Да поправиш покрив: разказ от Здравка Евтимова

През този октомврийски ден валя много дъжд и покривът протече над главите им. Ана сложи два легена, но прокапа на още едно място. Тогава Лазар излезе и тя дори не се запита къде отива, не се замисли - и друг път беше правил така. След час-два, дори три, се връщаше – мрежата увиснала към обувките му - евтини колбаси, няколко яйца и хляб. Тя сготвяше нещо набързо. Обичаше аромата на кухничката, където дъждът не успяваше да се промъкне, и фурната, колкото и немощна да бе, стопляше мястото. Беше хубаво, Лазар сам бе монтирал шкафовете – толкова изгодна промоция - да се чуди човек как ги бяха пуснали в магазина.

Изчете час, втори, телевизорът започна да разказва последните тъмни новини. Лазар не дойде. В хладилника, който бяха купили от магазина „Втори живот за техниката“, го чакаше прекрасна купа с печени чушки и последното парче сирене. Беше топло, още валеше, любимият ден на дъжда е събота. Лазар не се върна през нощта. Ана го търси по телефона - може би седем, но по-вероятно двайсет и седем пъти. Той не се обади. По дяволите тази батерия, пак беше паднала. Живееха заедно от две години.

- Ти си най-добрият ми приятел – казваше му често Ана, той дори не се усмихваше, неговата тишина беше нощ, в която узрява кръвта, мека и топла като шал.

Лазар не се появи и на следващия ден, не се обади.

Ана звъня на всичките му приятели, в службата му, ходи да разговаря с колегите му, но никой не можа да й каже къде бе заминал той. В неговата част от гардероба ги нямаше ризите, нямаше пуловерите, бельото. Какво се случва – питаше се Ана. Втресе я. Успя да поспи час. Събуди се сред плътен кошмар.

Обади се на госпожа Терзиева, майката на Лазар, но госпожата не вдигна телефона си. Още в самото начало госпожата бе споменала, че на сина й ще му бъде тежко – нелош, защо да не кажем блестящ архитект, с момиче, което - защо пък да го крием - е мерна единица на посредствеността. Ана позвъни още веднъж на госпожа Терзиева. В спомените й тази жена се усмихваше по някакъв изпълнен със северен вятър начин. Въпреки това, Ана отиде до апартамента на семейство Терзиеви.

Госпожа Терзиева отвори вратата на апартамента – Ана бе влизала тук само веднъж, когато се бе родила забележката за нелошия, защо да не кажем блестящ архитект Лазар.

Госпожа Терзиева видя Ана, остави вратата полуотворена, очите й прескочиха посетителката, която я бе обезпокоила, преминаха през нея като през парчета натрошено стъкло, съвсем прозрачно и безинтересно. Вратата остана да зее - уста на гладна риба - около пет минути или може би пет века. Погледът на госпожа Терзиева продължи да плува свободно и с лекота през парчетата стъкло, в които се бе превърнало лицето на Ана. След това домакинята, недосегаема в зеления си домашен халат, затвори плътно вратата. Не я тръшна, не я блъсна, леко я плъзна, елегантно като зелен халат. Ана замря с отворена уста, гладно шаранче, увиснало на ръждивата кукичка на страха. След минута дойде на себе си, затисна с юмрук звънеца, завика:

- Госпожо Терзиева…Лазар го няма. Излезе. Къде е? Госпожо Терзиева. Ако знаете... Моля ви. Страх ме е. Може да се е случило нещо. Къде е…

Вратата замръзна, спокойно, стабилно затворена. Госпожа Терзиева не отговори. Ана заблъска стената. Кресна:

- Случило се е нещо… Моля ви - но всъщност нямаше сили да крещи. От съседния апартамент на петия етаж се показа човек, който се удиви:

- Как се е промъкнала дотук, по дяволите. Някой не е заключил входната врата. Къде е тая полиция, че не идва да я прибере?

Полицията не се появи бързо, но все пак дойде.

- Никого не можеш да накараш насила да се върне – отбеляза един от униформените и препоръча на Ана: - Стига - но тя без друго бе млъкнала.

Без да усети, беше дошъл следващият ден, неделята, дъждът беше престанал, но тя не знаеше това, защото в единствената стая още стояха трите легена, в които примигваше дъждовна вода. Не разбра как е дошло 21-во число – денят за плащане на наема, нямаше значение дали е януари, или март, легените продължаваха да стоят на местата си. Не бе усетила, че е паднала слана и отново вали. Октомври е месец, известен с непостоянните си дъждове, сигурно затова краката и главата й постоянно бяха мокри. По едно време, когато се оказа, че шефът на рекламната агенция я уволнява, тя си припомни, че трябва да плати на хазайката, но не се сещаше за какво точно. Не знаеше къде започва денят и къде свършва нощта, изгуби телефона си и когато баба й потропа на вратата на гарсониерата, Ана заспа, докато се люшкаше към вратата да й отвори. Майка й живееше в Испания, баща й в Глазгоу - Ана не позна баба си, нито я интересуваше къде е Испания и кой живее там. Беше забравила, че някъде на света има град Глазгоу. Помнеше, че каза "Здравей" на някого. Беше гладна, но не го знаеше.

- Слушай… човек е роден да даде плод преди да си отиде. Така няма да изчезне и ще го има на земята много след като го заровят. Разбираш ли – каза баба й. - Аз когато си замина, ти ще си в тоя град, ти ще виждаш улицата и котките вместо мене. Разбираш ли. Трябва да направиш така, че никога да не изчезнеш от света.

- Добре – каза Ана.

- Трябва да срещнеш някого. – Не. Сега не можеш. Тежиш колкото една тенджера фасул.

Ана не знаеше кога двете се бяха преместили в гарсониерата на баба й, помнеше единствено парите за наема, влажни от пот банкноти, които хазайката й прибра, навъсена, че ги получава с такова грозно закъснение.

После Ана срещна, но не помнеше точно кого.

Не успя да научи името му няколко седмици.

- Когато не можеш да запомниш къде живееш, в ума ти има само едно име – реши баба й. - Трябва да работиш. Работи нещо тежко, нещо много трудно, че да избягаш от името, което не можеш да забравиш. Разбираш ли?

Ана не разбираше, но работеше. Стана учителка в училище на час и половина с метрото от гарсониерата на баба й. Мястото бе стояло вакантно повече от месец. Преподаваше английски език на петокласници, в две школи обучаваше гимназисти да пишат есе. След месец, или може би два, дори три – въобще не я интересуваше точно кога бе станало това – Ана се премести в къщата на човека, чието име нямаше никакво значение за нея.

Когато се прибереше от работа, започваше да готви. Миризмата на супата, която приличаше на есен, я успокояваше. В хладилника имаше винаги много неща, рафтовете се огъваха като струни на китара под тежестта на продуктите - месо, шунка, сирене, млека и какво ли не. Понякога, твърде рядко, тя се удивляваше, че е така. С Лазар бе свикнала хладилникът да мълчи загадъчно, празен, леден. Но каква радост беше, когато Лазар се прибираше в гарсониерата с протеклия покрив. Двамата сядаха, мълчаха щастливо, тя виждаше профила му в чая, в блясъка на лампата, в ъглите, красив профил, който я я превръщаше в слънчев лъч. За да избягаш от името, което не можеш да забравиш, не трябва да работиш нещо непоносимо тежко. Трябва да помниш. Да оставиш в кръвта си профила от лунни лъчи, дори ако пълнолунието е затворена врата за тебе. Забрави госпожа Терзиева и вратата на апартамента й. Връщай се към шума на неговите стъпките, шепа ноти от весела песен, която октомври е изпял за тебе. Помни ги. Помни ги.

Но тежката работа помагаше. Жилището на човека, който я беше приютил, всъщност апартамент в краен квартал, беше мрачно, обзаведено с евтини, очукани мебели. Тя смътно си спомняше, че бе срещнала този човек на опашката за плащане на телефона. Не й достигнаха 28 стотинки, той беше след нея й и ги даде. Непознатият беше мълчалива върлина, тъмна коса, тъмни очи, които Ана забеляза след няколко седмици, може би месеци. Двамата мълчаха, това я успокояваше, вслушваше се в звуците на вечерта – супата къкреше на печката, миризмата на печените картофи във фурната й бе приятел. Постепенно къщата започна се научи да свети. Ана обичаше да наблюдава как изпод пръстите й предметите блестят от чистота, прозорците, вероятно немити години, грейнаха, мивката се събуди и водата в нея запя.

- Купи мушама – поръча на мълчаливеца тя.

Старата беше толкова грозна, можеше да избоде очи.

- Купи килимче за пода в коридора. Купи си риза - но той не разбираше от ризи. Двамата отидоха заедно. Купиха риза, мушама, купиха пуловер и обувки.

- Купи машинка за подстригване.

Ана започна да го подстригва. Косата му беше гъста, плътна. Докато машинката жужеше в ръцете й, двамата мълчаха. Мълчаха, докато се хранеха.

- Купи боя да боядисаме стените.

Той не разбираше от бои, от нищо не разбираше и отиваха двамата. Не се държаха за ръце, не се гледаха, любовта се случваше съвсем незабележимо, обикновено, Ана не я помнеше. Човек трябва да даде плод, за да го има и когато затвори света след себе си. Трябва да остави млади очи, за да не угасне в залеза неговата пътека. Но в ума на Ана плуваше луната и я водеше към тънък профил, който я беше превърнал в най-щастливата глътка въздух в града. С човека, който нямаше значение за нея, защото бе по-висок от името си, не приказваха за залези и утрини, беше важно да изберат боята за стените – млечно-жълта - цвят, който довеждаше за Ана юли в тясната стая. Смениха паркета. Високият беше инженер по някаква химия – органична или може би неорганична, но работеше като охранител на казино и вземаше малко пари. Тя в училището също вземаше малко.

Косата му растеше като луда и се налагаше често да го подстригва. Лицето му, мургав следобед в края на октомври, я чакаше, спокойно под острата брада. Подстригваше го грижливо. Искаше й се да стои така в тишината на гъстата вечер, с тая бодлива коса, която превръщаше мълчанието му в есен. Човекът умееше да мълчи. Само веднъж каза нещо неочаквано.

- Никога…- изкашля се Ивелин. Накрая Ана все пак запомни името му, но не се обръщаше към него по име, защото не го харесваше. Ивелин - в силистренско много мъже се казвали така. – Никога не съм… - повтори Ивелин от Силистра и косата му се сгъсти още повече. Ана беше забелязала, че хората, които живеят до река, до голяма вода, мълчат като водата – дълго и дълбоко. – Знаеш ли – каза човекът от силистренско Ивелин. – Никой не ме е обичал като тебе.

Навън зад блоковете се разхождаше октомври. Сред капризните дъждове се промъкна слънцето, страхливото хвърчило на есента. Ана не погледна Ивелин. Той отново бе изпаднал в голямото си мълчание, в голямата вода.

– Никой... – слънцето се удави в облаците. – Никога досега – равният му глас угасна като въглен под дъжда.

Ана продължи да го подстригва внимателно, трудно е човек да се справи с такава свирепа коса. Невъзможно дори.

- Трябва да купим покривка за масата – каза Ана.

Есента продължи да пълзи към зимата, влажна, сприхава, нетърпелива да напердаши с порой града. Учениците от петите класове бяха шумни, родителите искаха сто неща на родителските срещи, Ана преглеждаше тетрадки, облаците крачеха край нея. Студът дойде, но тя беше свикнала с него, вятърът я успокояваше. Мисълта, че трябва да изчисти хола и да сготви нещо за вечеря беше добра утеха. В неделя щеше да отскочи до баба си, защото никой – нито от Испания, нито от Глазгоу, не се обаждаше на старата жена.

Вървеше по улицата, кафява като небето. Като стара обувка беше кафява тази улица. Вкъщи в хладилника имаше кашкавал, мляко и хляб. Имаше всичко.

- Здравей – догони я един глас. Тя замръзна на място. Невъзможно бе да пристъпи напред. Тетрадките на петокласниците започнаха да туптят в чантата й. Като дете беше уловила къртица, бе я задържала в ръка. Така туптяха тетрадките на петокласниците – като сърцето на тази къртица в ръката й. – Здравей – повтори гласът, потъвайки в тетрадките на дъното на чантата й. – Преди да тръгна забелязах, че покривът в квартирата ни тече. Колко легена беше сложила… Два или три?

Студеното пладне настръхна. Пред очите й се плъзна, лек като лунни лъчи, тънкият профил. Наоколо нямаше луна.

- Какво ще правим през зимата? – попита я профилът.

Ана не отговори. Беше се научила да стои тихо и чисто в мълчанието на високия човек от Силистра.

Силистра мълчеше през есента.

- Да оправя ли покрива? – попита изтънелият профил и на небето, посред бял ден, напук на облаците, се показа луната.

После заваля сняг.