Сезонът на мъглите

Клара знаеше как да махне предпазителя и да зареди пистолета. Знаеше точно къде иска да го насочи. Знаеше, че ще ѝ е достатъчен един-единствен прецизен изстрел. Трябваше само да се промъкне тихичко, на пръсти покрай спящия си съпруг и да извади неговия Люгер П06 от кожения му кобур. Фриц едва ли щеше да се събуди. Дишаше равномерно. Алкохолът и умората го бяха дарили с дълбок, невъзмутим сън. Голата му глава проблясваше ритмично в полумрака с всяко дълбоко вдишване. Да, Фриц нямаше да се събуди и тази нощ Клара Имервар – една от най-забележителните дъщери на велика Германия, щеше да стреля... Ръката ѝ нямаше дори да трепне.

Това, далечни приятелю, е действителна история. Не мога да повярвам, че си решил да я прочетеш, и то точно днес, в епохата на гаснещото четене. Дано се добереш до самия ѝ край, защото тя е от онези своеволни притчи, които отказват да се впишат в сто и четиресет символа или в триминутно видео. Някак от само себе си това се превърна преди всичко в история за мъглата. Може би затова отлагах толкова дълго да ти я разкажа; просто думите изчакваха да дойде есента – сезонът на мъглите. И ето че сега съм седнал в кафенето „Хенри’с“ на Осма улица, на любимата си маса до прозореца. Сигурно ще пиша шест... седем… осем часа – цяла една събота. Няма значение – този разказ вече не търпи отлагане. Тротоарът, минувачите, дъждът са се настанили удобно в голямата мокра витрина – посърналите експонати на елегичния ноември. Нека ги оставим тук, а ние, ако нямаш нищо против, ще се качим в машината на времето. Така е – всяка история е машина на времето. Ако кафето е хубаво и ако успеем да я построим достатъчно надеждна и истинска, тя ще ни отнеме от настоящето и ще ни отнесе при себе си и своите герои, където и да се намират те. Някои разкази следват строга, линейна хронология. Други... други обичат хаоса и ни подхвърлят безцеремонно в различни точки на пространството и времето. Тази е от вторите – недисциплинираните, непредвидими, самозабравили се истории… историята на мъглата. Добре дошъл в нейната машина на времето.

2 мaй 1915 г., квартал „Далем“, Берлин.

Отново сме тук, сто и две години в миналото – в нощта, в която щеше да се случи нещо ужасно, нещо необратимо. Нощта, в която Клара Имервар (на снимката) сложи нежната си длан върху дръжката на пистолета. Ето, съпругът ѝ наистина не се събужда. Предпазителят е махнат, револверът е зареден. Клара се вглежда със свито сърце в спящия мъж – нима това наистина е Фриц? Нейният Фриц Хабер?

Помнеше деня, в който се влюби в него – беше отдавна. Преди Фриц да се превърне в знаменитост. Преди да бъде оповестен за един от най-гениалните хора в историята на човечеството. Много преди да направи своето голямо откритие и да промени целия свят. Със сигурност, години преди да се нанесат в тази прелестна къща. Но какво стана с тяхната любов? Защо стиска дръжката на пистолет? Къде изчезнаха мечтите ѝ? Големите и красиви планове? Защо вече не можеше да разпознае човека, дишащ в тялото на съпруга ѝ? О, да – тя го обичаше... поне в началото. Още от деня, в който се срещнаха на онзи урок по бални танци в Бреслау. Носеше се из залата стегнат и толкова уверен – като опитен танцьор. Някак си... рационален. Помнеше двете остри рапири на сините му очи, момчешкото лице и непослушните, вълнисти коси. Но това, което я плени, бе интелектът му – енциклопедичната, омаломощаваща ерудиция. Можеше да говори с него в продължение на часове за наука, история, поезия и философия. Това бе най-важното за Клара, защото тя не беше обикновена жена.

Искаш ли да замразим за малко окъпаната в лунна светлина сцена и да прескочим в миналото на тази забележителна личност, стискаща пистолет в дясната си ръка? Тя е човек, от когото се възхищавам, и според мен бе изпреварила времето си поне с едно столетие.

1877 година, Бреслау, Прусия.

„Това дете е изумително!“ – възкликнала учителката ѝ още в първи клас. Невръстната Клара Имервар изумявала всички с шокиращи познания, феноменална памет и неограничено въображение. Но това не било всичко. Клара имала силен, независим характер и добро, съчувстващо сърце. Още от най-ранна възраст било ясно, че в нейно лице закостенeлите предразсъдъци на патриархалната ѝ епоха ще имат един всеотдаен опонент. Всичко ѝ се отдавало с лекота, но това, което омагьосало малката Клара повече от всичко, била химията – и как да не бъде? Та нали това е наука за шепата безценни елементи, от които сме направени самите ние, храната, въздухът, водата, светът около нас, цялата материя в Космоса. Ако ги разберем, ще разплетем дори най-големите и древни тайни на Вселената. Клара искрено вярвала, че единствено науката е пътят на човечеството към просветление – само тя би могла да му помогне да намери благородно място в собствената си история и най-после да сложи край на войните, кръвопролитията и варварщината. Пацифист до мозъка на костите си, Клара не искала да бъде наблюдател, а двигател в тази история. Искала не просто да чете, а да пише любимата си приказка. Но в края на XIX век от жените в Германия се очаквало да бъдат послушни съпруги и усърдни домакини, не учени и химици.

Юни 2017, централната гара в Берн.

Току-що, без да знам точно защо, реших да се отклоня от пътя си. Случвало ми се е и преди, така че не се изненадвам и реагирам с предсказуема покорност. Вече отдавна съм научил, че няма полза от това да се съпротивлявам на инстинкта си за отклонение от пътя. Трябва да се кача на влака за Цюрих в осем сутринта. Там ме очакват две срещи и преспиване, а на следващия ден излитам за София. Но проклетият ми, неконтролируем поглед се спира върху разписанието и си купувам импулсивно и крайно нелогично билет за... Базел. Влакът тръгва след десет минути, така че стигам с тичане до перона. Ако всичко се стече в моя полза, ще прекарам там осемдесет и четири минути и ще успея да хвана връзката за Цюрих.

Вагонът ми е почти празен. Дори през юни сутрините тук са в състояние да хапят. Навън е мрачно и студено. Прочутите пейзажи липсват, погълнати от също толкова прочутата швейцарска мъгла. Базел. Отивам в Базел. Защо ли? Може би точно заради мъглата. Тя ме дърпа... дърпа ме към града, който няма да имам време дори да разгледам.

Мъглата – едно от най-странните и мистериозни климатични явления. Безформена, настойчива въздушна маса, наситена с микроскопични капчици вода. Понякога се превръщат в кристали. Появява се сякаш от нищото, особено през есента, когато въздухът започне да изстива по-бързо от земята. Парадоксално, ако караш в мъгла и включиш на дълги, видимостта се понижава. Светлината на собствените ти фарове се отразява в милионите миниатюрни стъкълца и те заслепява. Да, мъглата е в състояние да прави странни неща. Тя може да се спуска, носи, покрива и поглъща. Да пълзи. Да лепне. Да се просмуква. Колко са нещата на този свят, които са в състояние да се просмукват? Течност, пушек, змия... мъгла.

7 май 1898 година, университета „Бреслау“.

Напук на всички пречки и скептицизъм, Клара Имервар завърши висше образование с блестящ успех, а на този ден прояви нечувана дързост, появявайки се на всяващия ужас изпит „Bербандсекзамен“. Тестът е садистично творение на известната с изобретателните си изтезания немска академична инквизиция и е създаден с идеята да позволи само на най-надарените, всеотдайни и бих казал, луди студенти да бъдат записани в програмата за докторат по химия. Клара става първата жена в Германия, взела този изпит, при това без видимо усилие. На дванайсети декември 1900 година се превръща и в първия доктор по химия от женски пол в Германия – не с отличен... с феноменален успех! Дисертацията ѝ е на тема „Разтворимост на металните соли“.

След като получи своята степен, Клара положи лична клетва. „Никога – каза младата доктор Имервар – няма да използвам позицията си, за да сторя каквото и да било в противовес на нещата, в които вярвам – преследването на истината и развитието на достойнството на науката – за да ѝ помогна да достигне до висините, които заслужава.“ Клара не взе докторат само за себе си – тя отвори вратата за хилядите потиснати до този момент мечтателки, които щяха да я последват в новото време.

Продължава на стр. 2