Любов към враговете

Има една вечер в годината, в която християните си искат прошка. „Прости – простено, прости – простено…“ – шепнат помежду си, прегръщат се, целуват си ръка. И някак външно примирени с останалите хора поемат по нелекия път да потърсят прошка за греховете си вече не от други човеци, а от Самия Бога. Притихват в себе си и започват да ровят в най-дълбокото на душата си. Хванали по един парцал търкат, търкат, търкат с надеждата да заблести отдолу чистото. Търкат и плачат, плачат и търкат – всеки според силиците си. Красиво е. И ужасно трудно...

Защо по-горе казах външно примирени? Ами защото не съм убедена, че винаги и вътрешно е така. Не искам да правя генерални изводи за останалите хора от камбанарията на собствените си немощи. Може би, защото доста често ми се струва, че моето „прости – простено“ е лицемерно. Ще говоря за себе си. Макар примерите да се отнасят до всички…

„Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец, а ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви”/Мат. 6:14-15/. Знаете ли, лесно е да прости човек на хора, които обича. Та кой не може да прости на майка си? На детето си? На приятел? На случаен познат от църквата? На колега-натегач от работата? На намусения съсед? Пък дори и на непознатия, настъпил те в трамвая? Любовта към хората е посята в човека. Самият човек е сътворен от една огромна Любов. Такава, каквато не е по силите ни да си представим даже. Семенцето й, скрито дълбоко в сърцето ни, покълва. Всеки го полива и обгрижва според възможностите си. И един ден, в зависимост от това колко е израсла, любовта дава своите плодове – саможертва, смирение, милост, прошка… Да, прошката е един от най-красивите плодове на любовта, намиращ се на върха на дървото. Трябват много усилия, за да го откъснеш. В повечето от случаите оставаш с протегнати към него ръце и все мъничко не ти достига, за да го докоснеш. И това мъничкото се нарича любов към враговете…

Да, на мен не ми достига любов към врага. Има една съществена разлика, която трябва да правим – между човека и греха му. Но на мен ми е трудно да простя именно на човеците. В това се състои моята слабост. Лесно ли е да простиш на хора, убили баща ти заради идеология? Имаш ли сили да простиш на пияния шофьор, отнел живота на детето ти? Как да кажеш на шефа си, на когото години робуваш, „прости“, като утре той ще продължава да гледа на теб като на мебел и да те тормози? Можеш ли да простиш на политиците за този безкраен брутален преход? За милиардите дългове, които ще изплащат и правнуците ни? Как да се отвори слепналата ти от глад уста да простиш на тези, заради които децата ти бягат в чужбина? На тези, които те принудиха да просиш и да спиш по пейките? А на онези, които методично и целенасочено стъпкват вярата ти и ограбват надеждата ти? Можеш ли да простиш на военолюбците? На банкерите, откраднали спестяванията ти? На онези, които наредиха да те снимат и подслушват по време на протестите и гледаха на тебе като на червей? На КОЙ? На лъжливите предизборни обещания? На малоумника, влачил до смърт куче, завързано за бронята на колата му? На митничаря и катаджията, дето те принуждаваш да им буташ банкнота? А на корумпирания лекар, който ще те остави да умреш пред кабинета му, докато не му платиш? На джебчийката в тролея, отмъкнала портмонето на майка ти? На мародерите, крали от наводнените домове в Мизия? А и на тези, чието безхаберие е потопило, взривило, изгорило живота на десетки? На онези изроди, пребили и заплашвали с резачка баба ти и дядо ти, за да им отмъкнат пенсиите? На телефонните измамници, ошушкали спестяванията ти и накарали сърцето ти да се скове от страх и болка, че детето ти е катастрофирало? На медиите, които бързо застават на завет и рядко набират кураж да заемат позиция? На интелектуалците и творците, чието вдъхновение достига „висотите“ на това Левски да псува или да смятат, че изречението „…покажи на тия хора как са мяташ…“ е на светлинни години от „…тез червени домати, кой ги мама разклати…“ Или да показват в музей орална любов между двама мъже и да твърдят, че това е висша форма на изкуство, което ти, задръстеният селяндур не разбираш? Или на онези образовани чиновници, които в помагало за първи клас учат детето ти как се пишат думите „педераст, стриптийз, тъпанар, изрод, бардак, лющилник (каквото и да означава това), раззема???, чорльо“ и т.н., но не позволяват да се въведе „Вероучение“ в училище, че току виж някой мъник научи кой е Бог? Можеш ли да простиш на тези, които продават оръжие на онези, които обезглавяват хора заради вярата им?...

Мога да дам хиляди примери. Всеки един от нас има своите хиляди примери за изневери, предателства, жестокости… Но макар и рядко се среща и друго. Спомням си разказа на един протестантски пастор, лежал в румънски комунистически затвор. Той бил в една килия с няколко души, между които измъчван до смърт православен свещеник. Малко по-късно в същата килия докарали и неговия мъчител, който явно нещо се провинил пред другарите си и също бил пребит до смърт. Той крещял: „Пасторе, моли се за мене. Не мога да умра, извършил съм ужасни грехове“. Тогава православният свещеник, отец Иску, помолил двама души да го занесат до умиращия. Не можел да стигне сам, защото агонизирал. Положил ръката си върху своя мъчител и му казал, че го обича. И добавил, че ако той го обича с такава искрена любов, то как ли го обича Христос. После убитият, на прага на смъртта, приел изповедта на своя покаял се убиец. Двамата починали същата нощ. Развълнуван от видяното, пасторът добавя: „Животът е по-вълнуващ от роман – никой автор не е писал такова нещо“.

Човекът трябва да бъде обичан, а грехът му – мразен. Да, грехът е и трябва да бъде непростим. С него трябва да се воюва ежеминутно. Към него не трябва да има милост и прошка. А на хората, дори и да са негови носители, трябва да се научим да прощаваме. Колкото и невъзможно да изглежда. Защото човешката душа е безценна. Всеки сгрешил вчера, може утре да се изправи. И всеки днешен праведник, може утре да сгреши. Защото не човекът е зъл, а грехът го кара да върши зли неща. Не политиците са лоши хора, а постъпките им са отвратителни. От тях трябва да се гнусим, с тях трябва да воюваме. Защото ако не простим на хората и задържим злобата към тях в сърцата си, ще станем същите като тях. И от своите врагове ще сме направили свои учители, свои примери за подражание в злото. Изглежда, че в нашето общество има голям дефицит на правда. Затова от много години едни си отмъщават на сгрешилите против тях. После другите им го връщат с още по-голяма злоба. За да приемат по-късно своето „справедливо“ наказание. А сега наследниците точат зъби едни срещу други. И всички са „прави“. Не, истинският дефицит не е на правота, а на прошка. Ако се питате защо така трудно се живее при нас, то е защото харесваме себе си, а не прощаваме на другите. А трябва да воюваме и с нас самите. Със собствения си егоизъм. Защото ние не сме по-добри от тези, които мразим. Просто очите ни гледат навън, а не навътре. Егото ни като плевел избуява и задушава любовта ни. А любовта е тази, която премахва разстоянията. И колкото е по-малка, толкова прошката е по-непостижима, а хората по-далечни от нас. Вероятно по-наблюдателните са забелязали как ставаме все по-самотни във века на комуникациите…

Започва Великият пост. От стотици места ще ни обяснят какво трябва да ядем и какво не. Защото нещата в нашия материален свят започват и завършват с плътта. Но всъщност, това е най-вече време за смирение и покаяние. Време и ние да хванем парцала и да търкаме душите си. Дори и на места, в които се страхуваме да погледнем. Нека така, както виждаме чуждия грях, чуждата мръсотия, чуждите грешки, да се опитаме да прогледнем и за своите. Както се мъчим да изкореняваме чуждото зло, да опитаме да изтръгнем из корен и нашия егоизъм. Със същото ожесточение, със същата сила, с която ни е по-лесно да стиснем ръката си в юмрук, отколкото да я вдигнем и да се прекръстим, да трием в душата си. Да стискаме зъби и да трием собствената си мръсотия. Да трием и да плачем, да плачем и да трием, поливайки петната със сълзи. Докато открием дълбоко заровеното в нас покаяние. Докато се променим. Докато станем достатъчно чисти и се издигнем достатъчно високо, че да достигнем да най-горните клончета на любовта. До тези, от които ще си откъснем най-вкусните плодове. А след това вече можем да се отпуснем напълно и безрезервно в ръцете на Баща Си и да Му кажем: Сгреших, Татко, прости ми!

А Той ще ни помилва с онази любов, която не сме и сънували…