OffNews.bg

Сезонът на мъглите

Продължава от стр. 2


Март 1909 г., лабораторията на Хабер.

На този етап Фриц вече бе прекарал дълги години в безплодни опити да фиксира азот от въздуха. Имаше няколко големи проблема. Първо – огромното налягане и температура, които се опитваше да постигне, унищожаваха апаратурата, преди да може да бъде постигната желаната реакция. Хабер дори загуби един от колегите си в жестока лабораторна експлозия. Рационалността, разбира се, надделя над емоциите и експериментите продължиха почти веднага след инцидента. В крайна сметка прочутият инженер Роберт Ле Росиньол конструира специален цилиндър, направен от кварц и подсилен със стоманена жилетка. Това позволи да бъде постигнато чудовищно налягане от двеста атмосфери и температура от шестстотин градуса. Но и това не бе достатъчно – Хабер знаеше, че му е необходим катализатор. След дълги, мъчителни разходки из цялата Менделеева таблица той го откри в лицето на елемента осмий. И ето че на 20 март 1909 година доктор Хабер тичаше обезумял от щастие из сградата в Карлсруе – от устройството му течеше чист, благословен амоняк!

Малко по-късно химикът Карл Бош замени скъпия катализатор осмий с желязо и индустриализира синтеза на амоняк. Благодарение на процеса на Хабер, светът получи достъп до неизчерпаеми синтетични торове и задоволи завинаги апетита на земеделските посеви към азота. В следващите десетилетия населението на земята набъбна лавинообразно и в момента е над седем милиарда. Повечето от тези хора нямаше да съществуват без откритието на Фриц. Сигурно и нас нямаше да ни има. „Брoт аус луфт!“, гръмнали немските вестници – Хабер бе направил хляб от въздуха! Не е преувеличение. Казват, че половината от азота, който се намира в тялото ни в момента, се дължи на процеса на Хабер. Ние, приятелю, имаме Фриц Хабер чак в протеините си!

След като му бе присъдена Нобеловата награда, Фриц изнесе запомняща се реч. В нейния край той заяви, че човечеството сигурно скоро ще открие по-ефикасен метод за синтез на амоняк. Сто години по-късно това още не се е случило. Днес светът произвежда сто и седемдесет милиона тона амоняк на година чрез процеса на Хабер. Би могло да се каже, че той е отговорен за съществуването на повече хора по света, отколкото който и да е друг човек в историята.

Нека обаче не забравяме, че Хабер е преди всичко рационален. Находчивият му договор с BASF гласял, че Фриц ще получи пфениг и половина за всеки тон, произведен чрез неговия метод. Само за няколко години Хабер става милионер.
Берлин, 1911 година.

Слава, пари, влияние. Фриц е на гребена на вълната. Движи се в най-реномираните научни кръгове и става близък приятел със светила като Айнщайн и Макс Планк. Търка рамене с министри и милионери и често говори със самия кайзер Вилхелм, който проявява жив интерес към неговите научни занимания. Никой не е изненадан, когато Хабер поема кормилото на новосъздадения Институт по електро- и физикохимия в Берлин. Семейството, което вече включва и малкия им син Херман, се мести във великолепния си нов дом в един от най-скъпите квартали на немската столица. За броени месеци институтът на Хабер печели реномето на водеща сила в световната химия. Инвестиции валят отвсякъде. Клара обаче не е щастлива. Напротив – тя тъне в жестока депресия. Фриц вече не смята научните ѝ аспирации за... рационални. Амбицията му е изконсумирала мечтите на съпругата му. Той има нужда от жена, която да се грижи за домакинството и да обслужва многобройните му високопоставени гости. Клара се превръща в безгласна хаус фрау – това, от което винаги се е страхувала.

Юни 2017, някъде между Берн и Базел.

Влакът ми продължава да се плъзга озадачаващо безшумно в мъглата. Най-големият плюс на Швейцария, разбира се, е нейният национален флаг, но на едно от следващите места без съмнение се нареждат шокиращо пунктуалнитe ѝ железници. Знам, че няма да подраним или закъснеем. Пристигаме точно навремe. Имам осемдесет и четири минути до влака за Цюрих. Нито повече, нито по-малко. Нещата се усложняват, след като си изкълчвам глезена на слизане от вагона. Отбивам се в цветарския магазин на гарата и купувам два карамфила, които струват само с два-три франка повече от допустимото. Знам къде отивам, но все още нямам представа защо.

Трамваят ми се поклаща по старите улици и минава по моста над голямата река. Оттук по вода мога да стигна чак до Русе. Откога ли не съм бил там? Десетилетия... А толкова го обичам този хубав град. В него прекарах някои от най-тежките, но и най-незабравими моменти в живота си. Поделението ни беше на две крачки от реката. Казармата не беше лека в онези години, особено през зимата. Човек просто се опитваше да оцелее от цигара до цигара, без да изгуби разсъдъка си. Будеха ни в пет часа и правехме десет зъзнещи обиколки на плаца. Разбираемо е, че повечето войници ненавиждаха сутрешния крос – шаячните ни панталони бяха като родопски губери, а единственото цензурно нещо, което мога да кажа по адрес на прословутите обувки, познати във войнишкия фолклор под нежното име цинтари, е, че всяка от тях тежеше колкото трабантче.

Аз обаче обичах тези двайсет минути на плаца. Тичането винаги ми е допадало. Харесваше ми възможността да остана насаме с дистанцията и себе си, да вкарам в синхронен ритъм мислите и краката си. Всяка сутрин се втурвах с готовност да тичам, докато един ден не започна да пристига... мъглата. Идваше на гъсти, мълчаливи талази от другата страна на Дунава, където Чаушеску беше намерил за уместно да построи завод за хлор. Беше го закачил като ръждясал орден на простащината за ревера на река Дунав. Пускаха го на пълни обороти нощем, така че в пет сутринта отровна мъгла поглъщаше цялото поделение. Хлорът се впиваше в дрехите и кожата ни, пареше сладникаво гърлата и дереше яростно очите ни. Понякога след тичане имах чувството, че в дробовете ми се провежда турнир по фехтовка. Студ, цинтари и хлор – цяло чудо е, че оцеляхме. Особено като се има предвид на какво е способен хлорът в малко по-голяма концентрация.

Покрайнините на Ипър, Белгия, 22 април 1915 година.



Тук сме, макар че едва ли е безопасно. Първата световна война е в разгара си, а Ипър е на самата фронтова линия. Разказът ни е попаднал сред германските окопи и от време на време над главите ни прехвърчават куршуми. Група офицери и войници се суетят възбудено, следвайки строгите указания на един добре познат на всички ни лауреат на Нобелова награда. Всъщност Фриц Хабер е почти неузнаваем под пруската си униформа. Вече напълно е загубил косата си, а афинитетът му към бирата и кулинарните авантюри го е удостоил с почетно коремче. Под рошавия му кайзервилхелмски мустак се търкаля миризлива мокра пура. Фриц е тук в търсене на любимата си рационалност. Под негово ръководство войниците разтоварвaт 5700 стоманени цилиндъра, изпълнени със 167 тона хлор. Подредени са в шесткилометрова линия, насочена към френските окопи. Хабер изчаква най-подходящия полъх на вятъра и дава сигнал. Вентилите на газовите бутилки са отворени едновременно. Зловеща жълтеникава завеса се простира в бавно траурно шествие към озадачените войници. Mъгла... Мъгла на смъртта. Казват, че откъдето минела, тревaта увяхвала и птици падали мъртви от небето. Както винаги, Хабер беше изчислил всичко – хлорът е по-тежък от въздуха и след като вятърът го докара до окопите, газът пропадна директно в тях. Фриц знаеше идеално и свойствата на 17-ия елемент – веднъж попаднала в дихателните пътища, хлорната молекула реагира с влажните мукозни мембрани и се превръща в солна киселина. Тъканите и aлвеолите биват разядени отвътре и дробовете – наводнени с течност. Хиляди френски пехотинци буквално се удавиха на суша. Очевидци твърдят, че след газовата атака гледката била ужасяваща: труповете били синкаволилави от хипоксия, а лицата им – изкривени в жестоки конвулсии. Лишени от въздух, някои се опитали да разкъсат дрехите и дори гърлата си. В този ден Фриц Хабер не само лично уби хиляди хора, но създаде първото средство за масово унищожаване в света и собственоръчно сложи началото на химическото оръжие.

2 май 1915 година, Берлин.

Фриц вече е у дома. Германия го посреща като герой и веднага е повишен в чин капитан. Въодушевен от собствената си рационалност, Хабер не може да си намери място от щастие. Но Клара... Клара е съсипана, разтърсена и ужасена. Всичко, в което винаги е вярвала, бе стъпкано от нейния собствен съпруг – човекът, заради коготo пожертва кариерата си; бащата на детето ѝ. Когато научава за химическото клане в Ипър, Клара заявява публично, че този акт е поквара на самите идеали на науката и нечовешка варварщина. Тя прави отчаян опит да убеди мъжа си да се отрече от зловещата си дейност. Отговорът на Фриц е да обвини жена си в липса на патриотизъм. Конфликтът между двамата не е просто семеен – той е екзистенциален. На втори май е организиран пищен банкет в чест на триумфа на Хабер в Белгия.

Ние знаем още от първия ред накъде отива тази история. Вече сме били тук, в тъмната спалня. Знаем, че бирата, деликатесите и патриотичните песни са потопили Фриц в дълбок сън. Че е късно... Твърде късно за връщане назад и револверът му вече е в ръката на доктор Клара Хабер – Имервар. Обезвереният xуманист в нея шепне: „Няма друг изход, Клара! Нима не помниш клетвата си? Всеки дъх, всяка секунда са съучастие в чудовищно престъпление срещу човечеството. Трябва да направиш нещо – да извадиш себе си от уравнението на разрухата“. Клара излиза в градината зад къщата. Насочва пистолета право в сърцето си и дръпва спусъка. Изстрелът отеква в притихналия квартал, но не успява да събуди Фриц. Дванайсетгодишният Херман обаче скача на крака и открива майка си обляна в кръв върху свежата трева. Клара Имервар издъхна на втори май 1915 под звездите в ръцете на малкия си син, когото обичаше повече от всичко.

Продължава на стр. 4