Призракът на възмездието

Темата за справедливостта и съответно нейното въздаване присъства почти неотменно, като основен елемент от всяка предизоборна кампания след 1989 година у нас и вероятно е най-използваното, но добре работещо политическо клише на предхода. Клише, защото използвано от политическите елити от целия спектър на политическата палитра във всеки негов смисъл – от хармонията, през третирането на наследените и постоянно създаваните обществени неравенства до интегритета на институциите и хората обгърнати от мантията на властта, и съответно поради непрестанната си употреба е почти изпразнено от смислено съдържание. Справедливостта е необходимият лозунг, декларация и „захарче” за гневните гласоподователи, всеки път когато те са призовани пред урните от борещите се за власт и прерзапределение на блага и ресурси елити и техните котериии и клиентелни мрежи на този преход. 

На теория, от Платон насам, справедливостта е комплексна философска тема свързана със състоянието на хармония, съразмерност и правилна пропорция в отношенията между тези които правят правилата и тези които приемат и ги спазват, а също и баланс на неравенствата, гаранции за достъпа и процедурата при преразпределение на благата и задълженията, но също и гаранции за равенства и ненарушаване на индивидуалните права при търсенето на оптимален обществен резултат. С други думи, сложен, противоречив, но много важен дебат за всяко едно общество и гъстата мрежа от индивидуални и групови взаимоотношения на които то се крепи и според чийто принципи функционира. Погледнато по този начин, стигаме до парадокс – от една страна, темата за справедливостта е централна за всяко общество и неговите членове, а от друга сме свидетели на нейното „изпразване” и банализиране и то точно във времената, които по дефиниция са определени за масирано насищане на обществения дискурс с информация относно състоянието на хармонията в отношенията между управляващи и управлявани, начините на преразпределение на благата и ресурсите и наличието или отсъствието на гаранции за правата на индивидите и честността на „големите правила” наречени институции. Да, именно, времената наречени предизборни кампании.

Защо обаче това се получава на практика? Как е възможно такъв централен въпрос, като справедливостта да бъде клиширан и банализиран, до степен, че избиращите почти да го игнорират и в дебатите между претендентите за власт?

Едно обосновано предположение в българския случай, е че ние гласоподавателите игнорираме клишетата бълвани по повод справедливостта от бившите и бъдещи, но вече амортизирани политически елити, поради фактът, че поне от двадесет и осем години насам наблюдаваме ефектите на едно уродливо явление в политическия ни живот, което науката определя като „конкурентен захват на държавата”. Това е явлението при което политическата борба не се стреми да наложи цялостни, последователни и кохеретни парадигми свързани с основните на принципи на обществени взаимоотношения, включая справедливостта, а по-скоро е схватка за налагане на волята на конюктурни мнозинства задвижени от мощни, задкулисни и позиционни интереси насочени към изкриявяването на „големите правила” на играта в полза на непрозрачни частно-групови котерии и дълбоки и всеобхватни клиентелни мрежи скрити зад легитимната маска на политическия елит и неговият институционален инструментариум.

И не, това не е обикновената, всекидневна „малка” корупция, независимо от своя абсолютен размер. Това е една от ключовите предпоставки на това което наричаме повсеместна криза на доверието във всичко публично и заявено като намерение или действие в обществен интерес. Гражданите просто от години са свидетели и същевременно дейни съучастници в котерийните междуособни партийни битки между политическите партии, които действат по-скоро като кланово-короративни структури, чиято единствена видима цел е гаранция на властовата възможност да осигурят достатъчното време на своите клиентелни мрежи да правят бизнес от държавата, за сметка на останалите данъкоплатци, чийто сили не са достигнали да „избутат” конкуренцията от челните властови позиции. Казано с други думи, фасадата е „демократична”, но зад кулисите тече безпощадна битка за доминация на някоя от конюктурните преразпределителни коалиции за осигуряване на дълготраен достъп до публичният ресурс. Образно, процесът прилича на играта на ватер поло – на повърхността се спазват правилата на играта и отдалеч изглежда логично, подредено и почти симпатично, докато под водата тече истинска брутална и силова битка за пространство и надмощие с всички достъпни методи.

И докато всички ние съзнателно или инстинктивно схващаме динамиката на процеса „под повърхността” и същевременно сме принудени или да се кооптираме в нея или да се отчуждим изобщо – било под формата на реална или „вътрешна имиграция”, то логично игнорираме политическите говорители, които „украсяват фасадата”. Техните послания за справедливост просто дрънчат „на кухо” и се приемат от публиката, просто като необходимият жест в актуалната постановка поставена в съответния политически предизборен сезон. Погледнато от този ъгъл, е логично да разглеждаме изборните резултати в големи периоди от прехода, като продукт на желанието на „губещите” в процеса на налагане на надмощие на една политико-икономическа групировка и нейните институционални атрибути над друга такава да „накажат” своите временни победители. Или казано иначе, справедливостта разбирана като възмездие. Възмездие, обещано, изпълнено или не за превръщането и „осребряването” на политическия капитал на избирателите в икономически такъв. Постоянна регресия в търсенето на „възмездна справедливост” и наказание за пропуснатите ползи и разпилените надежди, които всеки път са в готовност да бъдат „инвестирани” в поредната серия от политици обещаващи съразмерна болка на причинителите на „обществени щети”, които обаче винаги излизат „сухи от водата”.

На тези избори, déjà vu ?