Притвореното общество

Поредната вълна от протести на тема бежанци и нелегални имигранти ознаменува постигането на негласно споразумение между националистите и т. нар. "леви сили" по отношение на президентските избори. Националистите ще подкрепят кандидата на инициативния комитет на Стефан Данаилов, така че именно той да достигне до балотажа на 13 ноември. Политическата цена на тази сделка остава неясна, но мобилизирането на именно тези групи от „протестиращи“ показва, че е постигнато съгласие да се заложи на страха и патриотарщината в името на оцеляването на един напълно компрометиран политически елит.

Исканията на „протестиращите“ се свеждат до това да бъдат затворени границите на България, а бежанците и имигрантите да бъдат експулсирани. Досегашните искания са за закриване на съществуващите центрове за настаняване, а техните обитатели да бъдат изведени на друго място. Тази позиция намери допълнителна конкретизация в твърдението на кандидата на Обединените патриоти за това, че въпросът не е как да бъдат интегрирани имигрантите, а за това да не бъдат допуснати изобщо на европейския континент. Това не се различава съществено от предложението на кандидата за вицепрезидент на ИК на Стефан Данаилов, по границата, извън населените места да бъдат създадени лагери от затворен тип за имигрантите и бежанците влезли на българска територия.

Протестите на традиционни групи от избиратели на националистическите формации у нас, не търсят и не предлагат решение. Те се свеждат до искането за отстраняване на чужденците, независимо от това как. Липсата на аргументи позволява поредната предизборна манипулация със страховете на мнозинството от българските избиратели. В този смисъл кампанията от националистически протести има за цел да компенсира липсата на аргументи и същностен дебат в рамките на президентските избори. Протестиращите искат просто да се отърват от бежанците и имигрантите, както част то тях протестираха срещу ромите. Самият факт, че все по-ясно се очертава сходство в отношението към имигрантите и към ромите, показва колко дълбок и разрушителен е процесът на социална дезинтеграция в България.

Преобладаващата част от по-възрастните участници в тези протести са бивши избиратели на БКП/БСП, които промениха избора си в полза на националистическите формации. Младите хора сред тях имат опит от футболните агитки и от митингите на "Атака". По-голямата част от тях не могат да скандират нищо друго освен „Българи, юнаци“.

Огромното мнозинство от тези хора са жертви на онази конюнктура, която прави възможно те да бъдат извеждани по този начин на улицата. Техните призиви не са за търсене на решение или в подкрепа на определено смислено действие. Те искат просто да бъдат оставени на мира или върнати назад във времето, което предпочитат да определят с носталгия като „едно време“. Те предпочитат България да се завърне във времето, в което огражденията по границите ни имаха за цел да ни държат вътре, а не да спират други, които искат да влязат в България. Представата за сухопътен остров, за военен лагер в доведената до абсурд система на съветската изолация им се струва по-сигурна и защитена позиция от процедурите и правилата на съвременния свят.

Кампанията, правена чрез подобни популистки призиви и протести, не търси диалог. Ако това не беше така, протестиращите би трябвало да се опитат да отговорят на няколко въпроса. Подкрепят ли увеличаването на публичните средства за осигуряване на полицейското присъствие по границата? Биха ли настоявали за отделянето на повече средства за техническо оборудване и осигуряване на служителите на гранични служби? От кои публични разходи биха се лишили, за да осигурят по-добър контрол на границата и ефективно управление на миграцията? Подкрепят ли това да се отделят повече средства за извеждането на младите непридружени мъже от досегашните общежития? Казано накратко – готови ли са да платят цената на онова, което изглежда, че искат?

Доколкото подобен разговор изобщо не се води; доколкото нито онези, които организират протестите, нито самите участници се опитват да обяснят своите искания; доколкото създаването на впечатлението за социално напрежение се разгръща в предизборната кампания и докато всичко това се случва с подкрепата на едни и същи групи от интереси, тези протести не отразяват очакванията и позициите на гражданското общество. Опитите за легитимиране на фигури, свързани с организираната престъпност като народни герои и пазители на българската граница, не оставя място за съмнение относно интересите, които се опитват да подменят политическия дневен ред. Въпросът е доколко подобна паралелна кампания може да постигне конкретен политически резултат?

Протестите срещу бежанците и мигрантите нямат отношение към миграционната политика. Те са насочени срещу управляващото мнозинство и правителството. Те не са реакция на конкретни решения, а изискват „незабавно и цялостно решаване на проблема“, а това не може да има нищо общо с гражданския диалог. В същото време, именно липсата на гражданска воля прави възможно зад подобни демонстрации да бъдат прикривани корпоративни интереси, които търсят възможност за предизвикването на поредната политическа криза. Те демонстрират силата на популизма, облечен в патриотарски призиви, но не са част от усилията за намиране на приемливо решение. Именно затова, дори и мнозинството от участниците в тях да не подозира това, протестите са просто един от инструментите за задълбочаване на страха и усещането за несигурност в българското общество.

Подобни нагласи могат да намерят среда само в условията на дълбоко разделени и противопоставени общества. Конфронтацията, поддържаща национал-популизма, търси своите основания в изкривената представа за социално равенство, чрез която могат да бъдат трайно манипулирани големи групи от хора. Тези нагласи функционират безпрепятствено, само когато толерантността е подменена с търпимост. Различието бива търпяно, а не приемано. Принудителната затвореност на тази нагласа е най-подходящата среда за развитието на ксенофобията и за оцеляването на компрометирани политически доктрини. Именно затова, т.нар. „леви сили“ предпочитат този тип пропаганда.

Изкривяването на пространството на предизборната кампания вече е факт, независимо от това, че темата за миграционната политика няма пряко отношение към президентската институция. Стремежът е да бъде създадена представата за кандидат-президент, който поради своя профил и биография ще успее да се справи с „пълчищата от нашественици“ и „ордите от пришълци“. Самата възможност да бъде създадена и популяризирана подобна представа показва колко далеко се намираме от представата за ефективно спазване на правата на човека, гражданско общество и национална сигурност.

Днешните противници на отвореното общество не са философи, икономисти или религиозни водачи. В българските условия те са част от онзи политически елит, който разруши живота на поколения български граждани и продължава да го прави, за да оцелее. По отношение на ключови принципи и ценности българското общество остава частично затворено, разколебано и дезориентирано. Вместо национална сигурност, изградена върху основата на правата на човека и гражданина, ние продължаваме да възпроизвеждаме съветските модели на „революционна бдителност“. Вместо системни усилия за задълбочаване на социалната интеграция и солидарността, продължава насърчаването на фалшивото противопоставяне между „наши“ и „чужди“. Вместо дебат за перспективите на развитие, ние продължаваме да спорим за настоящето, за да забравим по-бързо миналото.

Обществото, в което е възможно предизборният дебат да бъде подменен с патриотарски призиви, е притворено общество, което поддържа фалшивата реалност на едно несъстояло се минало, опитвайки се да подмени бъдещето с безвремието, в което единствено би могъл да оцелява един компрометиран политически елит. Когато част от обществото може да бъде превърната в заложник на подобни конюнктурни сметки, това означава че мнозинството е готово широко да притвори очите си за целите и цената на подобна конфронтация. А притвореното общество може да изгуби посока, дори и когато се намира на верния път.