Левият „Трамвай желание“
Владимир Шопов* Много е трудно да скриете една революция в толкова малка изборна разлика. Едва 51.6% от французите подкрепиха новия президент Франсоа Оланд и подобно ниво на подкрепа просто няма как да бъде интерпретирана като нова политическа вълна, която се готви да помете Европа. Внимателният прочит на изборите през последните години показва, че просто кризата помита действащи правителства без особена разлика дали са леви или десни. В окото на кризата си отидоха леви кабинети във Великобритания, Испания и Португалия. Нито доста обърканата платформа на Франсоа Оланд, нито неговата политическа биография и харизма сочат към някакво системно възраждане на европейските леви. Те имат нужда от нова митология, защото не успяват да се преборят за сърцата на гражданите на „стария континент“. Но в победата на социалиста няма нова голяма идея, визия или план. Отвъд предизборните емоции управленските пречки през новия президент са няколко и изключително сериозни. За да реализира програма, вярна на реториката на кампанията, той има три пътеки. Първата е да търси ресурси за инвестиции чрез нови заеми. Тя е затворена от финансовите пазари, още когато бе отнет високия кредитен рейтинг на страната. Без неговото възстановяване Оланд няма никакъв път към борсите. Втората възможност е възраждането на добре познатия подход от епохата на нереформираната социал-демокрация: облагане с данъци и повече публични разходи. Това е откровена предизборна заявка на новия президент, но и тя е с много въпросителни. Богати французи, за които се готви данък от 75% за приходи над милион евро вече наводниха Белгия, Великобритания и другите околни държави, за да търсят прехвърляне на доходи и имущество. Средната класа може и иска справедливост, но е доста свикнала със сегашните нива на данъчно облагане и няма да приеме драстични скокове. Ако пък се върне към увеличение на ДДС Оланд отива точно в територията на Саркози и към един от най-регресивните данъци, което определено не пасва на амбицията за нова лява политика. Третата възможност е ресурси и растеж през ЕС. Тя е още по-малко вероятна, защото хората, които гласуваха за Оланд подкрепят и замразяване на френската вноска в съюза. „Без повече пари за ЕС“ е мантрата на всички страни-донори и това няма да се промени през идната година. Следващият бюджет на организацията няма как да бъде източника на сериозни политики за растеж. Успоредно с това е напълно нереалистично да се очаква, че Германия и останалите страни от северна Европа ще допуснат промяна в мандата на Европейската централна банка, за да й вменят ангажименти относно растежа и заетостта, по подобие на американския федерален резерв. Франсоа Оланд няма да тръгне и по друга европейска пътека, тази на завършването на единния европейски пазар. Този проект на дългосрочен растеж бе блокиран дори от френската десница като заплаха за националните индустрии и това би било последното нещо, което социалист президент би посмял да направи. Ляв поход на Ф. Оланд ще бъде много труден и в самия ЕС. Недостатъчната му управленска подготовка и европейски опит тук могат да се окажат препятствие. Все повече преговорите между големите не се водят толкова от администрациите им, а когато се съберат на дългите и често дипломатически много сложни срещи на върха. Европейската комисия пък отдавна не е това копие на френската административна традиция, което даваше предимства на страната. По-важни са обаче чисто политическите аргументи. Най-важният е, че европейската левица просто няма мнозинство сред страните-членки. В зависимост от това как броите, тя контролира правителствата на едва четири държави, а относителната тежест на Франция тук не е достатъчна, за да се обърне подобен дисбаланс. За да се измести сериозно съдържанието на дебатите това съотношение трява да претърпи сериозна промяна. И все пак подобен вот ще има своите последствия. Темата за растежа вече не може да бъде свалена от дневен ред, макар левицата да няма особено полезни идеи в тази посока. Европейските елити все повече ще си дават сметка, че трябва да започнат да връщат способността на собствените си държави да решават проблеми, а не просто да повдигат безпомощно рамене. Кризата връща очакването на много хора, че националната държава да излъчва загриженост и внимание към собствените си граждани дори да няма ресурси да им помогне. Подобен копнеж за грижа е сред най-силните мотивации на ядосаните европейци. Франсоа Оланд ще бъде президент, който постоянно търси думите, с които да успокоява и окуражава своите съграждани и да ги уверява, че има по-добър утрешен ден. Неговите истински проблеми ще започнат, когато и той и неговите избиратели отчетливо видят затворените пътища към чудесната реторика за социалната справедливост и растежа. Когато това се случи, той ще заприлича на всички останали политици в трудност и пресиления ентусиазъм на неговия избор ще повехне съвсем. *Владимир Шопов е постоянен автор на OFFNews.bg, редом с Евгений Дайнов, Деян Енев, Иван Стамболов-Сула и др. Вероятно го познавате, както от статиите му в Reduta.bg, така и от публикациите му във „Форбс“.