Баща ми и Сияна: разказ от Здравка Евтимова

- Сияна тръгнала с Риж Димитър – каза майка ми, докато правеше някакъв извлек за болки във врата. След това, като че въобще не си бе отваряла устата, подхвърли: - Донеси ми връзка джоджен.

А аз забравих какво трябва да ѝ донеса, забравих какво е джоджен. Забравих къде съм. Затова не ме питай за майка ми. Няма да ти помогне. Строшено оправя, прещипан нерв измъква от клещите на болните прешлени и забравяш, че е боляло. Подлютен черен дроб успокоява. Зли черва утихват от варивата ѝ. Но не говори на мен за магии. Майка ми мрази тази дума. Няма магии. Дори да има, тя не ги разваля.

Сияна беше жена ми.

Ако можеше, мама щеше ли мене, сина си, да остави да ходи и да не вижда къде стъпва? Да говори и да не знае какво приказва, да вижда Сияна в клоните на ябълката, в шишето с минерална вода. Да мисли как да кърши врата на Риж Димитър.
Ако вярваше, че има магии, мама първо мене щеше да изцери.

Баща ми беше много красив човек, гуляите и ракията го теглеха, където има песен и врява, той там е пръв. Лек характер - като хвърчило, няма да ти вика, няма да скърца, а ще ти каже:

- Христо, ела да седнеш до мене да не ми горчи бирата, сине.

Или:

- Ице, имаш ли си пари, татко? Ако са ти малко, вземи тия десет лева, че мъж без пари е като изсъхнала магарешка кожа. Умряло магарето, теглило, та на тегло се наситило и на товар се натеглило. Само кожата му останала да виси суха като барут, без пукнат лев. Само на луканка може да стане това претеглело магаре. Аз не искам ти да ставаш на луканка, сине, гледай мене – аз на луканка да ти приличам? Не, нали. Зарежи го Риж Димитър. Ти си моя кръвчица. Мразя да гледам как гориш като свещ. 

Хубав беше татко. Жените разбираха това нещо, много дълбоко схващаха красотата му и не се спираха да подмятат: „Мил, драг, прекрасен. Стомана си, Дамяне. Железар!“. И той, за да не ги обиди, откликва. Откликва, обаче до едно определено време. После спря да откликва.

Мама само като го погледнеше, баща ми светкавично зарязваше ракията, купона и жената.

- Кажи, душичке, Ленче – обръщаше се към нея той.

Така викаха на мама в Радомир – „Душичке Ленче”.

Аз не разбирам това. Под клепачите ми, когато затворя очи, виждам Сияна като праха по улицата. Мисля, че е мека и кротка. А тя пълни кръвта ти, дробовете. Казват ми в очите – „Докато ти се бъхтиш за пари и строиш бензиностанции в Италия, тя и Риж Димитър... Да не мислиш, че като е родила дъщеря ти, я държиш в кърпа вързана. Никой не може да изтъче кърпа, дето ще върже Сияна, момче. Димитър е по-богат от тебе. Запиши си го някъде и го чети три пъти на ден.“

Не мога да ѝ простя. Не мога без нея. Сигурно скоро ще ме прибере онази, която стиска човек за гушата и го води при Господ. Мене сигурно в тъмното място ще ме завлече, но където и да попадна, нито светлината, нито мрака ще разбера. Ще виждам в най-черното и в най-бялото нея. Сияна.

А баща ми престана да се накланя към жени и престана да гледа подир тях. Горкият, колкото по-дърт става, толкоз по-красиво грее лицето му.

Не съм ги чувал да се карат старата и той. Никога.

Не мога да си го обясня. Мъж, на когото двайсет рокли и му счупват телефона, всичките млади и направени, да остане с майка ми. И защо точно при нея се е сврял? Заради мехлемите и лековете ли? Не, баща ми е здрав като баира отсреща. Ни киша, ни суша, ни студ ни пек му пречат. Сигурно Господ е гледал на друго място и не е показал на тате завоя, откъдето да заобиколи мама.

Мама цял ден правеше сметки как ще закърпим седмицата, готвеше така, че можеше да изядеш обелките от картофите, които е докосвала, или да глътнеш тигана, когато се свърши гозбицата ѝ.

- Сияна… – започна тя една вечер.

- Не казвай, че е лоша – прекъснах я.

Тя не каза, спомена нещо, че се откъснала от Риж Димитър, отбила се до нас, но си отишла веднага. Нищо не питала. Нищо не казала. А аз бях в Перник да търся джанти за Голфа. Тогава се разболях.

Мама ме извади от трапа.

Продължи да бърка мазила, извлеци, запарки. Гледаше алое вера, хинап, най-различни отрови замесваше от семена на лян и тис. Куци и криви хора идваха у нас – мажеше болните им места, даваше им варива и мехлеми, хората, както се бяха изкривили като подкови, полека вдигаха носове и тръгваха да ходят право. Плащаха си – пари винаги сме имали, но не парите бяха примамили тате.

Той като има пара, пие и черпи до скъсано в джоба. Като няма, свива ушите надолу и ходи при някоя жена да го почерпи.

- Красив татко имаш – подхвърляха ми лелки и какички и ми предаваха да му нося любовни писма. Той не ги четеше, хвърляше ги, като че бяха намазани с отрова, но все пак понякога някое скапано писмо попадаше в джоба му и мама го прихващаше.

Още от малък не съм я чувал да вряка или да крещи. Как го правеше майка ми не зная. Баща ми, горкият, отпускаше глава към земята като торба пепел и ме викаше:

– Ела, Ице, да вечеряме - после ми четеше приказка.

Казвам ти - беше лек като хвърчило характер, чист въздух отгоре до долу. Заради острите очи на мама му беше тъжно до втората страница и когато царският син се втурнеше да бие змея, той почваше да се смее с глас. И аз почвах да се смея с глас до него. Когато някой ме попита какво е детството, аз казвах: – „Баща ми Дамян ми чете приказка за някой змей, без разлика какъв.“

Парите не са го прихванали към мама, щото като вземеше заплата, казваше – „Айде, Ице“ - и отивахме на София с него. Хващахме влака – страхотен влак! В единия му джоб имаше шоколад и клякаше, за да си го намеря. В другия джоб имаше меденка. В най скъпия магазин ме отвеждаше, най-скъпите панталони ми обуваше и - „Хайде –вика - Ице, да ходим на кино.“

Нищо не разбирах от филмите, дето ме водеше. Беше ми достатъчно да видя как се смее и аз се смеех до него.

- Майка ти е спокойна, като си с мене - каза ми веднъж той. - Иначе подозира, че някоя жена ще ми се лепне.

Те, жените, нали са нахални личности, му се лепяха дори и да бях с него, настъпваха го по обувките, щипеха го, но аз – о, направо с юмрук ги целех по челата, за оставят баща ми спокоен край мен. Не го оставяха. Затова и него целех между очите, че да станем да се прибираме. Господ се е загледал някъде да види как вървят божите работи по земята и направил някои хора красиви без мярка. Баща ми беше такъв. Никой не му казваше: „Дамяне“, наричаха го „Красивия”. После започнаха да му викат „Големия Красив“, а на мене „Малкия Красив“.

Разбрах какво е да си красив – жени около тебе като мравки в мравуняк, а ти виждаш Сияна. Още от времето на детска градина „Родолюбче“ в Радомир я виждаш. Пишат ти писма момичета в розови жакети и мъже ти пишат писма, но мама – само да види писмо в джоба ти, веднага те затваря в килера. Тя не ти вика, не крещи нито се кара, поглежда килера и ти влизаш сам. Цел ден без ядене заради едно писмо. Баща ми отзад, през прозорчето на килера, дето е обърнато към кокошарника, ми подхвърля хляб и луканка. Мама един път го хвана, че ми е ятак и го изгони от нас за една седмица.

Викам си: „Браво тате, една седмица можеш на жени да се радваш, можеш на риба да ходиш, можеш тото да пускаш и на комар да играеш...“ А той, горкият, идва си вечерта, набрал някакви китки от полето - то не китки, а бурени направо, дава ги на мама гузно.

– Ленче, моля ти се, без детето ще пукна.

Тогава забелязвам – мама се усмихва, ама много слабо се усмихва, то и лицето и ѝ едно, не лице, а желязо, когато желязо ти се усмихне, на пердах отива работата. Но тогава мама забрави да е желязо за малко. Аз се уплаших – да не се е разболяла тая жена? Откъде ще вземем пари, ако се разболее. Кой ще лекува куците и кривите хора, кой ще им прави мехлеми. Кой ще гледа баща ми и мен? Тате като машинист не изкарва нищо, а дето изкара, вземе та го почерпи из народа.

Често майка ми въобще не ме поглежда. Особено като подхванех нещо за Сияна.

- Синът ти ще стане тесто като тебе - казва на тате тя и не го прибира да се прибере у дома. Може и с друго да се е провинил, не зная. Но като че в черепа му имаше място само за мама. Но тате всичко ще изтърпи – тесто, препечена кора, глад и преяждане. Заспива отвън на пейката, усмихнал се луната по пълнолуние. Ще преглътне и ще махне с ръка. Той е като вятъра, колкото вятър помни лошото, толкоз и той.

Минава отзад, зад прозорчето, вади електрическото синьо фенерче – заедно с него го купихме на събора в Старо село – и така му се радвахме на това синьо електрическо фенерче, че ходихме три пъти да празнуваме. Един път с кебапчета, след два дни - със шкембе чорба, и след това – с тулумби и боза. Та взима баща ми електрическото фенерче, сяда под прозорчето и започва да ми чете оная тъпа приказка за змея. Още на втората страница му става смешно и макар че е изгонен и седи навън, а аз съм затворен вътре в килера, двамата се смеем, превиваме се и хич не ме е страх, ако мама хване още едно любовно писмо у мене или у него. Все ще си се смеем с баща ми и ако мога, ако престана да виждам Сияна накъдето и да се обърна, ей сега ще го взема да пием по бира. Само не знам къде е тая книжка за змея. Нищо. Той друга купи – козлета, котараци в чизми за „твоята хубава щерка, Ице“.

Та направо на въпроса: когато заведох Сияна при мама, мама нищо не каза цял час. Зная, че се беше подготвила, пиле беше опекла, погача също, обаче не стана да сипе от пилето и да сложи погачата на масата. Баща ми, ей, колко се радвам, че кръстих щерка си на неговото име - Дамяна – той стана, пилето начупи и го сложи в чинии, поднесе чиниите – първо на Сияна, после на мене. Погачата накъса. Първото парче даде на Сияна. И тогава мама каза:

- Христо, с нея няма да се доводите. Много ще патиш.

- Защо да пати? - попита моето момиче, моята Сияна, която и тогава съзирах на площада, на моста над Струма и оттатък. – Защо говориш така?

- Защото виждам – каза мама. – Сутрин си с един, вечер – с друг. Утре с…

Майка ми е висока жена, почти колкото баща ми, тънка като въже. Обърна един тънък като въже гръб на нас, на чиниите с топлото опечено пиле, на погачата.

- Ами ...- гледам баща ми се мъчи да се усмихне и накрая се усмихна, защо сърцето му е хвърчило. Отлита от лошото и към нещо весело се отнася. – Ами хайде да ядем...

Патих и патя, тате. Но дори тогава да знаех, че Сияна ще си замине, че Риж Димитър ще подсвирка след мене и аверите му ще ми се подиграват... Аз съм твоя кръв. Щях пак да направя така – щях да похапна от това пиле, от погачата. Пак щях да хвана моето момиче за ръка, защото без нея въздух не ми стига.

- Виж каква хубава щерка имаш – отмества разговора настрани баща ми.

С него във всичко се угаждаме, само се чудя как не хареса Сияна.

- Тази ще ти разкаже играта, сине – каза той, когато за пръв път заведох Сияна у нас.

Защо го каза? Не е страхлив човек. Не е искал да се представи пред мама – да не би случайно да го изгони пак от нас. Сигурен съм.

- Стегни се – каза майка ми, когато ми обадиха за Риж Димитър. А аз изгарях от температура. Бях се върнал от строежите в Италия. Но моето момиче го нямаше… - Гледай каква хубава дъщеря имаш.

Как няма да е хубава.

Нали майка ѝ е Сияна.