Камик сенкя ще ни варди

Те го те, сезоня с туристете свръшва и я си зимах тава онава подмишка и айде накъде Северозапада неземен. Ама не с афтонобила, що тава е друга тема, зимаа ми ониа фуражки книжката, спестовната също, за цели 6 месеца, та се емнах на гарата у влака за Софиа и, много ясно, с кололото, връзано у пръвия пощенски вагон и с билет два лева и за него. Ама като сметнеме едното с другото и сичко на сичко си излаза тамън работата, оти си извадих и една карта за намаленее, та за тринаесе лева прекосих цела България барабар и с кололото, нали ви рекох. Що законя е врата у поле и ме фанаа с 0,95 промила със Симсонкята през нощеска, абе маани, заслужих си наказанието. Обаче до Бела Слатина влакове не пътуват вече неколко години, преду тва пътуваше теснолинейкята Червен Брег – Орехово, та си бееме добре, ама отка ги разсипаа ония сътвере, де съсипват сичко по пъкя си, вече си немаме ни влак, ни вагонье, ни локомотиве, ни гари, нищо си немаме, че даже и релсите зимаа за скрап, тейната верица доуна и крадлива. Кожодере и мародере, гъгрици и конощипе. Ганглии, червеи, де като ги прекинеш с мотиката на две, два цели израстват от парчетата.

И затава айре до Мездра, па нали си имам кололо, а временцето е убаво, ше ги минем тия педесе километра, колко му е. Малко баирчета има, ама я да не съм от кашкавал бе! И те така те, пътувам си я у влака за София, щото нали сгрибам у тоа пропаднал Бургаз, де ми е толко мръсно, смрадливо и ниело, че повече не моо бъде и душицата ми вече къде 10 годин се мъчи, ама имал съм тегло да тегла... И ми действат потискащо тия ора тама, едни такива постни, едни такива двуизмерни, несложни, алчни и дребнави, ялате да ги видите, коги раздават субсидии от общината за нови книги, ка се натискат като биволица на жеглъ с поредните си простотии и безумства, изпльоскани у подобия на книги след тва, без външен вид и без съдържание. Ма ка ще да е, да беше само тва у тоа пропаднал най-добар град за живеене, ми то и въздух за дишанье нема тама... У буквалния смисъл, да не е да си помислите, че нещо метафори ползвам, не. Ония бастунье рашънските, дето не плащат данъци, а сал глоби, ма къде отвадат глобите никой не знаа, а тех блъа ги уапала. И другите бастунье, немските, де зарди тех орезаа де що има гори, та да моа да си произвеждат ефтиния пустиняк, наименуван осб, едни плоскости, де и за кочина не стават, като го намокри дъждъ и то се огъне и се извръндупи и става сал за разпалки.

Оф, стига толко. Опитвам са да не мисла за простотиите, що сал се едосвам, а файдъ нема и нема. Ка ще даа, чета си я Романя на Торлака, втора част и се кефим, че у купето има контакте с 220 волта точец и си точим от него на лаптопа и си четем и се радвам на живота. И стигнааме Софеа. И тама некъв ръб доле ми вика извинявайте, закъде ше пътувате, а я го мерим с поглед и се сещам, че таа гара вече съм ги купил за 4 левчета, та му викам закъде ми е кеф, за тама ше пътувам, маменцето ти изтръпнало. Връй путкатарагата на сенкя и ме остаи на мира, боклучец тизе долен. И набивам къде кенефете, що требва да сдрусам крушата и да строшим кокаяцете на лъва, а оно едни нови кенефе, една чистота, тава не моо да бъде централна гара Софеа у никъв случай, връъмугу. А над умивалниците у новиа кенеф пише „Не пипайте мивките, само си сложете ръцете отдолу, водата сама ще тръгне!“. Тц, тц, Бойко ем им построил нови кенефе, ем и инструкции им написал на ората. Тоа Бойко нови кенефе моо напраи, ама онаа сган сътвере мигранте не моо ги запре. Ка става таа работа – нови кенефе, нови мигранте. Значи тия кенефе не са за назе, а са за мигрантите, лаас? Ми да беше им напраил и ибрикчешмички доле, бе Бойче, по модел на турецките? Сеги па ше ме изкарат ксенотакова, ама я не съм ни ксенон, ни бушон, я гледам, че от тия, де ни налазват, барем половината не са бежанци, а са неква мръзелива измет, каквато тука си имаме и у повече.

Айде пак заорах у неприятната тема. Чекай да попрочетем още малко от Романя, че требва да улаза у печатница вече. Ше продължим след малкочко.

Тоа Торлака е луд по целата глава. Шашав човек и силен ветар нищо ги не моо запре. Дочетох я тава четиво да го наречем, като накраа ем съм се илил като варена глава, ем и слъзи ми тръгнаа, което означава сал едно – че тоа пак е напраил добра книга. Ее, живот и здраве, до краа на другия месец белки го издадеме.

Префръгам се я на влака за Мездра, потегляме, оти влаковете не тръгат, а потеглят, щото тегло теглат, съдби човешки и дзепам я през джама, щото Искърското дефиле е най-красивото место на тоа свет за мене и никоги не моо ми омръзне да го дзепам. Гледам го, примигвам и си се радвам на живота, щото кво друго ми остава, аде па вие ми речете.

На Мездра слазам, разтоварвам коня, връзвам раницата на багажника, ям една баничка и айре по нанагорното накъде Бела Слатина. Предстои ми да мина къде 55 километра из едни баире и селия, пече слънце, натоварил съм се и с водица да пием, че иначе не става работата. Не бръзам. Да бръзат ония папагале, колездачите, рекъл съм им го вече. Я съм пътешественик, а пътешествениците не бръзат, щото иначе нищо нема да видат от пъкя и нема никъв смисъл тейното пропаднало занимание. До Горна Кремена криво-лево изпънах без проблеме. Даже бех забраил да си турим и ръкавиците със силиконовите подплънки. Обаче после докъде Кален сал баир, десетина километре баир, препотиа ми се гъзерете пет-шес пъти, озъбих се, ама го издрапах. Ей, като види зор човек, требва да запира, тва да не е меко сиренье, режи и яж. Запри се, почини, па па газ нагоре, колко моеш. Таа част е най-трудната от целия преход. Аресва ми тоа маршрутец, що е живописно, по селата има още стари къщи от камик и с тикли вместо цигли. Насред Кален стои една гаубица от не знам коя война. Като паметник. Ора нема, ама гаубица има. Следва Горна Бешовица, оттука пъкя се разклонява и фащам налево, като преду тва снимам. Снимчицата моо ги видите отгоре. Тоа народ чака междугалактическия рейс да го закара накъде друга слънчева система, наречена Рай. Друг народ нема. И си нема. Тук-таме неко бабичка, старец, циганин. Бабичката и старецът гледат тъжно, циганинът гледа гладно. Отсреща на стената е преживел до днеска един надпис: "Сталин значи мир". Мозъкът ми се опитва да го проумее, ама нещо се не получава. Куманизма ли ни затри селцата или друга неква стихия?!

Ше дочакаме сички Рейса. Пръво ше ни откарат накъде почивен дом Белите камънье с неко ЮМЗ отзаде или с катафалкя нов модел, има сеги едни волвота такива длъги и с кръс отгоре. Стигам Камено поле и тама ме натискат такива мъдри мисли при вида на камъньете у краа на селото. Нема един да е фръкнал с орлите. Един нема. Тогива що се дзверим един на друг, що се караме и се бием, не може ли у секи един миг да си напомняме, че един ден камик ше ни варди сенкя и сичко останало са дребни проблемчета. Ама наемаме, че имало мого циганьор крадлив, че натискат да доадат и разни арабели нанасама, епа вместо да ми мрънкьотите, фанете ваща Цецка таа вечер, опънете и жартелите два-три пъти да й ареса ка си требва, бой като тръстенишки овен, ама без контрацепция и други гумени средства, та да се раждат още чавета като вазе, умни, свесни, паметни и красиви и те тава ви е играта. Сичкото останало е плева. Кво ви не достига? Ако немате парици да живеете у неко пропаднал и смрадлив град, у Драшан знаате ли колко празни къщи има – и земъ има да си гледате кукурузец, и кочини има за свинчовци да си гътате зимъска... Ама сме отучени и знааме сал да дигаме пушилкя, да си праиме ветър на устата. Я така знам, ако не моо напраиме нищо по-добро на дело, нема кво да даваме акъл как се праи по-доброто.

Тоа свет се измерва с дела. Приказките са празна работа. От приказките сал некролози стават. Скръбна вест, тъжен помен и завинаги ше те помним... Айде бе. Колко да е завинаги? Още неко друга годинка, дорде сме живи ние и после трън ти у петъ. Имало те – нема те. Некъде и тизе чакаш рейса за у другата галактика. Като се прибрах, на следващия ден беше събота, та отидох на гробищата да вида и едни други ора. Поседех при тех, поприказвааме. Палнах свещици. Таа светлинка от свещичките лаас се вижда и оттатика, а? Да им светне малкочко и на тех, че на таа спирка тъмно много...