Един ироничен и артистичен разказ за женското

Някои съвременни художници казват, че в живописта не трябва да има разказ; тя не трябва да притежава сюжет и да разказва. Но въпреки всичко по света все още работят художници, които имат какво да разкажат и го правят с картини. Сюрреалистите са едни от тях.

И как иначе да опишем женското – с неговите турбулентни превъплъщения и с неговата тиха естественост? Жената, която играе, попива, съзрява, дава живот и се бори с ежедневието. Жената, която се бори за правото си да бъде жена и която надживява житейските драми. Тя, която дори и днес има нужда да крещи, за да бъде чута.

Алис Велингер е австрийска илюстраторка и художник. В творбите си изследва женското в днешния свят чрез иронията и надмогването на оскърбяващия бит с помощта на обичта и приемането. Нейният вик е женствен и изобличаващ, но твърд и конкретен.

В интервю за испански блог художничката споделя, че рисува от малка и че се е радвала на подкрепата на баща си, който събирал всички нейни рисунки в специална кутия. Още от малка тя притежава усет за детайла – нещо, което днес учудва дори самата нея.

Велингер е самоука илюстраторка, която късно стартира кариерата си. Тя работи дълги години като графичен дизайнер – нещо, с което изкарва прехраната си. Това обаче е работа, в която трябва да се съобразяваш с вкуса и изискванията на клиента, а това силно ограничава артиста. Но след като ражда двете си деца – момичета близначки – Алис вдишва свободата и започва да пише и да илюстрира книги за деца. Тези три книги са публикувани и печелят редица награди – като Голямата награда на Австрия за детска книга. Но въпреки това тя през цялото време е в търсене на нови хоризонти и творчески предизвикателства.

Като илюстратор започва работа преди няколко години – нещо, което през повечето време ѝ дава необходимата артистична свобода. Това е попрището, в което всяка нова задача е велико ново начало. И аз се замислям – не е ли крайно време да приемем съвременните рисуващи хора – не онези с ризите на цветни петна и статива на рамо, а тези, които работят с мишка и таблет – просто като творци от ново поколение, които не отстъпват по нищо на големите имена от миналите векове. Нека поне чуем какво имат да ни кажат те.

А Алис Велингер има какво да каже и тя го заявява по категоричен начин, макар и с усмивка. Нейното изкуство е честно, не по-малко от това на старите майстори, най-малко защото идеите тя черпи от собствения си живот – от детството и от живота си на жена. Спомените ѝ носят послания, които са лишени от поза, а говорят много чрез своята – хм, може би леко хаплива – природа. „Винаги се опитвам да разкажа мъничка история в моите картини и се радвам, когато хората получават тема за размисъл“, казва тя. Въпреки това идеите от картините ѝ са плод на освободеност и спонтанност, а не следствие от някаква преднамереност.

Австрийката художничка споделя още, че от целия процес по създаване на илюстрацията най-много ѝ допада началото – когато е в очакване на вдъхновението и събира мислите си, скицирайки. Онова начало, в което все още няма представа как ще изглежда творбата накрая. А ако има нещо неприятно, което е срещала в процеса си на работа, то е било точно когато клиентът не разбира концепцията, въпреки че тя е смятала, че идеята ѝ е умна и страхотна.

Оказва се, че дори при творческите професии като нейната процесът на работа невинаги води до задоволителен резултат. Тя споделя, че понякога се случва да се стараеш ужасно много, но резултатът да не бъде толкова добър, колкото ти се иска на теб. Разглеждайки творбите ѝ, ние трудно бихме се съгласили, че има момент, в който не е „достатъчно добра“ – най-малко защото доброто е субективно понятие.

Понякога светла и обнадеждена, а друг път мрачна и апокалиптична. Та нима това не е именно женската природа? Такива са картините на Алис Велингер, в които жената е дете, полов орган, бродирана кърпа, дреха, окачена на бодлива закачалка, бременна Супер майка и горска фея. И още много неща, които съвременната Ева – също като вечната – е способна да бъде.

Да си жена в днешния свят е предизвикателство, въпреки всички достижения на битката за равни права. Не трябва да забравяме, че основната битка е в нас самите. Ние трябва – мъже или жени, цветнокожи или бели, хомо или хетеросексуални и т.н. – да не забравяме, че наша основна битка е да не преставаме, вътрешно и спрямо света, да бъдем истински хора. Човечността, толерантността и честността не са цели, които да изискваме само от външния свят; ние трябва да сме тяхно олицетворение, редом до настояването ни за равноправност.

Защото в крайна сметка една рисунка не носи само естетическа наслада. Тя е послание и призив; подадена ръка, насочен поглед.

Ще завърша очерка си за Алис Велингер с една история. Познавах един човек, млад художник, роден и израснал в провинцията, но завършил университетска специалност с рисуване. В дома на родителите му бяха окачени десетина или малко повече платна, рисувани от него в студентските години. От дълго време той се препитаваше с графичен дизайн – разполагаше с офис, бюро, стол и компютър. Преобразяваше мрачното си чувство за хумор в оригинални дизайнерски решения. Не беше докосвал четка и боя от двадесетина години. През цялото време се бореше със самотата, придружаваща празните сексуални връзки. Пиеше умерено и не си създаваше кумири.

Бях забравила за него; може би дори го бях отписала като активен художник. Един ден го срещнах на улицата. Под ръка го беше хванала симпатична млада жена с много къдрава коса. Поздравих го, а той почти през рамо ми извика – „Здрасти! Ожених се“. Честито, казах аз.

А няколко седмици по-късно случайно видях плакат, който съобщаваше за предстоящо откриване на негова изложба. Масло върху платно.

Историята на този човек не прилича на историята на Алис Велингер: тя е дигитален художник, илюстратор и писател на детски приказки, а моят познат е графичен дизайнер и автор на натюрморти с боя върху платно. Общото между тях е, че те се превръщат в артистите, които искат, едва след като открият споделената любов и призванието в житейски план – любов, брак, деца.

И едва когато могат да оценят женското – в себе си или до себе си – като двигател на смисъла. И като кауза.

При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - свържете се с автора на адрес: diana.markova@gmail.com.