Петдесет и първата акция

Много вярвам, наистина го вярвам, че свестните хора у нас, а и в цял свят все още са мнозинство. Тези, които не си хвърлят боклука на плажа, които все още ползват ума си за мислене (макар и тук да не съм сигурен за съотношението - ум, мъдрост и доброта са различни категории), които не могат да разберат как някой бие някого заради цвят на кожата или убива заради религиозни отклонения. Които не си губят времето да леят отрова, омраза и комплекси в интернетското небитие.

Аз може и да не го вярвам, обаче Господ е изтърпял в двата прогнили града контролният пакет акции да бъде у злодеите и извратеняците, докато стигне чак до 99,99 процента. И едва тогава ги затрил. Така че действителността може да бъде и много по-грозна. По-грозна от днес. Защото все още си мисля, че дъното в днешния свят не е достигнато. И идеята за петдесет и първия процент е сигурно само една такава красива литературна метафора, един оптимистичен образ, който да ни дава надежда. Така че търпението в света ни е изключително Божи прерогатив. И ние не можем да даваме акъл от низината на положението си.

Най-малкото един хванат от гората като мен, повярвал в Бог в съзнателната си възраст и редовно прекрачващ Неговите заповеди, има правото да клейми, определя и категоризира. Много мои приятели говорят днес за ново Възраждане, за това, че няма накъде повече да оскотяваме и пропадаме, затова ни предстои път нагоре, нормално е, иска им се, невъзпитаното, необразовано и чалгаризирано отношение все трябва да има граници, приятелите ми отказват да приемат, да се смирят, че в съзнателния си живот няма да станат свидетели на пропукване, на прелом и смяна на посоката. Аз не знам. Осланям се на Божието търпение както за себе си в личен план, така и за света. Надявам се.

Обаче има голяма разлика между чисто светското схващане за надежда и църковното. И тя се състои в несъстоятелността на обобщенията. Обобщенията са Божа работа. А нашата лична работа са личните ни отношения с другите и с нашия Творец на всичко видимо и невидимо. Тоест, петдесет и първата акция на добрина в този свят е също лично дело. Вътре у мен си е тази акция, не знам в момента от коя страна на бариерата е и у кого е контролният пакет – у ангела ми или у демоните. Това си е мой личен въпрос. И няма абсолютно никакъв смисъл да гледаме извън себе си. Правилно построеният човек е обърнатият към себе си човек. Той не се интересува, че светът отива на затриване, а мисли за спасението на своята душа и душите на близките си.

Обърнатият към света няма опора, дори да е много богат. Или просто е продал душата си и опора му е Тъмната страна. Но да оставя настрана богатите и продадените, мнозина други гледат навън, все оправят света, все са активни и дейни, постоянно се възмущават от всеобщата мизерия и непрекъснато дават рецепти и пишат проекти, взели са на въоръжение различно знаме, било „либерално“ и „малцинствено“, било „екологично“, шумят ли шумят и все с надеждата, че правят добро. Не става въпрос за благотворителност, дарителство, образование, това са задължителни елементи от нормалното общество. Става дума за прекалената активност и прекаления позитивизъм без покритие. Тая хиперактивност им приспива другите пориви, заглушава им естественото човешко общуване със себе си. Сектата на шалчетата се вписва идеално в тоя профил.

Лот и неговата съпруга били този 0,01 процент, тази земна сол, заради която Содом и Гомор просъществували до момента на гибелта си. Когато обаче помията станала непоносима, Господ се погрижил те двамата да не останат там, да се спасят от възмездието и унищожението. И им рекъл в прав текст по пътя си да не се обръщат назад. Когато се откъснеш от мръсотията, няма нужда да жалиш за нея. Когато пометеш боклука, го хвърляш в контейнера, не се ровичкаш да го изучаваш, нито съжаляваш, че може и да не е съвсем боклук. Затова не бивало да се обръщат назад. Първо, защото им го казва лично Творецът на всичко видимо и невидимо, а такава препоръка се изпълнява с послушание и безпрекословно, неотменимо и неоспоримо. Второ, защото да се обърнеш назад, означава да не повярваш на Твореца, а да си помислиш, че там назад в греха може би е останало и нещо истинско, тоест да си външно активен като днешните активисти, за които говоря, които ще спасяват света с усилия, мероприятия и надъхан американски ентусиазъм. С въжета и лостове – като комунистите на Гео Милев. Въпрос на доверие. Доверяваш се на Твореца, не се обръщаш и се спасяваш. Не се доверяваш, решаваш да бъдеш активен, да си безразсъден и смел, обръщаш се назад и се превръщаш в стълб от сол, загиваш. Недоверието е вредно за здравето. В смрадта на греха не може да се търси спасение. Петдесет и първият процент не е там навън, не е сред гнусотата и сквернотата, няма го сред содомитите, сексуално болните, богохулниците, съвременните електронни шизофреници, водещи двойствен живот.

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха на цялата Вселена – констатира Борис Христов. Поетът е изрекъл думите си и се е оттеглил далече от суетата и пяната на ежедневието. Защото като мислещ и чувстващ той знае правилния начин. Вътрешното въздейства върху външното, не обратно. Обратното е насилие и води до насилие и обезличаване. Човекът е личност, защото има свое лице, свое сърце, своя форма и свои мисли. Ако някой му налага отвън различни идеи, той почва да губи и лицето си, и всичко останало. Петдесет и първата акция, с която спасяваш душата си, се извоюва трудно и вглъбено, с много труд и подвизи в църковния и истински смисъл на думата. Най-малкият подвиг ще бъде утре да отречеш за пет минути егоизма си и да се пожертваш за близките си. И това е подвиг външен. А подвиг вътрешен е да преодолееш желанието си да излъжеш, да вредиш на тялото си с разни лоши навици и така нататъче, както казва комшията ми на село.

Като рекох село, ябълките, които насадих пролетта, са се хванали, но кайсията не. Първоначално тръгнаха малко листенца, но после изсъхнаха. И комшията вика, че в цялото село има една единствена кайсия, въпреки опитите на мнозина да си посадят. Що така – не знам. Сега какво, да тръгна да се боря срещу тази даденост? Ще опитам още веднъж, два пъти и като не става – не става. Ама не, активистите искат винаги всичко да стане, както те го виждат. А аз знам, че накрая става, както Бог е поискал. Стига се до онова ниво на непоносимост, когато наоколо човещината е заместена от смрад и боклук и следва почистване. Рано или късно, ако вървим все в тая посока, Голямото почистване ще дойде.

Външната активност е привидна добрина, която се опитва да наложи разни ужким положителни ценности досущ като топъл въздух от климатик, който не може да те сгрее, минава покрай теб и заминава, просто те обдухва. Топлината от климатика не топли, а дразни, тя е имитация. А топлината от камината, от живия огън те сгрява душевно, преминава през клетките ти. Това е онази топлина на вътрешната съсредоточеност, която чистите хора излъчват. Имитацията и имитирането са силните страни на Злото. Затънали сме в имитации до гуша. Трудно е да стигнем до Оригинала, да бъдем самите ние творци като Твореца... Но не е невъзможно. Не е. Не.