Наивността да вярваш

По моите дългогодишни наблюдения над живота, след книгите, грешките, загубите и малките победи, научих нещо много просто – всички разумни хора по целия свят искат да живеят живота си просто, защото не са “прости”, а разумни и рационални. Трупайки камък върху камък историите и традициите си. Отделяйки повече време за себе си, оценявайки се като ценност – през времето, което отдават на себе си и през радостта от стореното лично от тях – за себе си, но ценено и от другите. Защото смисълът на живота са другите – през техните огледала проглеждаме за себе си колко “струваме”.

Времето, през което България живя социализма и комунизма, а в по-ново време и “демокрацията” бе отрязък от нашата история, в който “малкият човек”, анонимната “мравка” бе мачкана, презирана и тикана в нищото. Душата й бе оставена да оживява сама. “Средата” мразеше “мравката”. И мравката заживя като жертва. Вживя се в ролята и “преуспя”.

Днес преуспялата в своето драматургично развитие на жертва “мравка” сме мнозинството Българи. Дълбоко взряли се в страданието, потънали в кладенците на своите мисли и виждащи света и слънцето като една монета – от дъното на своя личен кладенец. А горе, на повърхността, животът продължава, но нас ни няма – ние сме там където ни бе “предписано” – вече доброволни жертви, отписани от духа си, ценящи малкото материално, което си мислим, че имаме – в последната връзка с живота – предметите и ефимерната, хлъзгава слава.

Задавайки си въпроса защо се стигна до тук – вероятните причини са много. Едни от главните и определящите бе загубата на Православната вяра (традиционната религия за мнозинството Българи) и превръщането на мюсюлманите и тяхната вяра във врагове на религията “комунизъм”.

Едва в последните години мъчително прозрях защо комунизмът мразеше религията. И защо комунизмът и мракобесието мразят конкуренцията във всичко. Защото в “състезанието” за душите вярата в Бог е конкурент на “вярата в комунизма”. И тъй като това състазание е предварително загубено - заради безсилието и безчуствеността на комунизма, религията и нейните “пратеници” или бяха купени, или по-силните и неконформистите – просто изтрити от земята. А Човекът, личността, душата – пратени в нищото на ефимерната вяра в светлото бъдеще. Каквото и това да значи.

Падането на Берлинската стена в Източна Европа промени света. И тук се случи нещо. Но инерцията на купените и зависими “пълномощници” на Бога продължи. И на спомената мравка, тоест на нас, бе предложена “нова преспектива” – “капитализмът” в неговата частична, бета версия – борбата за материалното щастие и компенсирането на “пропуснатото” при комунизма. А на тези, които много придиряха с умовете и предприемчивостта, пратиха наказателните отряди на “българската демокрация” – застрахователите с дебели вратове. За да няма много госпожи и господа – президенти на фирми. Хора, независими от майката-държава, която с нищо не се промени и си остана майката-мащеха за всички.

И за да е пълна погнусата от демокрацията, пратиха, инсталираха, наложиха и конструираха система от конформистки настроени партии, лидери, коалиции – за да се тупка топката, а мравките да се занимават с оживяването си, наречено “свободен пазар”. И разбира се, конкуренция - каквато истински тук никога не имало, освен на най-малкия, мравешкия пазар и бизнес, където няма големи печалби и на “демиурзите” не им е интересно.

И да се върна пак в началото на текста – ако всичко изписано до тук и осъзнато от повече хора и ако всички, кълнящи се в осъзнаването, са толкова много, колкото го разказват, пишат и шумно говорят – защо сякаш нищо не се случва?

Моят отговор е сравнително прост и непретендиращ за изчерпателност или оригиналност.

Осъзнаването е все още на равнището на думите и декларациите.
Искрено вярващите са не много на брой, но растат.
Буфосинхронистите на демокрацията са повече от истинските герои.
Пропитата от комунизъм и искрено, дълбоко безсилие Българска душа се очиства трудно.
Готовите да се променят и да променят средата млади Българи напуснаха страната – останаха окопалите се, конформистите, вживялите се в себе си мравки.
Оживяването на телата ни, материалното, подмени липсващата религия.
Българската църква остана непроменена, застинала в себе си от първите десетилетия след преврата на комунистите.
Всички възможни разделителни линии, които пропагандата успя да всели в душите ни, не са си тръгнали. Дори, за разкош, създадоха нови.
И последното, може би най-перфидното – има много медии, но няма истинска свобода на словото. Глътката въздух душите я няма. Има я парелната реалност и лъжата.
Има я новата виртуална реалност – Интернет, през която душите на будните и полу-будните полу-дишат. Но я има и ролята на този канал пълзящо расте.
И най-накрая – ние имаме много съчуствие към “жертвата” дедо Иван, а него за България не го е еня – продава си газта по есклузивната тръба и петрола по борсови цени, а ние го обичаме, отдадени.

Този текст не е възхвала на глупостта и на безсилието ни, не е и възхвала “такъв ни е материалът”. Българите са по-лоши от другите народи. Българите могат, но някой трябва да им помогне, за да си повярват, че могат – като на всички деца в първи клас, които сричат и се притесняват. Всички сме сричали, а сега дори четем. Колкото можем да поемем.

Просто ни чака дълъг път, в който важният трябва да бъде можещият, способният - този, дето може да защити идеите си открито, в конкуренция със света. За да влезе през конкуренцията модерността – откриването на световните стандарти и нормалните неща не трябва да е знамение или чудо.

И последно – трябват ни млади по душа хора, а не старци с лица на младежи и устройство на света конформистко, примирило се.

И вяра, че Можем. Както могат всички по света. България не може и не трябва да бъде вечно последна в Европа и в дъното на всички класации по щастие, свобода на словото и стандарти на живот. Оплакващите се и оплаквачките не трябва да слушаме, гледаме или четем. Те ни връщат там, откъдето искаме да избягаме. Тяхната присъда е “Игнорирани!”. Всяка минута в повече, посветена на лъжата, е част от доброволното ни само-отдаване за злото, което това чака и ни съблазнява с дебнеща “прилежност” и “жертвоготовност”. Обсебвайки ни.

Животът на вечни роби не е наша съдба. Лъжата ни трови, убива ни.

P.S. Текстът е писан от борещ се да не застарее наивник по днешните (ни) “стандарти”. Все си мисля, че въобще не съм сам. Напротив, армията на “наивниците” расте.