Имам всичко: разказ от Здравка Евтимова

Имам всичко, ако човек е достатъчно глупав да си въобрази, че всичкото е в банката. Постигала съм успехи. Зная - успешният човек е мебел, по собствена инициатива приел форма, удобна за употреба от по-успешни хора. Притежавам студио за масаж, имам клиенти, стискащи в пръстите, които старателно съм обработвала, бъдещето на красивата ни страна. В костите ми често се отбива смъртта. Компанията ѝ е нещо обичайно за мене, като закъснение на влак. 

Разбира се, че не бива да виня никого. Бях много глупава. Казах на Михаил, че детето не е негово. Така се случи. Колко години оттогава? Трийсет? Едва ли има някакво значение.

…Нажежи едно длето – от този ден ненавиждам длетата и ми прилошава, винаги когато мина край нещо, наподобяващо длето. Загря го над пламтящия огън в камината. Мислех, че иска да ликвидира нероденото ми дете. Докосна бедрото ми с нажеженото желязо – до днес имам тъмно-ален белег.

Малкото се роди преждевременно. През ноември е влажно, често пада първият сняг. Непрекъснато си представях - снегът отнася дъха на едно бебе, на дъщеря ми. Но снегът не взе нищо, като съвсем нормален сняг се стопи след последвалия дъжд. Някъде по това време започнах да долавям мирис на печени бадеми. След месец ли, или след три разбрах, че това е смъртта и когато тази миризма - отначало много приятна, се носеше към бебето ми – тогава, макар че в ръцете и краката ми бяха тиня, се надигах да зърна дъщеря си. Незнайно как и на нейното малко бебешко бедро, върху снежната кожа, имаше белег.

Никога няма да разбера защо Михаил се зае да ме лекува. Денем и нощем ме разтриваше, държа ме две седмици в отвара от змийско мляко. Може би на четвъртия месец след раждането започнах да се изправям.

- Детето ти е добре – каза Михаил. – Здраво дете, много красиво.

Беше се научил да се грижи за бебето, къпеше го, правеше каши, беше му купил скъпи дрехи – розови, червени, блузки с калинки, камизолки, без петънце по тях. Дъщеря ми светеше чиста, бяла, красива в ръцете му и се усмихваше.

- На тате принцесата - казваше той. – На тате слънчицето.

Здравите като гилотини пръсти бяха нажежили длетото. Сега те обличаха дъщеричката ми, забъркваха кисел от препечено брашно и моето дете му се усмихваше. В човешките ръце се ражда смъртта, но само те могат да научат дете да проходи.

Михаил се грижеше добре за мене. На него дължа умението си по миризмата на потта да зная кога ще утихне жлъчната криза, кога ще удари подаграта, кога мозъкът върви към края си и как с много коварство, хитрост и търпение можеш да изведеш този мозък далеч от пътеката за отвъд. Михаил ме научи с много, много мълчание да крия най-важното – ако приказваш, рано или късно ще стане ясно колко ти е неприятен човекът, когото изтръгваш от завоя към тъмния безкрай.

След онзи белег никога нямаше да дам плод и мисълта за това бе отнело енергията на стъпките и погледа ми. Изгубих представа какво означават думите „нетърпение“, „очакване“, „празник“. Срещах мъже, които твърдяха, че са самотни. Самотата е другото име на мъжа. Поддържах връзки, които не ме интересуваха. Не ме впечатляваха подаръци, нито добра кухня. Ако можех да посоча нещо, което привличаше безплодната ми плът, то беше да завеждам у дома своя обожател. Михаил боледуваше. Не съм напориста личност, не търся никого, затова връзките ми извън спокойствието и тишината в моето ателие бяха две. Жалки отклонения, слепи улици без изход. Единият беше доста по-млад от мене, лекуващият лекар на Михаил.

Ако обичаш човека, когото се опитваш да измъкнеш от тавата, в която пекат бадемите за него, горко ти и горко на човека. Ръцете ти не усещат края, защото умът, костите, кръвта - всичко е обич, а обичта не вижда истината. Обичта не търси пътища. Тя е път. Затова не можех да лекувам моята внучка, малката Ана. Не можех да стигна до нея, както на времето не можах да стигна до дъщеря ми и да я спася от температурата, от шарката, от бронхопневмонията.

Освен личния лекар на Михаил, канех у дома един самотен учител по математика. Сама се учудвах какво виждам у него – цял живот не бе срещнал подходяща жена. Вървеше сам в искрящо чист, ослепително изгладен костюм, сто процента вълна, обувки от естествена кожа и последен модел Айфон. Миризма на смазващо скъп одеколон се носеше от този човек - срещах го пред кафене „Коста“ и на третия път, още преди да тръгне по пътя си – пред Софийска градска художествена галерия – аз спрях до онези самотници, които в края на септември играят шах и залагат пари за всяка партия.

Погледът му следеше играта, аз стоях до него и го наблюдавах, за да не мисля за моята внучка, която ми казваше: – „Лъжеш, жено. Ти не си ми никаква. Лоша си.“ В никой човешки език не е измислена дума, способна да опише какво бих дала за това хлапе. Всичко, което имам и което нямам. Бих се съгласила сама да опека тава бадеми в пещта, за да дойда да ме прибере моята стара познайница. Щях да си отида с радост. Нямаше да виждам това дете с очи като миди, с ръце от слана, с телце по-тясно от следа на охлюв по пътя - малка хрътка, очакваща с изплезен език да се появи джипа на майка му… Отказвах да мисля за този черен джип и за майка му, моята дъщеря, затова изчаках човека с нелепия скъп костюм, увиснал като врана до мъжете, играещи шах.

- Имам хубав кейк у нас – казах му. – Имам хубаво кафе. Елате.

- Не ви познавам - отряза мъжът, изгубен в облак къдрава, прошарена коса, плюс очила, сини очи, в които се бе настанил безцветният неопределен нюанс на замръзваща вода, остър профил, издялан с брадва от някое захвърлено парче дърво.

- Не е нужно да ме познавате, за да ви почерпя кейк и кафе – казах му. – Елате.

Хванах го за ръка и леко го подръпнах. Въобще не очаквах, но той се подчини. Държах го за ръка, както човек държи внучката си – тя, уви, вярваше, че е дошла на света в куфар, че преди нея не е имало друга жена, способна да приказва със смъртта, както правех аз – така държах човека, който вървеше сковано редом с мене, сякаш маршируваше. Посред марша се препъваше, за да си поеме въздух. Заведох го, без да му приказвам, до моето студио, дадох му кейк и кафе, узнах, че преподава математика в някакъв от нароилите се напоследък килийни университети. Мечтаел да докаже теорема, недоказана до ден днешен, но приключил с празните химери. Младежта нямала сърце за математика. О, математиката! Тя не е наука за престъпници, госпожо. Тя е за красиви умове.

Отмъщението ме изпълва с досада. Отмъщението означава да живееш в миналото. Интересува ме личността, когато не се вижда лицето ѝ. Лицето трябва на човек, за да се преструва денем колко обича родината, началника и жена си. Нощем тече истинското време. Но часовете на лъжата не свършват, човекът се превръща в арматура от кости, които сам би счупил заради поклоните, в които се огъвали.

Заведох математика на петия етаж. Съжалявах, че можех да го вдигна и да го занеса догоре на ръце, както правеше с мен Михаил, преди онази болест с трите букви да се настани в кръвта му. Не мога да си обясня как толкова здрав човек като него се пречупи. Всъщност мога, но се страхувам да мисля за това.

С готовност помагам на клиентите си да се събличат – достатъчно е да зърна кожата им, да усетя пулса, да хвана миризмата и зная. Зная как да отнема болката, уви временно.

Човекът, който не бе успял да докаже недоказаната теорема, имаше светла, бледа и много страхлива кожа. Бавно, плавно, безшумно, но настойчиво прогоних болката от него, скърших страха в кръвоносните му съдове, докато се отпусна в ръцете ми като скъпа прежда. Винаги съм искала да плета, само за това четях вълшебни приказки - понякога в тях се разказваше за добра баба, каквато нямах. Тя плетеше шал на внучето си. Аз също бях започнала да плета шал от най-скъпата прежда, която намерих в България. За моята внучка. Нека мисли, че я мамя, нека се заблуждава, че съм подла, нахална и лъжлива жена. Шалът, който исках да изплета за нея, щеше да ѝ разкаже истината.

Математикът, попаднал при студенти без сърце за математика, беше стар, покорен шал. Гледах го спокойно, без трепет. Свикнала съм с голи тела, болни тела, очакващи чудо. Неговото изглеждаше бледо и здраво, но и то очакваше помощта ми, която не желаех да му дам. Но вратата на северната стая, където бях настанила Михаил и неговата трибуквена спътница болестта, бе открехната. Затова любовта се случи. При мен тя протича лесно, тази бледа любов. Математикът ми беше признателен. Каза ми го направо:

– Благодаря ви. Бяхте добра с мене.

Когато някой ви каже, че сте добра с него, той в никакъв случай не е разкрил мислите си докрай, но не зададох въпрос – кожата му искаше да ми каже друго нещо, беше се затоплила и овлажняла. И наистина:

– За пръв път е за мен – подхвана равно човекът. – Мислех, че ще умра, без да съм доказал теоремата, без да съм срещнал някоя жена.

- Моля ви, говорете по-тихо – прошепнах аз. - Брат ми е в съседната стая. Много е болен.

- Брат ви е болен? – попита математикът. – Съжалявам.

Той стана, светкавично се облече в своя съвършено огладен черен костюм от стопроцентова вълна. Движеше се удивително тихо, слънчево зайче по стената, почука на открехнатата врата към северната стая, поклони се леко. По този начин постъпват математиците - никога не съм била добра по математика – и заговори с дълбок глас. Предполагам, че така приказва на студентите за теоремите, лемите и всякакви други математически потайности, които ми вдъхваха ужас.

- Господине, моля за извинение, че ви обезпокоих. Вашата сестра е прекрасна. Можете да се гордеете с нея.

След секунда математикът излезе, Михаил не издаде нито звук и за миг си помислих, че си е отишъл, без да ми донесе миризмата на тава прегорели бадеми. Втурнах се в северната стая, където по-рано държах старите дрехи на Михаил, и изтичах до леглото. Лицето му бе влажно. Плачеше.

Никога не бях виждала Михаил разплакан. Плачът ме изпълва с погнуса. От много отдавна, когато видя разплакано лице, си представям нажежено до червено длето и онзи грозен белег на крака ми.

Канех математика на петия етаж, стисках ръката му, както мечтаех да държа ръката на внучката ми. Този недоказал теоремата тип ми беше станал внучка. Водех го полека в някоя сладкарница, хапвахме сладолед, без да говорим, свикнах да му разказвам приказки, а той слушаше, посивялата му къдрава коса - паяжина в дрипавия въздух на септември. Водех го в магазини за играчки и той ми купуваше нов пъзел. Редяхме го заедно с часове на петия етаж, затварях вратата към северната стаичка, защото беше студено и любовта се случваше, но никак не ме интересуваше любовта. Тя е непретенциозна, тъй или иначе се изпречва на пътя на хората, за нейна сметка сводници трупат пари. Търсачи на слава заснемат слаби филми, пишат фалшиви истории и стихове, а тя бе толкова елементарна. И красива. Дори когато беше отчаяна.

- Благодаря ти – казваше математикът, който бе мой приятел, внучка, мой есенен ден. – По-рано, когато отидех някъде, нямаше на кого да купувам подаръци. Сега имам. Мога да купя целия свят за тебе.

- Дядо – повтаряше внучката ми Ана на Михаил. – Ти си много добър.

Наблюдавах Михаил. Болното му лице се отпускаше и октомври най-сетне идваше при него – слънчева, топла есен със злато по пътеките в парка и умно чернокосо хлапе в стаята, моята внучка Ана.

- Дядо, ти си ми единственият дядо. Ще ми станеш ли и приятел?

- Да, момичето ми – каза ѝ Михаил. – Ще ти стана най-добрият приятел.

- Не може. Моят най-добър приятел е Шушомир, едно момче от Старо село.

- Добре, слънчевото ми момиче. Аз ще съм най-добрият ти приятел след Шушомир.

- Обичам те, дядо.

Това нямаше никога да имам.

Никой нямаше да ми каже: – „Обичам те, бабо.“