбаненият звън има особени вибрации, които действат дори на клетъчно ниво и разграждат и унищожават вирусите. Това е доказано. Помня, че някъде четох за един от фаворитите на Екатерина II – Григорий Орлов, който разпоредил незабавно почистване на улиците, а всички черкви през това време да бият денонощно камбаните си в продължение на седмици (без прекъсване) и това спасявало град Москва няколко пъти - веднъж от язвена и после от чумна епидемия. Но, това е тема за допълнително изследване и изобщо за друга история.

Страдивари е доживял нечуваната за тогава възраст 93-години и успял да изработи над хиляда инструмента, напоени с вибрациите от черковните камбани. От това наследство до наши дни са оцелели и запазени само половината (512), даже някои специалисти твърдят, че не са толкова, а малко над 150.

Докато бил в Кремона, докторът посетил и ателието, за да вдъхне от атмосферата. Продължаваше да разказва колко голямо е било учудването му, че в една държава като Италия, където всяка историческа троха, камък, предмет са на почит, не са запазили оригиналния вид на ателието на лютиера. Сградата е била преотдавана под наем на кой ли не и то за различни търговски дейности. В края на 19-ти век например дълго време е била месарски магазин и цял ред куки за окачване на месото още си стояли там. В наши дни те били представяни за куки за окачване и сушене на инструментите от времената на знаменитият майстор-лютиер, но това не било точно така.

Изведнъж професорът се плесна по челото и започна да рови из една резбована декоративна кутия. Помислих, че се сети за какво съм дошъл. Но не беше това: от кутията извади някаква брошура.

С радост и малко тъга в очите ми обясни, че флаерът е на британската акционерна къща „Henry Aldridge & Son”. Докато го разглеждах, професорът разказваше, че това е брошурата от търга за продажбата на цигулката на Уолас Хартли, ръководителят на свирил до последно при потъването на Титаник. Докторът посетил търга, само за да зърне на живо инструмента, без да има за цел да участва в наддаването за него. Цигулката отишла в ръцете на колекционер за около 1,6 милиона долара. Тази история не я знаех, признавам си, събеседникът ми спомена, че инструментът е бил открит почти веднага след трагедията с кораба през 1912 година. Спасителите изваждали много отломки от мебелите с вкопчени в тях тела, така намерили и трупа на Хартли, някъде около десет дни след като потънал корабът.

Плакат на музикантите от "Титаник", най-горе в средата е ръководителят Уолъс Хартли

Цигулката била завързана за тялото му, разпознали я по оставения надпис на гърба, който гласял, че инструментът е бил подарен на Хартли от годеницата му (Мария Робинсън). В крайна сметка, струнният инструмент е бил върнат на същата Робинсън, която по-късно го подарява на британския клон на „Армия на спасението”. Кой е ползвал цигулката не е известно. Дори се е смятала за загубена, но почти 100 години след това, в началото на 21 век, е открита случайно. После редица специалисти са изследвали дали е оригинална и след потвърждение за автентичност тя е попаднала на търга, чиято брошура стисках в ръцете си.

Беше мой ред да допълня историята на Хартли. Оказа се обаче, че докторът я е научил по време на престоя си в България. Факт е, че музикантът и бендът му са били известни като корабни музиканти. Имали са изяви и на други големи плавателни съдове. Пристигайки с един от лайнерите, на които са концертирали, през есента на 1911 г., те слезли на брега при Варненския залив и започнали да свирят в известния в началото на ХХ век ресторант "Грозд" в морската ни столица. Бохемският ресторант се намирал точно на входа на Морската градина - днешното Морско казино, построено през 20-те години на ХХ век. Там получили покана да свирят в столичното казино, днес Градска художествена галерия на ул. „Гурко“ 1. Сецесионовата сграда е преживяла атентат (1915) и после пожар по време на бомбардировките от края на Втората световна война, затова вече напълно е изгубилата формата си и не е във вида от 1911г., когато инструментите на Хартли и състава му са звучали на сцената и са радвали софийската бохема.

Градското Казино, София, арх. Торбов, 1913-14 година на ХХ век

Още докато бендът бил във Варна, получили телеграма с покана да свирят на борда на фаталния "Титаник". Съгласили се и след концерта в София отпътували с влак към Англия, където дни след качването си на борда на престижния кораб са били застигнати от злощастието с удара в айсберг.

------------------
След прегледа при френския професор, с жена ми заминахме за Ница. Настанихме се в много приятен хотел на ул. „Паганини“, която е в центъра на града. Там почти всичко е посветено на виртуоза. Ех, тия съвпадения на имена! Усетих някакво намигване на съдбата. На сутринта се почувствах точно като доктора в Италия, който зарязал конференцията и се втурнал към Кремона, за да зърне цигулките и да чуе легендите за майсторите.

Едва изпих кафето с кроасана и се понесох с нетърпение да видя сградата, която е обитавал Паганини в последните си дни. Генуезецът е починал в Ница през 1840 г. и цели два месеца балсамираното му тяло лежало в стаята, където е издъхнал от туберкулоза. След това още цяла година преседял... в мазето на сградата. Тя се намира в стария град, сега е кръстена „La Maison De Niccolo Paganini“ и отвън има закачена мраморна плоча в памет на великия цигулар. По време на смъртта му, Папската курия в продължение на 36 години не позволявала да бъде погребан никъде в Европа заради обвинението в сатанизъм - както е известно всички са го наричали „цигуларят на дявола“. Сега костите на Паганини намират в родната му Италия в гр. Парма.

Дали е бил цигулар на дявола или пък дяволски добър цигулар днес не е толкова ясно, но чуеш ли веднъж някой да свири Паганини - разбираш, че с тази музика си способен за секунди да минеш през всички човешки столетия и да видиш всичко, което се е случило в тях: с хората, със сградите, със света, с морето и с океаните. Просто за секунди. Не ти трябва повече. Приятно слушане.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.