Книгата като подарък

Помните ли оная пиеса „Дядо Коледа е боклук“? Това твърдение съответства на нашенския израз "Дедо Омраз" и заковава всички останали валентини и хелоини. Нормалните хора, ония, дето не слушат чалга, не вярват на телевизора и не си тричат децата в лунапарковете, се страхуват от т. нар. коледни празници. За тях това е един истеричен и потискащ период, който си мечтаят да се изниже по-бързо, да го забравят и да не си го спомнят до следващия път, когато ще им бъде отново натрапен от всепоглъщащата машина на комерса. Чудовищна машина, която ужким ни предоставя избор, но всъщност изборът е между един боклук и друг боклук, важното е върху боклуците да е лепнато някакво известно лого, ама, както пее Заззката, не са предметите и парите това, което ми доставя радост...

Познавам такива сродни души, които се дразнят от цялата пазарна дандания, от това психотично безумие, не обичат да получават подаръци, но самите те обичат да подаряват, обаче подаръкът трябва да е специален, да е нещо извън матрицата, да не е поредната електронна джаджа, чиято мода ще отмине след няколко месеца. И подаръкът трябва да може да се подари през цялата година, не само когато са ни заповядали господарите от машината. Извън матрицата е много по-весело и цветно, повярвайте ми. От няколко години се старая и се опитвам да не влизам в нея, около празниците не посещавам ония хамбари, дето им викат молове, все едно си нямаме друга дума. Дето вика Торлака, спасението за човека от мисленето се крие в Шоселмет – шопинг, селфита, метросексуалност. Шоселмет разрешава всички проблеми! Като го споменах, издавам му книгите на тоя дивак неземен, та горе-долу и него го познавам като човек, гаранция, че е аут ъф спейс, извън машината е и той и това ни обединява. Ние с него заедно се страхуваме да влизаме в матрицата, иначе сме много различни като характери.

Ненавиждам Коледата, на път съм да основа асоциация Анти-Коледа, с която да провеждаме просветителски курсове сред чалгаджиите, белким престанат да хвърлят салфетки и почнат да се зачитат в някоя и друга книжка, може да се почне с „Винету“, но не бива да се остава само при нея, все пак не всеки е министър-председател. Тука едно леко отклонение ще направя, пиша научен труд, посветен на автостопа, та установих в реалния опит, че чалгаджиите не качват стопаджии почти никога, докато рокаджиите качват много често, всякакви бивши и настоящи пънкари и хевиметъли задължително спират, като видят човек с вдигнат палец на шосето. Това обяснение беше, за да се заям още повече с ония с изгладените мозъци, но фактите говорят красноречиво, естетиката и етиката, формата и съдържанието са тясно свързани, отдавна е доказано. Та мразя празничната околоновогодишна олелия, защото тогава чалгата се развихря. И вместо Коледа, се опитвам да празнувам Рождество, но това е друга тема.

А днешната ми тема е книгата, която си купих за подарък. Веднъж си я купих за себе си, но толкова я харесах, че си поръчах по интернет и още един екземпляр, който пристигна увит не в полиетилена на някой куриер, а направо в кутия с панделка, готов за подаряване, без оскъпяване, честна дума, да им направя и на тях реклама, завалиите, че са го окъсали. Формата трябва да отговаря на съдържанието, а опаковката на подаръка. Ползвам нета, за да избегна тълпите, макар че в книжарниците те не са като в хамбарите. И това също е един от българските ни симптоми. Споменавал съм го и преди, хората със средно образование в Чехия, Словакия и Русия четат книги, ако не всички, поне 80 процента. У нас четящите от групата с такъв образователен ценз (доколкото все още висшето образование тук има стойност) са, да речем, 20 процента. Но едно такова проучване е задължително, ако искаме да почнем да променяме нещо. За изброените държави знам от личен досег с хора, живеещи там.

И книгата, която толкова много харесах, се нарича „Младите години на медицинския брат Паровозов“ от Алексей Моторов. Такава литература обичам, от плът и кръв, написана от мъдър човек, написана интересно и увлекателно, с уважение към мен, читателя, въздействащо и хирургически прецизно перо притежава лекарят Моторов. Разказва за своята младост, когато е работил като медицински брат (медицинска сестра мъж) в реанимацията на една от големите московски болници и е приет в медицинския институт едва на шестото кандидатстване, когато вече бил изгубил надежда, но книгата не е автобиографична, а си е роман отвсякъде. Така трябва да се пише, господа писатели, не по друг начин, това е истинската литература, другото са измишльотини. Както и да е.

Та исках само да кажа, съвсем пристрастно, като издател и писател, че най-добрият, най-универсалният подарък по повод и без повод винаги е бил добрата книга. Петнайсетина лева, какво му плащаш. За един е добра една, за друг - друга, както казала оная котка за вкуса, така че не се наемам да променям вкусовете, нито да възпитавам еднолично, за превъзпитанието трябва да се впрегне цялата държавна машина, но тя явно е заета с друго, а комерсиалната машина разчита на търсенето, а то е чалгаджийско и така нататък. Та, ако вашият човек е рибар, има книги за риболов, ако е моторист, има книги за мотори, ако е звездоброец, има книги от Стивън Хокинг. Възмущението ми от изчезването на книгите никога няма да намери покой, това го осъзнавам. Умрат ли книгите, умираме и ние. И само книгите могат да ни дадат най-безценното съкровище, онова, което никой не може да ни отнеме. Клиширано звучи, но си е самата истина.

И една рецепта за всички, които като мен не могат да понасят Шоселмета – взимате си книга по ваш вкус, затваряте се някъде на тихо, спирате телевизора. И зачитате. Аз чета хубавите книги горе-долу по една седмица, значи с четири книги ще успея да преодолея цялата блееща наоколо лудост.