Шоколад - разказ с продължение от Здравка Евтимова

- Дядо, разкажи ми как тате изял бонбоните, дето ти си купил за приятелите ти – момичето държеше за ръка високия мъж с прошарена коса. То се усмихна, макар че на февруари току-що му бе хрумнало да посее още сняг в Радомир, за да могат да поникнат преспи и през следващата зима. - Дядо, ти на мене приятел ли си ми? – попита детето.

- Да, Дамянке, приятел съм ти.

Хлапето се усмихна, но нищо повече не каза.

- Сигурно искаш да се почерпим с малко шоколад – попита мъжът, който беше толкова красив, че небето се обърна да го види и за малко спря да мята сняг над Радомир, а две жени, които си шушукаха и наблюдаваха човека, без да се прикриват, поздравиха:

- Дамяне, още по-хубав си станал. Малкото твоята боя е вземало и много по-добре, че не се е хвърлило към боята на баба си.

Дамян им каза: „Здравейте” и тъкмо се насочи към сладкарница „Зоя”, малката го дръпна за ръка.

- Баба Елена каза, че не трябва да ядем шоколад. Вредно е за зъбите, за жлъчката, за сърцето и кръвоносните съдове.

- Стига бе, ти и за кръвоносните ли съдове знаеш – удиви се мъжът. – Като не гледа баба ти, шоколадът за нищо не е вреден.

- Не трябва да лъжем – каза сериозно хлапето.

- Няма да лъжем, само ще го изядем – предложи дядо ѝ.

Момиченцето се успокои и грейна.

– Искаш ли да направим един мач? – попита то.

Дядото не искаше, защото целият площад беше покрит с едър лепкав сняг.

- Защо не отидеш да си играеш с децата? – попита той.

- Те не искат да играят с мене – каза детето и на улицата стана тъмно като през нощта.

- Ами като беше малка, и баба ти Елена ходеше все сама, затова хич и не се ядосвай. Виж я сега. Целият град идва при нея. И хора от Перник, от София, от Стара Загора дори. Човек като ходи сам, мисли разни работи и измисля още по-разни работи, разбираш ли.

- И аз съм така – призна детето. – Но като си сам, някоя вещица може да те грабне.

- Друг път. Такъв шамар ще ѝ завъртя, че ще ѝ се вие свят три дни и три нощи. Виж какъв мускул имам! – Дядото сви юмрук да си покаже силата. Детето също сви юмрук да си покаже силата, после двамата се заляха от смях.

- Баба ти Елена беше страхотно дете. Високо дете. Като малка беше по-висока от мене и аз само си мечтаех да порасна една глава над нея, да хвърлям камъни по-далече от нея, да плувам по-бързо от нея. Не обичаха децата баба ти, Дамянке. В училище беше по-умна. Ако не можеше да реши някоя задача, залепваше се на чина и не помръдваше. Ние си отивахме, тя седеше и решаваше. Подигравахме ѝ се, че е толкоз тъпа, но тя не ни и поглеждаше. В един клас бяхме с нея. Тя седеше на последния чин, защото беше най-високата, а аз на първия. Бях най-ниският. До рамото ѝ стигах. И аз не знам защо все се въртях около нея. Давах ѝ от моята филия с масло.

Тя почти никога не приемаше, но като ходех да ѝ набера киселец от ливадата – знаеш, сега там направиха хлебарница - тя го вземаше и ми се усмихваше, както ти ми се усмихваш сега. Пасеше киселец като шиле. Берях ѝ дренки. „Ти ѝ се подмазваш, за да ти решава задачите и да ти дава да преписваш домашното по български” – разправяха ми децата. Така си беше, но покрай домашните взех да забелязвам колко бързо тича, как познава треволяците, също като дядо си. И аз ѝ носех треволяци, повечето тя изхвърляше, почти нищо не вземаше.

Бях ѝ до рамото и ми се подиграваха, че съм дребен като шише слаба ракия.

- Кажи ми, Еленке, какво да ям, че да стана по-висок от тебе.

- Защо искаш да станеш по-висок от мене? – попита ме тя.

- Щото искам да те поканя на среща – казах ѝ аз и това си беше истината.

- Ми можеш да ме поканиш и като си нисък – рече баба ти Елена. - Не вярвам да пораснеш по-висок от мене, често ти казвам, Дамяне.

- Тогава няма да те каня – заявих ѝ аз. Ах какъв глупак, какъв глупак. И това високо момиче, както си стоеше и стискаше в ръка киселеца, дето ѝ бях набрал, изведнъж се разплака. Не бях виждал момиче да реве така – не издава звук. Ще речеш, че се е задавила с листо киселец или се е задушила, а сълзите се леят. Направо намокриха фланелата ѝ. Още си спомням каква фланела имаше - бледолилава, дебела колкото три мои.

- Не можа ли да ѝ набереш още киселец? – обади се малкото хлапе, което още по-силно стисна ръката на дядо си. – Защо не каза, че ще я поканиш на среща. Виж колко глупав си бил, дядо.

- Не ми дойде на ума – призна прошареният и се усмихна, но някак навътре в себе си се усмихна. Лицето му се затвори, както хората затварят прозорците през февруари. – Но на мене ми дойде едно нещо – съвсем друго - на ума. Нали и ти знаеш приказката, която ние си имаме в Радомир - за Господ, който седял все сам и дори слънцето, дето е толкоз светло, не можело да го развесели.

За да не се мъчат хората, които не могат да стигнат до небето и да си приказват със слънцето и звездите, с облаците и луната, Господ направил на всеки човек - и мъж, и жена - по едно другарче. Най-истинското. Само то можело да превърне самотата в река с топли вирове, в деца, които пищят у дома и искат да излапат шоколадовите бонбони, в топла супа от киселец и чиста къща.

- Ми ние си имаме чиста къща и бонбони – подчерта детето.

- Имаме си, защото аз намерих моето другарче – обясни дядото.

- Баба ли? Как я намери? – попита нетърпеливо хлапето и за миг забрави предложението си да изиграят един страхотен мач в дебелия, влажен сняг на площада.

- Спомни си приказката за Господ и самотата, която си разправяме в Радомир.

- Тая приказка е измама на търкалета и лъже открай докрай – възрази детето.

Отново валеше, на едри парцали. Сигурно Господ режеше облаците на късчета. И за да привлече баба Марта да му бъде най-доброто другарче, хващаше парчетата от белите облаци и ги разхвърляше над Радомир. Така земята щеше да си помисли, че се е превърнала в небе, защото е покрита с облаци, а облаците щяха да си мислят, че най-после са успели да целунат земята. Защото за какво мечтае един облак, освен да се разходи бос по улиците, по поляните и върху покривите на Радомир?

- Може и да лъже тая приказка, но тя е приятел на човека. Тогава защо ще го мами? Щом цял град я разправя от дядо на внуче, значи приказката е честна и правилна.

- Какво? – попита детето и изплези език да изяде няколко снежинки. То знаеше, че на света има само едно нещо, което е по-вкусно от снежинките. Това са ледените висулки. Но човек не бива да прекалява, защото гърлото само това чака – да изядеш висулка и да се зачерви. Глупавото гърло си мисли, че е по-красиво, ако стане алено. Така висулката ще го харесва много повече, но това, разбира се, е вятър и мъгла. Гърлото се заблуждава и за да му дойде умът в главата, му дават да пие антибиотик. Баба Елена беше казвала на хлапето, че антибиотикът е вреден, но гърлото хич и не разбираше медицина.

- Докато си седял на небето сам и тъжен, дядо Господ измислил. Да речем – човек тъжи и плаче. Но ако изпиеш сълзите на разплакания човек, той ще стане твоето най-добро другарче. И най-доброто ти другарче веднага превръща самотата в шоколад! – каза дядото с прошарената коса. – А ние с тебе, Дамянке, знаем какво означава шоколадът!

- Така е – съгласи се детето и усмивката му изведнъж порасна.

- Аз казах на баба ти Елена, която тогава беше с цяла глава по-висока от мене, че въобще няма да я каня на среща, щом съм толкоз дребен, като две стотинки, а тя е едра и висока, направо десет лева.

И тя заплака. Не казваше думи да разбера какво трябва да правя, нито един звук не издаде, че да се покатеря на някой камък, да я гушна и да я успокоя. Само сълзи, големи като лешници. Тогава въобще не бях умен, изкарвах тройки и четворки, най-много петица веднъж по български, когато написах приказката за самотата на Господ. Но толкова запетайки бях пропуснал, че учителката ни бе одраскала в червено цялото ми съчинение. Да се чуди човек защо ми беше писала петица.

- Радвай се, че не ти е лепнала двойка – прекъсна го момичето. – Остави учителката. Какво направи ти после?

- Аз протегнах ръка. После се сетих, че не си бях изрязал ноктите и ако баба ти Елена видеше пръстите ми, или щеше да избяга, или щеше да ме зашлеви. Но тя не видя, че не съм ги изрязал.

- Добре де, остави ноктите. И? И? Какво направи ти?

- Аз протегнах ръка към сълзите ѝ. Сълзите ѝ оставиха нейната буза и дойдоха при моите пръсти, дори на неизрязаните ми нокти се спряха сълзите на баба ти Елена. И аз ...аз изпих сълзите ѝ. Всичките, които бяха прескочили на палеца ми. Бяха солени и въобще не приличаха на лешници. Пак протегнах ръка, пак ги изпих и пак, и пак, и пак, докато баба ти Елена – едно момиче с цяла глава по-високо от мене, но много по-хилаво, сигурен бях, че съм по-силен от нея точно тогава – баба ти Елена спря да плаче. Усмихна се – ти виждала ли си, Дамянке, усмивка през сълзи? Ми то е като онзи ден, когато беше минус петнайсет градуса.

Кожата иска да се отлепи от лицето ти и да стане ледена кора. Точно като да се отлепи, грейва слънце. И кожата си казва – „Защо да ставам кора? Я да си остана на това лице. И очи си имам, и нос, и уста, кой като мен! Ей това е усмивка през сълзи – разбираш, че си имаш очи, за да видиш колко е хубаво това високо момиче и как усмивката ѝ е цял камион с шоколад! А ние с тебе, Дамянке, знаем какво е шоколадът.

- Щастие е! – извика детето. – Знам. А баба Елена какво? Стана ли тя твоето най-добро другарче, което може да превръща – само то – самотата в река с вир, като онзи на Струма, в който се хвърлих десет пъти с главата надолу?

Дядото – който беше висок и тънък, с толкова красиво лице, че едни лелички му махнаха от другата страна на улицата и му подвикнаха: – „Ей, Дамяне, не старееш ти, бе човек!” – нещо съвсем нормално и дядо ѝ въобще не му обърна внимание – само се наведе, дръпна шапката на внучката си надолу, защото едното ѝ ухо се беше измъкнало навън, при февруари и снежинките. Те всъщност бяха малки трохи облаци, които най-сетне бяха успели да се доберат до улиците, покривите и градинките, и с дългите си пръсти събираха сълзите им и ги пиеха.

Защото дори облаците, които в никакъв случай не са хора, не желаят да бъдат самотни и си търсят най-доброто другарче на света. То е ясно защо – защото само то можеше да превръща небето в Радомир. В този град дори най-дребните хлапета, такива като Дамяна, знаеха, че звездите са рибите на небесните вирове.

-И? И? – подкани хлапето дядо си и той, след като поздрави жените от отсрещната страна на улицата, призна:

- Да, баба ти стана моето най-добро другарче.

- Но нали беше по-нисък с цяла глава от нея?

- Ами заради нея пораснах. Мъчих се, изпъвах се, ядох много сладолед и след пет години станах с една глава по-висок от нея. И сега съм по-висок, нали виждаш?

Детето се усмихна оттук, от Радомир, до началото на света, после и до края на света. Февруари разбираше от такива усмивки и снегът престана на вали. В самото ъгълче на небето се подаде слънце, голямо колкото пакетче бонбони – лешници, обвити с шоколад.

- Дядо, хайде да играем на мач – каза детето и красивият прошарен мъж нямаше накъде да го усуква повече. Измъкна от сака, който носеше на гръб, една топка – почти съвсем нова, защото кой ли пък имаше време да я рита и да я мята в обръчите за баскетбол в двора на училището? Дядото отупа с ръка топката и веднага след това я хвърли в тежкия влажен сняг на площада.

Мачът започна.