OffNews.bg

Ако бях студент

„Съвременният буржоа откри най-големите врагове по време на сутрешна закуска – в лицето на собствените си деца.”

Херберт МАРКУЗЕ, немски философ и социолог, един от бащите на най-мащабните в историята студентски вълнения в Западна Европа от 60-те и 70-те години.

Ако бях студент, щях да съм бесен от провеждания „блиц криг” на сегашните управляващи с кодовото наименование „Делян Пеевски”.

Упражнението по ограбване на обществото подготви финалната атака – безпардонно завземане на държавата чрез овладяване лостовете на ДАНС. Опитът се оказа несполучлив. В момента се провежда тактически маньовър чрез връщането на видимия публичен „играч” Пеевски в на основното игрище – парламента. Това става съвсем по нашенски, със задкулисното участие на рефера, в случая Конституционния съд. Зад завесата прозират „зъбите на Дракона” и неговите глави, за разлика от приказката, са повече от три.

Ако бях студент, щях да съм яростен по повод решението на Конституционния съд, на председателя му Димитър Токушев, преподавател по „История на българска държава и право” в Юридическия факултет на Софийския университет. Заради липсата на законност и морал, заради цинизма, който не просто лъха, а се излива нечленоразделно в заклинанията на „магистрати”, че решението на Конституционния съд било законно/?/, нямало нищо общо с морала/?/. Ужас! Потрес! Обществена ерозия! Подобно поведение заслужава не просто окупация, а въоръжени бунтове, като онези в Париж и Берлин в края на 60-те години.

Но преди това

щях да участвам в бунтовете през февруари, заедно с хилядите измамени обикновени хора, които не можеха да си платят тока, да купят храна и лекарства; заедно с бащите и майките ни, с всички възрастни хора, които тогава излязоха на улиците. Ако студентите бяха участвали масово в тези публични протести, те нямаше да бъдат наречени „бунтове на бедните и излишните”. Тогава и следващите през юни нямаше да бъдат наречени „бунтовете на красивите и интелигентните”. Народът нямаше да бъде разделен по пореден признак – протестите. Студентите щяха да бъдат припознати от всички като естествен вдъхновител и интелектуален лидер на нацията, какъвто те безспорно са.

Ако бях студент, щях да гласувам на 12 май. Като се има предвид, че общият брой на студентите в България е над 285 000 души/по неофициални данни са гласували не повече от 12-15 процента/, дали активното им участие в изборите, на тях и на техните близки, нямаше да коренно да промени ситуацията в парламента? Дали в Народното събрание нямаше да присъстват партии, които да представляват много по-истински самите тях и хилядите протестиращи от юни насам? А ако студентите бяха помогнали да се появи нова и автентична политическа сила, която коренно да преобърне статуквото? Това не са мечти, а пропуснати ползи, но грешката може да се поправи.

Ако бях студент, щях да съм особено внимателен към оказаната публична подкрепа, включително тази на преподавателите. Щях внимателно да слушам техните лекции в обсадените аудитории. Щеше да ми направи впечатление, ако в направен анализ на политическата криза присъстват всички партии, управлявали от 1997 година насам – СДС, НДСВ, Тройната коалиция, днешната коалиция. И кой знае защо „небрежно” е пропусната тази на Борисов и Цветанов. Ако се говори за политическо „блато”, на ГЕРБ е най-страшното. И днес във въздуха се стелят задушаващите изпарения на това пълно с киселина тресавище, където без остатък се разтварят и утаяват на дъното хуманност, морал, държавност, култура. А повърхността се изпълва с тръстика от полицейщина, страх, рекет и чалга.

Не по-малко щях да внимавам, когато внезапно се появяват „театрални десанти”, предвождани от шепа любими на „зрителя”Б.Б. актьори, за да повдигнат бойния дух на студентите. Същите са членове с особен статут на Мелпомена, заради тях летят правителствени хеликоптери и се провеждат унищожителни за огромната част от театъра, особено тези в провинцията, „реформи”.

Накратко.

Ако бях студент, щях да съм опасен за властта като вълк, упорит в намеренията си като бобър, хигиеничен в социалните си контакти като хермелин, бърз в действията си като гепард. Дали днешните студенти са виждали някои от тези животни?

Политическата ми ориентация?

Тя естествено щеше да бъде лява: „Който на 20 не е бил комунист, няма сърце, който на 40 е все още комунист, няма глава – Уинстън Чърчил.”

Естествено, че у нас това не може да се случи, тук всичко е обратно, най-дясната партия на прехода все още е БСП, въпреки опитите й в момента да намери единичността си. По същата логика младите се определят десни, а по-старите мечтаем за свобода, равенство и братство.

Какво ли би казал днес Маркузе? Навярно: „ Съвременният буржоа откри най-големите си врагове по време на досадната неделна среща – в лицето на собствените си родители.”