По имената им ще ги познаете

Качеството на дадена политическа система личи по това какви хора привлича и издига нагоре. И не на последно място – по това как се казват. Защото доминиращата културно-политическа среда привлича хора, които са подобни на нея. Изтънчената среда привлича изтънчени хора, възпитавани в културни семейства. Просташката среда привлича простаци, израснали в съответните коптори – и носещи съответните имена.

Или накратко: по имената им ще ги познаете.

Улегналите държави знаят, че до властта не бива да бъдат допускани хора от варварски или недостатъчно цивилизовани среди. Затова, например, висшата власт в Англия никога не се оказва в ръцете на хора с имена като Кевин, Гари или Конър. Нейните премиери се казват предимно Уинстън, Харолд, Едуард, Джеймс, Антъни или Джон. Единствената жена премиер също не е Стейси или Шарън, а – Маргарет.

Българската държавност се подготвя и установява от хора с имена като Георги, Васил, Петър, Димитър, Иван, Христо, Ангел, Стефан и екзотичния Захарий. Тези хора се казват по този начин, защото така са наименувани от съответните си семейства – с малки изключения все буржоазни или даскалски. Ще рече: семейства, в които цивилизацията е на почит, и които градят планове за по-добро бъдеще както на децата, така и на страната си.

Подобни имена доминират в управлението на страната чак до края на 1940-те години. Дори първите комунистически управници, бидейки продукт на подобни семейства, носят имена като Васил, Георги и Антон. След масовата национализация от 1947 година, обаче, и последвалата бърза комунизация на страната, буржоазните и даскалски семейства са обявени за подозрителни. Властта започва да рекрутира своите кадри от социалното дъно – от най-долните среди, вегетиращи в някакво свое си регионално варварство, останали дотогава напълно невидими (каквито са горските цигани в момента, например).

Властта на цилиндрите и меките шапки отстъпва пред властта на каскетите.

Деградацията на социалната база на властта веднага проличава в деградацията на имената на властимащите. Вместо Васил и Георги (комунисти, но с меки шапки), управляват Вълко и Тодор (пак комунисти, но с каскети). Каскетният период продължава до края на 1960-те години и овластява хора с имена като Мако, Пеко и Тано. Женският еквивалент са Цола и Дража.

През 1971 година въпросният Тодор увековечава властта си с личната си „Живковска” Конституция. Вече няма нужда да се прави на момче от село – и сменя каскета с мека шапка. Иска да бъде приеман като сериозен държавник не само в Москва и Душанбе, но и „на Запад”, където каскети се носят само от неквалифицираните работници. Сменяйки шапката си, Тодор сменя и хората около себе си.

Заедно с каскета на Тодор на бунището на историята са захвърлени Пековци, Маковци и Тановци. Властта постепенно минава в ръцете на хора с имена като Александър, Андрей и Огнян – имена, показващи амбицията на родителите за напредък, свързан с Москва; както и на по-традиционните за здравите български семейства имена като Димитър, Стоян и Петър. Част от тези хора в крайна сметка организират преврата срещу Тодор и влизат в следкомунистическия период с преименуваната в БСП комунистическа партия.

Подобни са и имената на първото поколение лидери на СДС – Петър, Петко, Александър, Иван, Стефан, Георги. В двата края на този регистър има както „каскетни” (Желю), така и съвсем аристократични, като за цилиндър имена (Филип). Обновлението на лидерските кохорти както в БСП, така и в СДС не води до драматична промяна на доминиращите в (и около) властта имена. Елитът, формиран около завърналия се и поел властта Симеон също остава на ниво „средна буржоазия”, без да се издига до равнището на цилиндрите, но и без да пропада в долната земя на каскетите. Това статукво се запазва и по времето на тройната коалиция.

Идването във властта на ГЕРБ обаче произведе срив, сравним само с онзи от 1947 година. Властта върху парламента попадна в ръцете на Цецка, а властта върху сигурността на страната – на Цецо. В банката на друг Цецо правителството реши да си държи парите, за да може въпросният Цецо да финансира пропагандна правителствена медийна империя. Здравен министър стана Нанев, военен – Аню, а Тотю – социален.

При ГЕРБ обаче властта не остана само в ръцете на правителството. То лансира във властта свои близки приятели, като им раздаде големи парчета от икономиката, за да ги превърне в нещо средно между монополисти и феодали. Спас, лансиран от СДС и закрепил се при Симеон, се превърна в любимия на властта (и на нейните пари) телекомуникационен бос. Цоло се превърна в най-богатия българин, за да участва в епопеята на премиера с магистралното строителство. Заради интересите на Цеко пък ГЕРБ си навлече първото масово гражданско неподчинение от години – окупацията на Орлов мост. Дори снабдени (по рождение) с нормални имена фаворити на ГЕРБ бързо се сдобиха със съответните прякори, като например двамината депутати, известни съответно като Мозъка и Фаса; или местните партийни координатори, откликващи на прозвища като Фафлата или Пицата.

Мако, Тано и Пеко, докато бяха във властта, строиха със съветските си другари Кремиковци и АЕЦ "Козлодуй", цензурираха медиите, привикваха рокаджии в милицията и биеха печати по голите бедра на момичетата. Днес, властта олицетворявана от Цецка, Цецо, Цоло и Цеко, се чуди, как да направи с руските другари АЕЦ "Белене" и "Южен поток", цензурира медиите и привиква рапъри в полицията.

Е, верно, днешната власт не бие печати по голите бедра на момичетата, а дори окуражава максималното разголване на своите чалга-приятелки. И все пак стои въпросът: за какво ручахме жабетата, щом от Мако, Тано и Пеко стигнахме до Цецка, Цоло и Цеко?