Януари...

... прочее, цялото ни задпрозоречно и запердено време е като у Радичков.

Араламбене, суматоха, бели вълци и греяна шльокавица край прискърцващите врати, дело на някакви неизвестни тенци или върколаци, примерно. И смъкнати уж кожи на иначе лукави лисици. И лисиците в народната памет. И смъкнатата кожа на народната памет.
Странни цветя и образи по прозорците. Дъхът ни излиза от устните и се губи към небето. Чувстваме се безплътни и ненужни. И с дълбоките ни чувства е така. Затова и разводите подир Коледа и Нова година са берекет. Просто не щем да си признаем, че пак става дума за пари, а не за любов. Като при всичко около нас, що виждаме и което остава скрито за окото ни...

За тези, дето наблягат повече на иностранното ограмотяване, уточняваме – Радичков е български писател. Много голям български писател. Първото му име е Йордан и е роден в и днес дивия нашенски Северозапад, който, според някои все още оцеляващи български газети, щял да погине. Не Радичков несретници, а Северозападът на България. Но това няма да можем да го видим, слава Богу, щото щяло да се случи след 60 - примерно години.

Дано дотогава и българските реформи се отреформират, че иначе не само радичковият регион ще се обезлюди, но и площад “Славейков” в София. Ще оцелее само Народното събрание, въпреки двойната тежка прокоба, дето носело мястото, върху което е градежът, пак както пишат изтощените от безтемие печатни и онлайн многотиражки. Това с кармата за парламента го четем барем два пъти годишно в сухите месеци на отпуски и безхаберие. Безхаберието на дописниците.

И ако при Йордан Радичков през януари мъжкото население е в кръчмата и решава световните въпроси, то ние непрокопсалите през 2015 година сме си по къщите и тропаме като клюводръвци върху клавиатурите на компютрите и пак “оправяме” световните проблеми. /Клюводръвец е птицата кълвач, доста обичана от българските писатели, както и бялата лястовица. Но в зимна обстановка никой не се сеща за нея, горката/.

Седим си по къщите, защото се охарчихме по Коледа и ЧНГ-то и няма кой да ни плати масрафа, ни в кръчма, ни в кафене, а и защото в тези изброени Богоугодни места не се пуши.

Един опозиционен депутат се сети за клетите пушачи и за кръчмарските неволи и обещава да промени закона, ама бош-лаф работа. Точно репресивните закони в една държава никога не се променят, ако някой няма реална полза от това.

Ще попитате, какво е реална полза?
Това значи да гръмне КТБ с фалит за милиарди лева и конвертируема валута, а държавата да конфискува с решение на съда и то много следварително около 300 картини на мажоритарния собственик на банката и да се опита да закърпи положението.

Тези 300 платна да са все дело на Пикасо, Дали и на Ван Гог или на Микеланджело, пак не става работата. Ама те и не са. Затова ще се повъргалят в някоя от залите на НИМ година - две, а Божидар Димитров одма ще даде някое и друго пространно интервю, за себе си и своя живот и творчество в ДС. Извън ДС и работата ще се оттече, както всичко, което е имало да става в държавата.

Така и не разбрахме защо гуверньорът на БНБ - Искров не си подаде оставката и не замина нанякъде да помага на други наивни народи с нефелни правителства. Сигурно нещо е обещал или са му обещали повече неща най-вероятно, ако добре си мълчи. Крушка без опашка дори и в България вече не се внася. Няма и няма. Железна логика...

Иначе, както забелязвате и по себе си, първите дни на януари са винаги като живот в Царството на кривите огледала. Не е ясно Кой-Кой е и защо обаче Той се върти и ослушва подобно на обран евреин? /Според Шекспир в пиесата “Венецианският търговец”/.

Несигурността в държавата е най-предпочитаната национална политика. От векове за векове! Колкото по-несигурно е положението, толкова по-стабилно е правителството, което се чувства длъжно да осигури повече несигурност.

От бебе до баба.
От първолак до академик.
От послушник до патриарх.

Формулата: “Бежанци-МВР : БГ-Ограда-Бежанци-Прим” е много трудна за решаване, поне от някои нашенци. Трудна и връткава работа е да се грижиш за някого, ама преди това да се погрижиш два пъти повече и за себе си. Щото, ако нямаш реална полза от обгрижването на бежанците, какво те интересуват някакви индивиди с по-матов тен по рождение, дето сега ще ни ги върнат от белия иначе свят за дообгрижване в България.

Оставките и уволненията не вършат работа, госпожа Кунева. Трябва стратегия. Ако не можем да я измолим на заем от някой “стратегически партньор”, можем просто да попитаме някой нашенец, дето е бил в лагер за емигранти в Австрия, Гърция или Италия. Той ще разкаже всичко. Подробно. А може и такъв човек да оглави прословутата комисия за бежанците. Аз иначе имам готово предложение, но не го давам безплатно. Какво да се прави, пазарна икономика. Пък и никой не се съобразява с личните качества на човек. Това също е постулат в държавната политика. Колкото по-нефелен чиновник, толкова по-сигурна суматоха. А това е в основата на чиновническата логика. Щото заплатите им вечно са малки?

Иначе непазарно ще се получи като при онези усвоени десетки милиони евро от Оперативна Програма за някаква си поредна и имагинерна човешка заетост, където били подадени и одобрени няколко стотин проекта, а после похарчени немислимо количества милиони за устройване на работни места на...18 души?!?

Евалла, бабо машшаллах..., както е казал поетът.
Ама това било станало през “далечната” 2013 година...
Абе, и вълците от Търну-Магуреле дето пресичат замръзналия “Тих, бял Дунав” няма да повярват на приказката, че за да назначиш един бачкатор като “оператор” на трудовашка количка трябва преди това да похарчиш милион и кусур, за да му осигуриш “логистиката” до таралясника!

Нещо много станаха алабализмите в България, ала Петко Сертов.
Хайде-холан, той не се крие, ДАНС го търси, а сега по последни клюки се включило и ФБР, обаче той щял да се жени за руса жена, а неговата собствена ни може да го прежали, ни може да приеме изневерите му международни.

Звучи наистина като писмо от луд. Ама не е написано от Достоевски, защото и лудите имат своята си луда логика, която понякога е по-точна и от нашата. Нормалната...Хайде де! Руса жена...

Стерилната януарска атмосфера на равнопоставеност и паритет се подържа и от множеството именни дни. И от празниците им.

Но ние сме “винаги готови” да превърнем едно кихване с нос в “пандемия от Ебола” /вече имаше такива медийни опити/. Сега пък, видите ли, започнахме да оспорваме и ваденето на кръста Господен от реката на Богоявление, а легендарното мъжко хоро в Калофер някому се привидя едва ли не в “ретроградна практика” на обезумели аборигени през зимните покъртителни виявици и фучавини. Подобно “тричането” на кучета някъде из юга на България.

Журналист, свикнал да се изказва “ex katedra”, си изсмука това горното съждение / обвинение от немската ръкавица, а друг, но легитимиран национален патриот пък защити всичко що мирише на чубрица, пръч и галантерийна фолклорна седянка. Може и до скандал да се стигне при това януарско безтемие в държавата. Плюс това патриотите трябва да се доказват пред “европейците” белким на следващите избори местната власт им поразвърже и ръцете. Не само езиците.

Представяте ли си, ако “патриотите” имат превес на идните очакващи ни кметски избори!
То ще бъдат калпаци и погачи, шишенета и магарешки кушии, хора и ръченици. Въобще национално благоденствие на кич морала и взаимоотношенията, а за Николина Чакърдъкова берекет на буци.
По-спокойно бе хора, и на шенгеещите се и на лелеещите цървулите да станат пак национална униформа. За всичко си има време и място. Доказано е, че саморъчните обувни изделия увреждат краката, а водите на река Тунджа отмиват махмурлука от проточилите се януарски празници. По-спокойно...

Сега, трябва ли да тръгнем ние с гайдите, да искаме забраната на “Октобър фест” в братска меркелова Германия, дето човеците се напиват безпаметно с бира, пеят си немски “весели песнички” и се уринира като да си изпил всичките лекарсва срещу простатит, дето ги показват в телевизионните реклами.

Не. Не бива. Ние сме уж най-старата нация в Европа, според професор Мермерски, и няма да правим забележки никому. Ще си траем и ще си пием лекарствата на нашия професор за подмладяване, които според него пиели и боговете на Витоша. Затова те - витошките богове, има предвид професор Мермерски - били дългожители. Интересна теза за богочовеците от “Бялата вода” и “Копитото”, пък и нали само вино и мед иска тази теза, така че през януарския снежен вакуум можем да я приемем за вярна.

Последната дума по този въпрос ще има естествено и пак Божидар Димитров. И той професор, и той пияч и той... богоравен и танцуващ с вампири и таласъми.

Абе, на вас ни ви ли се струва, че на глава от населнието професорите в България станаха комай повече и от врачките, вампирите и от стъклата с гроздова ракия.

На мен така ми се стори, особено в последно време.
Но да не забравяме, че е януари. Вратите поскърцват от тенци и върколаци, жените ни подвикват за това, че сме похарчили семейния бюджет на вододела между двете години, а и още студ и неизвестност ни чака от реформите, които сигурно ще се направят в страната. Сигурно... А дано! Може би?

Ако го питаме оня човек, който сега си суши потурите от Богоявленското хоро, и на него не му се вярва много, че тези реформи ще станат нарицателни факти, но той има думата, както и ние - само на избори.

Той иска да не му спрат Тунджа - река, ние пък искаме свои си дертове да изчистим.

Реформаторите си искат реформите, патриотите - пустите три морета. Гоцевите хора - да научат докрая азбуката на приличното лавиране и не на последно място, да вземат, че да управляват с цялата мощ на... ще видим на какво? На Румен Петков, естествено. Това вече го знаем и не дай Господи...

И понеже в този текст на няколко пъти споменахме патриотите и техните “политики”, се присетихме, че покойният мъдрец Атанас Далчев има доста интересно виждане по-този въпрос. Затова си позволихме да го цитираме:

“Патриотизмът е в известен смисъл едно официално чувство, насаждано чрез възпитанието и вменявано на всекиго като задължение. Показно и похвално, да не кажа дори изгодно за този, който го проявява, то в редки случаи само е дълбоко и искрено.

Един човек, критичен към себе си, е принуден да се пита дали действително го притежава. И необходими са особени условия - някакви опасности или дълга разлъка, за да изпита той силата на това чувство, както впрочем става и с чувството към семейството”.

Едва ли бихме обвинили Атанас Далчев в отродителство и нихилизъм. Е, ще си затворим очите за европейските му стихове, но пък те ни зашеметяват с мощта си. Така че винаги ще сме потърпевши, ако тръгнем да обругаваме някой за несъшествуващи греховце.

По същия начин не бе припознат и Радичков след преврата през 1989 година. Той престана да публикува в периодиката, журналистите се смениха и вече не го търсеха, а самият Радичков с прискърбие казва: ”Вече никой за нищо не ме търси, а журналистите не знаят, какво да ме попитат...”.

Кофти финал... И аз така мисля, но по-добър нямам. Поне в този пепеляв и скърцащ януари. Най-дългият месец в годината...