Калин Терзийски: Какъв свят само!

Светът винаги ме е учудвал със своята неочакваност!

В моята ранна младост се оформиха куп представи, които залегнаха в основите на мирогледа ми, на моята лична космогония. Разни неща, които знаеш, че са така и точка.

Примерно едно от тях беше, че светът е разделен на Запад, който е недостижим, съвършен, богат и цивилизован, и Изток, който все го догонва, все влачи някакви вериги от робства и социализми, и какво ли не. И че Изтока и Запада никога няма да станат едно, а напротив – ще бъдат враждебно настроени и разделени с железни завеси. В моята най-ранна младост даже се предвиждаше социалистическият лагер да съществува ако не вечно, то поне до някакво далечно и светло бъдеще, когато ще настъпи прекрасният комунизъм, когато всички ще бъдат снабдени с перки на гърба и ще летят като херувимчета.

В ранната ми младост светът беше изграден като че ли от железни дадености. Вероятно социалистическата пропаганда умееше да създава такива. Но странното е, че малко по-късно социализмът свърши, а някак си ние (или поне – аз) продължихме да мислим, че има неща, които винаги ще си бъдат така.

Когато неотдавна бях в Цюрих, на едно литературно мероприятие (как само звучат тия думи!- и кога ли ще се очистят от неприятния аромат на соцпропаганда?) видях най-неочаквано в една приятна градска градинка как някакви мургави хора трошат дъски (може би - пейка) и си кладат голям огън. Голям колкото най-големия огън за варене на буркани в квартал Дианабад от времето, в което беше Червена звезда – но и по-голям.

И си казах: Това ли е Запада?

Та аз и в България никога не съм виждал, поне не и в центъра на София, да се кладе такъв огън! Нямаше обявено бедствено положение, нито пък на някой му правеше особено впечатление, освен може би на мен. Мургавите хора вероятно бяха афганци, бяха пришълци от другия свят, от Изтока, и просто искаха да се сгреят в хладния мартенски ден.

Казах си: Запада скоро ще стане Изток. Тая работа ми намирисва на хунското нашествие. Дали не е изглеждала така Европа и малко преди да дойдат племената от Изтока в началото на V век, когато все още само са се прокрадвали и са чукали на вратата?

Представата ми, че Запада е изискано и цивилизовано място, където можеш да гледаш изложби на Брьогел и да пиеш кафе в кафенето на Хемингуей, в компанията на руси, цивилизовани и деликатни хора, беше силно подкопана.

Някой би казал: В кой свят живееш? Но съм убеден, че за повечето от нас – източните хора - дори и сега Запада, Западна Европа, се свързва именно с това – богатство, лукс и цивилизованост, които никога няма да отминат.

А те някак все повече, подобно на натрошената пейка, отиват в пепелта на голямото огнище.

Една от най-упоритите и корави представи, непроменими и основни в моята обща представа за света винаги е била, че Северна Корея вечно ще бъде комунистическа диктатура, че вечно ще бъде разделена с бодлива тел от Южна Корея и че двете държави най-накрая ще преминат от студена към гореща война.

И също така, че Северна Корея не е нищо повече от един проводник на съветските интереси, а това ще рече – на руските имперски интереси, защото Съветският съюз и експериментът със социализма се оказаха не друго, а просто една странна и зле ъпгрейдвана версия на агресивния руски империализъм.

И поради тая причина – Северна Корея ще бъде запазена винаги, за вечни времена, като инструмент на руските интереси в района, враг на Америка и необходимото огнище на напрежение и точка на противопоставяне (желано и търсено) между двете големи ядрени държави.

А ето сега – севернокорейци атакуват руски кораб. И какво правят? Пленяват целия екипаж. А в екипажа се оказва, че има двама южнокорейци.
Корабът е риболовен и напълно безопасен за диктатурата. Но диктатурите са характерни с това, че изключително силно се нуждаят от непрекъсната външна опасност, така че понякога и врабчетата (както е известно от времето на Мао в Китай) се превръщат в най-опасен враг и биват атакувани. И бива мобилизиран целия апарат за защита на диктатурата, защото по този начин тя всъщност сама си дава основания да съществува. Тя има защо да съществува, докато може да казва: Искат да ни нападнат, ние, нашата партия и армия, бдят и пазят народа от външния враг, който дебне, изпълнен с най-зли намерения.

Така че и риболовният кораб е бил приет с най-голяма готовност – както често се е случвало – за враг. За добър повод да се вдигне военна шумотевица и да се покажат бодлите на таралежа. Но особено странното е в тоя случай е, че корабът е руски!

А наистина странното и смехотворното в него е, че руските моряци били задържани на кораба, а южнокорейските били закарани и настанени в хотел!

Половината от представите ми за света се сринаха!

Та кой от нас, хората на моя възраст, въобще си е представял, че в Северна Корея има хотели?

В най-ранната ни младост беше ясно, че Северна Корея е един железен комунистически рай, в който е по-добре да не ходиш, защото ангелите са все майори от тайните служби.

Спомням си разказ на мой приятел, в който той, настанен в севернокорейско общежитие (и все пак – може би хотел!) се опитал да се обади по телефона. И звънял в рецепцията и му казвали – сега ще ви дадем връзка с външната линия – и затваряли. Оказало се, че тия стоящи на телефона „телефонистки” са от службите за сигурност, и че никакви външни линии няма.

Та така – представата, че в Северна Корея няма хотели, а само монументи на семейството диктатори Ким и противоядрени бункери – тотално и внезапно се разби. Там имало и хотели!

А освен това в хотела пращат не съветските, пардон, руските другари, а изпращат враговете от Южна Корея! А руските другари ги държат като някакви идеологически врагове под арест на кораба им!

Накъде отива тоя свят?! – казвам си.

И потривам ръце, между другото.

Защото какъвто и идиот да е Тръмп, каквито и странни прически да налага в модното пространство на англоговорящите страни (и ето вече втори рус перчем се вее на запад от Гринуич) – именно по време на неговото управление започнаха тия странни и абсолютно разрушаващи моите бетонни представи за света промени.

И ако един ден, в обозримото бъдеще, изведнъж се окаже, че Северна и Южна Корея се обединяват и в Пхенян се строи завод на хюндай или нещо подобно – аз вече ще се опитам да не се учудвам.

За съжаление може би пък тогава еврокомисията ще заседава в някоя пагода и ще бъде съставена предимно от етнически пакистанци. Но пък – дали за съжаление?

Може би просто е най-смислено да оставим света да прави това, което умее най-добре – да бъде абсолютно непредвидим и неочакван?

И да го приемаме такъв, какъвто е?