През 2013-а иде продължението на сериала "Той изяжда медиите"

Преди дни подраних за запис в Нова телевизия и, за да си уплътня времето, изчетох по диагонал всички всекидневници. Още на третия – беше „Монитор” – усетих, че вкусът, оставен в устата от прочетеното, ми е познат. Отначало си помислих, че е на „Работническо дело” от средата на 80-те. После, продължавайки четенето, се сетих и за по-съвременни модели – „Беларус сегодня” на Лукашенко и „Народное слово” на Каримов.

За края си бях оставил „Сега” и „Преса” – и добре, че бях. Четенето на нормални вестници не само изтрива гадния вкус от устата, но бързо те уверява, че не ти си лудият в случая...

Идеологията на всички останали – „Монитор”, „Република”, „Телеграф”, „Стандарт”, а в малко по-деликатен вариант – и на „24 часа” и „Труд” (после разбрах, че главната редакторка на „Труд” Джамджиева е в дълъг отпуск) – беше типичната за всяка „мека” диктатура на изток от Виена. Страната се развива блестящо. Хората са доволни и благодарни на властта. Тук-таме, по места, има някакви нерешени проблеми, но властта, в своята безкрайна обич към народа си, вече е разработила план за решаването точно на тези проблемчета.

Нещата са толкова добре, че чужденци идват да гледат и да дават интервюта, възхваляващи управлението, демокрацията, културата и хилядолетната история (дори Беларус, намирайки се върху блато, твърди, че има хилядолетна история).

Повръщня, която не работи дори в Узбекистан, където никой отдавна не чете „Народное слово”. Вестникът се списва единствено, за да се чете и харесва от Вожда Каримов. И точно това е капанът, в който пада всеки диктатор.

Отначало, овладявайки медиите, диктаторът иска да постигне точно определена цел: хората да чуват, гледат и четат само онова, което Нему е изгодно. Но диктаторите, особено по нашите ширини, са семпли и простовати хора. И си наемат семпли и простовати изпълнители на указанията. Затова не след дълго се оказва, че овладените от диктатора медии започват да бълват толкова еднакви сладникаво-мазни неща, че хората им обръщат гръб.

Какво следва после? После следва, че простоватите изпълнители на желанията на семплите диктатори се стъписват. Как така тия селяндури (ние, де) няма да ми ползват медията – камо ли да се влияят от нея? Но, тъй като дори Сталин не е измислил, как насила да накараш хората да ти четат, гледат и слушат медиите, медийните слуги на диктатора няма как да решат пъзела с изчезващата публика.

Затова им остава само едно: да направят така, че ако самият диктатор прегледа вестника им, да остане доволен. Целият медиен ресурс започва да работи в тази посока. И, естествено, за да се харесат на единствения си читател, медиите започват да Му предлагат все по-големи хвалебствия.

И съответно според това, колко се е харесал в тяхното огледало, Той им бута някакви пари или власт. В случая с България – идват избори, идват информационни пакети за дигитализацията на телевизиите, идват информационни кампании за огромните успехи по европейски проекти и пр.

Това, според мен, беше основната случка на 2012 година: превръщането на медиите в лакеи на Борисов и свеждането на тяхната публика до Него Самия. Пишат, излъчват и прожектират с една само цел – да ги забележи и похвали Той.

Има, обаче, една съществена разлика между Беларус, Узбекистан (и Русия, и Азербайджан,  и Казахстан, и Туркменистан и пр.) и България. Ние сме в ЕС, а те не са. И хватки, които дават резултат там, не дават същия резултат тук.

Работата е в това, че докато влезем в ЕС, дълго преструктурирахме всичко в страната си. И днес, въпреки раждащата се пред очите ни диктатура на Бойко Борисов, у нас продължава да има остатъци от пазарна икономика, от институции, от гражданско общество. Тези остатъци позволяват да се разгърне някаква съпротива срещу настъпващата диктатура; и нейните номера в крайна сметка да се обръщат срещу нея.

В областта на медиите особено ясно се вижда, че обсебването им от властта стигна своя таван с подчиняването на „24 часа” и „Труд”. В този случай прехвърлянето на дългове от една банка към друга като първи акт от смяна на собствеността веднага даде очакваните резултати. Тези вестници се подредиха до армията лакеи на Ирен Кръстева и сина й. Друг е въпросът, че замислената схема за окончателното прехвърляне на собствеността е толкова сложна, че няма как да сработи в нашите условия. Все пак говорим за не особено сложни или интелигентни хора. Но засега властта получи още два рупора – и загуби техните читатели (и списователи).

Същата схема беше замислена и за „Дневник” и „Капитал” – т.е. подчинение на медиите чрез банкови „врътки”. Тук обаче властта удари на камък и причината е проста. Никой активен гражданин не би се застъпил за „24 часа” и „Труд”, дори те да бяха излъчили зов за помощ към гражданското общество. Вече си бяха изработили съответната репутация. Когато обаче „Дневник” и „Капитал” се обърнаха към обществеността, веднага получиха подкрепа. Десетки граждани проявиха готовност да направят жива верига около двата вестника и да не допуснат влизането на агентите на властта в редакциите им. И номерът с превземането не мина.

Гражданската подкрепа за медиите с добра репутация е и причината властта да не се засилва да сменя предизборно ръководствата на БНР и БНТ. Само пуска слухове, че ще ги сменя, но засега се тутка. Защо? Защото е наясно, че при подобен анонс веднага ще си навлече живи вериги и протести. Щурмувал съм БНТ през септември 1990-та (оттогава ми е изхвъркналият прешлен, преместил се след удар в основата на гръбнака от полицейски щит). Този път, ако се наложи, ще пазя БНТ.

Смешно-жалките случки около бТВ пък показват друго ограничение – пазарните отношения. Преди 3-4 седмици бТВ и Нова внезапно си размениха ролите. Нова телевизия се превърна в лакей на правителството, а бТВ, след като дълго бе играла тази роля, внезапно стана критична. Близо е до акъла да се сетим, че властта – Той – е дал нещо на Нова, вместо на бТВ. Май става дума за някакви пари, защото бТВ веднага хукна да притиска разпространителите си с искания за финикийски знаци.

И тук удари на камък. Сработи пазарът. Ако Булсатком и кабеларките бяха платили на бТВ искуемите суми, трябваше да вдигнат таксите за зрителите си – нещо, което им гарантира загуба на клиенти в тази мрачна криза. Да не говорим за това, че всички други телевизии щяха да поискат същите тарифи като бТВ.

И разпространителите показаха на бТВ среден пръст. бТВ пък се разсърди и предсрочно спря сигнала си към тях.

На какво се надява? Ако е на гражданска подкрепа – няма как да стане. Защото онези, които биха излезли да подкрепят свободата на медиите, много добре помнят безобразното, слугинско поведение на бТВ по време на окупацията на Орлов мост. Очевидно в случая с бТВ сработва синдромът на пудела, описан наскоро от Асен Генов. Пуделът толкова дълго се е увивал около своя господар, това огромно и силно божество, че започва да си мисли, че самият той, пуделът, е огромно и силно божество.

бТВ толкова дълго време беше на каишката на властта, че очевидно вече се смята за самата власт. Само това може да обясни, как изобщо бТВ си е помислила, че може да си закърпи бюджета с груба сила.

бТВ е в шах и очевидно не разбира, какво й се случва. Властта – също. Тя пък не разбира, как така номерът, дал резултати другаде, удари на камък с „Дневник” и „Капитал”. Но властта, за разлика от бТВ, все пак има... власт. Няма да си остави магарето в калта. През идващата 2013 година ще гледаме продължение на сериала „Той изяжда медиите”. Няма как това да не става с груба сила, тъй като по-деликатните средства стигнаха тавана си.

Съпротивата срещу тази груба сила ще е основната задача през идните месеци. От тази съпротива – и само от нея – зависи, дали милиционерите ще успеят да откраднат изборите и да се наместят във властта „всерьез и надолго”, както е казвал Ленин.