Лов на маймуни в центъра на София

Веднъж споменах за змията, подплашила и паникьосала актьорите в Народният театър през 1934, и ето че дойде време да разкажа историята с маймунките от зоологическата градина, случила се десет години по-късно. В нея пряк участник е бил моят приятел Моис, пакостникът от улица „Клементина“, за когото си спомням тук.

Още през 1943 година повечето столични семейства, включително и моето, бягали ужасени от града заради бомбардировките на американците и англичаните. В София и периферията останала единствено противовъздушната отбрана. Една част от батареите за столицата била покачена върху покрива на държавната печатница до храм-паметника „Ал. Невски“. Имало няколко непълни части от полицията и жандармерията, доброволци или запасняци с ленти на ръкавите, които следели за реда в помощ на полицията.

Освен всички тях, в кварталите все пак имало по един-двама пекари, които месели хляб за останалите в столицата държавни служители. Ако останело брашно – и за махалата. Хляб е силно казано, защото тези печива за съкварталците били от ужасно брашно, забъркано със смес от трици, които излизали от печката с вкусна, препечена коричка, но отвътре били глетави и адски лепкави. Такъв бил животът – недоимък. Всички по-качествени провизии, дрехи и горива отивали за германците, на които сме били съюзници.

Тук-там се мяркали и продавачи в някои от бакалиите в центъра. По онова време обаче те работели само по светло, за да се избегне използването на осветление при свечеряване. Затъмняването се налагало по строги инструкции от противовъздушната отбрана, чиито инспектори минавали многократно на проверки, а на места даже раздавали допълнително разкроени черни листове хартия за прегъване и увиване около крушките или осветителните тела. На прозорците задължително се залепвали хартиени затъмнители, а домоуправителите на сградите проверявали преди залез слънце всичко ли е правилно поставено.

Малкото останали в града полицаи и жандармеристи били на постове пред държавните сгради. Някои партерни помещения на банките били със заковани дъски по прозорците срещу набези. Това се налагало и в жилищните квартали, защото повечето от обитателите вече били евакуирани. Не липсвали случаи на разбити от мародери апартаменти и къщи, особено в центъра. Тези, които бивали залавяни, ги разстрелвали на място. Имало много такива случаи.

Освен изброените дотук служители на властта, магазинери и пекари, някой трябвало да се грижи и за животните в столичния зоопарк. Там останали директорът Павел Патев и неколцина немобилизирани гледачи на животни.

На 30 март 1944 г. над София дошъл ужасът - огромна армада от около 600 самолета Б-24 „Либърейтър, Б-17 „Флайнг Фортес“, Б-25 „Митчел“, „Халифакс“ и изтребители Р-38 „Лайтинг“ бомбардирала града ни с така наречения „бомбен килим“. На територията на Зоологическата градина паднали шест огромни американски бомби (около 250 кг.). Това причинило на обичания от хиляди столичани парк невиждани опустошения. Изгорял архивът със стотици документи и фотографии, трупани още от създателя му - Цар Фердинанд I. Волиерът с птиците бил унищожен и разкъсан от шрапнелите, съборени до основи били и няколкото помощни сгради. Оцелелите птици отлетели.

Покривът на зимната къщата на маймуните се оказал отнесен от мощните взривни вълни, а копитните животни прескочили оградата и се разбягали из околните улици. Приматите се спасили от руините, бягайки през покрива. В търсене на убежище преминали по стълбите на околните кооперациите през избушените им от детонациите входни врати.

Моят приятел от Моис от улица „Клементина“, който по това време работел като младши-помощник на гледачите на пеликаните, трябвало да се включи в залавянето на маймуняците. По негови разкази хем му е било смешно, хем и малко страшно, защото можете да си представите колко усилия са били необходими на клетите изплашени човекоподобни, за да му се доверят и да тръгнат с него към това, което е останало от дома им.

Директорът Патев също участвал в спасителната акция за прибирането на маймуните. Предварително обаче предупредил Моис да се облече с брезентови туристически дрехи и да навлече отдолу дебели пуловери, на ръцете да сложи зимни ръкавици, а на краката гумени ботуши или дебели галоши, защото животните можело от уплах инстинктивно да ги нападнат и хапят.

Павел Патев с новородени лъвчета, снимка: Столичен зоопарк/архив

Знае се, че маймуните са физически много по-силни от човека, въпреки че някои от видовете им изглеждат доста безобидни. Както и да е, двамата „ловци на маймуни“ разчитали не само на голяма доза късмет, но и на събраните лакомства – няколко ябълки, стари бракувани бисквити от разрушения склад и кутия дъвчащи карамелени бонбони, намерени под останките. Допълнително приготвили дълги пръчки, на чиито краища завързали с дебели конци ябълките. Получило се нещо като доста ексцентрични сурвачки, само че не за коледния обичай, а за примамка на изплашените до смърт маймунки.

Моис и директорът разчитали, че пръчките може да им послужат за отбрана, в случай че играта изведнъж загрубее.
След кратка експедиция нашите прароднини (според Дарвин) били открити по входовете на околните сгради на ул. „ген. Й. Гурко“ и „Любен Каравелов“. За учудване на Патев и Моис, те се държали доста приятелски, въпреки че били ужасно изплашени.

Малките екземпляри били веднага бащински гушнати, а по-големите маймуни отведени за ръка в стария хамбар за лопати и гребла до царската детска градина, която оцеляла от бомбите. Гледачите на животни решили да преградят хамбара с метална мрежа от волиера за птиците и постепенно да приютят бездомните животинки, докато се намери по-рационално решение. Царската детска градина се е намирала точно на мястото, където все още е паметникът на съветската армия.

Отварям една скоба и се пренасям още години назад в историята: на терена и околните парцели се е намирал военният полигон на турската армия, после за кратко са били шопски пасища, но след Освобождението градската управа ги определила за… гробище. В крайна сметка, идеята за гробището отпаднала и през 1882 г. се взело решение за създаване на разсадник, по-късно известен с името Пипиниерата. Полека-лека, направените изкуствено насаждения били осъществени от поканения от софийската община швейцарски лесовъд Даниел Неф.

И още нещо интересно - преди да бъде обособено място за царска детска градина, там свободно са се разхождали двойка бизони и четири антилопи, които българският владетел Цар Фердинанд I закупил от европейските зоопаркове и докарал лично в специален вагон с един от управляваните от него влакове. Тази страст на българския цар да управлява влакове се прехвърля и върху престолонаследника му Борис III, но за тази тема – друг път.

Карта на стария столичен зоопарк, снимка: Столичен зоопарк/архив

Впоследствие до Пипиниерата се оформило мястото за бъдещата частна зоологическа градина на цар Фердинанд, както и специално оградено място с малки оформени алеи за игри и разходки за възпитателите на князете и княгините, наречена „Царската детска градина“.

През 1936 г., със средства на царското семейство, арх. Л. Нейков и арх. Т. Горанов оформили окончателно свободна за посещение детска градина или по-точно казано парк за забавления. Изкопан бил басейн, построили летен детски театър, от зелени храсти се оформил дори лабиринт, а отдясно (откъм университета) създали алпинеум, който стои и до днес. Мястото веднага станало любимо за игра на софийските малчугани, като за атракция там били докарани един истински самолет, навъртял летателните си часове, локомотив и дори истински танк.

В наши дни, тъкмо на това място, при проправянето на тунела за метрото, мощната изкопна машина се натъкнала на нещо твърдо и метално – оказали се останки от самолет. Строителите на метрото смятат, че това са парчета от двигател и кабина на паднал самолет и ги пазят в домовете си като частици от свети мощи. Но ще ги разочаровам, самолети не са падали в града ни, а много далеч извън него по шопските ниви.

А намерената авиожелезария са тъкмо останките от инсталирания в царската детска градина бракуван истински самолет или танк, които са служели за катерушки на децата, а и за чудесен декор за снимки на щъкащите там софийски фотографи. Моята теза е, че през 50-те години някой неособено изпълнителен технически ръководител от строежа на паметника на съветската армия не е изнесъл останките или на самолетчето, или на локомотива, а е разпоредил да бъдат заровени направо там. Че откъде ще му хрумне, че тъкмо отдолу някога ще минава метро? Така останките се оказват на шест-седем метра под повърхността. Но остават там само до момента, в който на тях ще се натъкне свредлото на копаещата тунелна машина.

Да се върнем към ония времена с избягалите шебеци, Моис и директора Павел Патев. Двамата заедно с неколцина гледачи на животни в зоологическата градина, всекидневно обикаляли софийските улици, за да търсят почти неоткриваемите продукти за вегетарианските обитатели, както и да събират по улиците убити от бомбените осколки волове и коне, с които да нахранят оцелелите месоядни хищници от парка. Товарели ги в двуколките на пекарите и ги транспортирали до зоопарка, тъй,както в мирните дни от фурните разнасяли по улиците хляб, печени тикви и закуски. Така с грижите на директора Патев и останалите гледачи, след бомбардировките, всички обитатели на зоопарка оцелели.

Моис обичаше да ми казва: „Аз не умея да пиша подробно, най-много да разпиша и изпратя някоя картичка от Варна до София. Затова от мен историята от теб - писането. Всички тези преживелици ще послужат за осмисляне на миналото ни и ще дадат на следващите поколения нови сили и тласък за това, което е пред тях”. Прав беше.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.