Ананас в Сибир

За първи път опитах ананас, когато бях на 14-15 години и живеех с родителите ми в западносибирския град Тюмен. Толкова ми хареса, че даже се бих за него. Трябва да е било някъде през късната пролет на 1990-та или 1991 година. Цялото семейство бяхме на гурбет в СССР. Резултатът от него беше, че събраните с много труд и студ пари се обезцениха толкова бързо, още преди държавата да ги плати на баща ми, че вместо за апартамент и нова кола от Кореком с рубли, стигнаха за 10-годишна Жигула, каквато имахме и преди да оставим всичко и да заминем за СССР. Но това е друга история.

Ананас. От 24 февруари 2022 г., когато Русия нападна Украйна, ме преследва ароматът на този плод. Когато гледах кадрите и труповете от Буча, натрапчивият лепкав аромат се усилваше. Рових в интернет и попаднах на научна публикация, която обяснява, че спомените, отключени от аромати, за разлика от другите осезания, са “усещани като по-емоционални и припомнящи повече”. И така изплува и забравеният спомен, в който ароматът на ананас се смесва с вкуса на собствената ми кръв.

Ананасът беше виетнамски, замразен на парчета в найлонови пликове и се появи за къс период в магазините в Тюмен в момент на ужасен дефицит, при който имаше само гнили и кални дребни картофи, кисело зеле в период на полуразпад, български буркани “Салат дунайски”, които никой не купуваше, камо ли пък да яде и понякога сушени смокини на връв от някоя кавказка република. В празните магазини се образуваха дълги опашки, без хората на тях да знаят защо, просто защото някой е застанал пред щанда, а след него втори, трети… Наредилите се руснаци или хора от други народности в СССР питаха продавачката “А това как се яде?”, след като вземеха връвта със сушените смокини в ръце. “Ами яжте го както си искате, ако искате с хляб и сол го яжте”, казваше иронично и шаблонно продавачката. Така отговаряше и когато през есента изненадващо се появиха пресни български чушки и рускините питаха “А това как се яде?”. А те вероятно бяха внесени заради българските строители гастарбайтери, които към този момент бяха над 2000 в богатия на петрол, близо половин милионен, по това време град. Българските чушки и доматите струваха по-малко в Западен Сибир отколкото в България, но чудесата на ценообразуването в рамките на СИВ също са друга тема.

Майка ми беше донесла два пакета от непознатия ми до този момент плод, израснал и узрял в “дружеския” Виетнам. Сладко-киселият му вкус, съчетан с опияняващия аромат и малкото естествен сос получен от размразяването, се оказаха най-вкусното нещо, което съм опитвал. След като двата пакета свършиха бързо, реших да проверя дали не е останало нещо в близките "гастрономи" и магазините за плодове и зеленчуци. От блока ни, намиращ се на номер 71А на ул. “50 лет ВЛКСМ”, пътят ми минаваше покрай голяма будка за вестници и списания. Огледах изложените на стъклото заглавия, но този път вниманието ми беше привлечено от портрети на “афганците” по стената. Млади мъже, в различни военни униформи, кандидатиращи се някакви изборни длъжности за местните съвети.

Тогавашните ми познания по политика бяха минимални, но това, че млади мъже, които не са издигнати  от КПСС, искат сами да влязат в политиката и обясняваха защо в листовките, залепени на дъската за обяви, която вече не ги побираше, ми говореше, че нещо се променя в СССР. Следователно и че ще има промени в сателитна България. Темата за току-що завършилата война в Афганистан вълнуваше мен, целия ми клас, училището, както и целия квартал. Причината беше, че вече всички познавахме някой загинал там. Дори и българите. В моя случай това беше бащата на съученика ми Миша, който беше пилот в гражданската авиация и самолетът му беше свален нейде над Афганистан. Красивият рус Миша, който имаше лъскави западни маратонки и дрехи благодарение на професията на баща му, остана пълен сирак и леля му се премести в Тюмен, за да го гледа. Тъй като това беше периодът на перестройката и гласността, "афганците" (войниците, били се в Афганистан) идваха в училище и разказваха за “духовете” (афганистанските им противници в боя) и за лошото си снабдяване. Някои от тях нямаха крайници или имаха нервни тикове и белези по лицето. И носеха китари, на които пееха тъжни, но поетични песни. Това беше раждането на цял нов жанр “афгански” песни, от чиято събрана мъка и протест после направиха пари и слава Любе. В училище идваха и ветерани от войните, някои от които необявени. Така със съучениците ми научихме за конфликта на остров Дамански, за редица малки никога необявени гранични сблъсъци на Изток с жертви и за това, че великите съветски пилоти във Втората световна война дължат голяма част от победите си на американските самолети, с които са летели. Голяма част от руснаците все още не знаят за ролята на САЩ и Лендлийза.

Пътят минаваше покрай училището ми и проверих дали копейките ми са добре скрити в чорапите за евентуални срещи с местни гамени - “бичи”. В квартала се познавахме, но една наша разходка до ЦУМ и централния пазар със съученика ми Николай от Търговище едва не завърши с наръгване, когато бяхме наобиколени от група тийнове със сериозен вид и с ножове и самоделни оръжия в джобовете и ръцете. В същия ден с Николай се опитаха да ни ограбят три пъти, като частично успешен беше само първият опит с ножа, тъй като имахме навик да разпределяме копейките и дребните си рубли по различни вътрешни джобове и чорапи. Задължително трябваше да остане дребна сума за доброволно даряване за избягване на неприятности. В училището също бях бит многократно, най-вече защото съм българин, а и ми свалиха от краката българските маратонки "Тренинг", които бяха висша ценност в СССР. Като в кунг-фу филмите, които гледахме в множащите се кооперативни видеоклубове, започнаха да ме уважават, след като се противопоставих с юмруци на самозвания тартор на класа два, три пъти.

В гастронома на “Тулская” имаше виенамски ананас, макар и доста размразен. Даваха до 2 опаковки. И така, щастлив с ледения ананас в ръце, тъй като нямах торбичка, а пластмасовите такива още бяха лукс, излязох от магазина и реших да проверя и “плод-зеленчука” на паралелната улица “Геологоразведчиков”. Но устремът ми беше спрян от висок младеж на години около моите. “Дай ми ананаса. Той е мой”, каза той свил очи и стиснал юмруци. “Ти полудя ли”, казах му аз. “Мой е, ти ми го открадна”, настояваше той. Животът в Тюмен ме научи да избягвам схватките винаги, когато мога. Този път обаче ми кипна и го пратих “на хуй”. Той ме фрасна в устата с десен прав и кръвта потече. Ананасът падна на земята. Тук малко ми се губи, но помня, че изкрещях, успях да го ударя и блъсна, а той избяга. Още помня объркването в черните му очи. Не отидох до втория магазин. Прибрах се, за да ям полузамразен ананас, чийто вкус се смесваше с кръвта от устата ми. Това е моят личен вкус на победа - ананас с кръв. Майка ми ме попита защо пликовете са кални. Казах ѝ, че съм ги изпуснал на земята, но не и за боя. Както и за нито един такъв случай преди това…

Сега, 5 месеца след началото на войната и 30 години след случката, си мисля, че този спомен изплува, не защото наистина междувременно си купих ананас, а защото прочетох историите на десетки "афганци", записани в “Цинковите момчета” от Светлана Алексиевич и защото някой анализатор беше написал, че войната с Украйна ще свърши, когато се увеличат достатъчно руските жертви. СССР се разпадна и заради войната с Афганистан, която доведе смъртта във всеки вход, във всяко училище и всяко село. В моя объркан асоциативен спомен от живота ми в края на СССР и края на детството, това е така - безусловно. Освен това, в тази част от живота ми разбрах, че насилниците са силни, когато са на глутница и когато видят страх в очите на жертвата. Ако този страх го няма, тяхната сила изчезва.