Addendum: За Самуил и предмодерното с проф. Ивайло Дичев

Хайде да нахвърляме последните щрихи около този леко детински спор на първо ниво за паметника на Самуил - и да поразсъждаваме, защото проблемът е културологичен и далеч по-дълбок.

Въпросът всъщност е как водим подобен спор. Единият казва „не ми харесва”, другият – „харесва ми”. И онези, които ни управляват, режисират този пинг-понг. Има ли изобщо експертиза в сферата на градската естетика? Или мнението на един строителен инженер/президентът/, юрист/служебният премиер/, сътрудници на ДС, минувачи - те наистина ли са еднакво важни? Един човек - един глас? Нали разбираш: аз например се интересувам от икономика, мисля се за информиран лаик по тази тема, и че имам право като гражданин да настоявам за повече инвестиции, повече равенство, по-ниски цени и пр. И все пак представяш ли си как сядаме с някой икономист от БАН, той ми казва "растежът тази година е 1 процент", аз казвам "за мен пък е 6, аз пък така мисля". Звучи абсурдно, защото опираме до числа, но естетиката също е експертиза. Тя се състои в това да прецениш даден художествен предмет отвъд своето лично харесване. Да си представиш как ще бъде възприеман от други, в друго време, през други очи. Ако вземем Самуил - едно многократно изразявано експертно мнение беше, че това пространство е претрупано без ред, от разнопосочни и разностилни обекти, а това подкопава сериозността на всяко от тях. Създава обратния ефект на онзи, който се цели. Това е експертиза, не лично мнение.

Без съмнение. Но то вече е неспасяемо, най-вече в хуманитарното – всеки в интернет или фейсбук вече е „уикипедия-историк”, „културолог” и т.н. Оргията на глупаците, които са се добрали до вид медия.

Новият „бунт на масите“, писах преди време… Нека само да изредя обектите в пространството около „Св. София”, за които се сещам: самуиловите воини на Далчев, прекрасна, модерна, трагична работа; зад нея бездарното Самарско знаме, един вид 3D версия на известната картина на Вешин; после Св. Георги и змей; после една хубава и напълно обезличена от тази компания седяща скултура на Вазов; вечният огън с лъва на Николов - монумент, какъвто обикновено предполага простор и тържественост, тук смазан от тълпата символи; има вишни, дар от Япония; сега и отрупаният със символи Самуил - с унгарската корона, византийското лъвче, звездата на Вергина /?!/, холивудски меч, големи мускули и, разбира се, вампирските светещи очи... Културният експерт следва да прецени нещата от всички страни, да чете книги, да ходи по света, да обсъжда с други гледни точки. Минувачът просто казва, я, виж колко е навъсен, браво!... Постмодерният релативизъм, който се надигна около този обект, за мен е сериозна заплаха. Вярно, че изкуството мина в пазарен режим и всеки хвали себе си, своя вкус, своите приятели - но естетическата експертиза по света съвсем не изчезва, напротив. Наистина вече никой няма правото да налага със сила идеологически или религиозни възгледи, но това не значи, че няма йерархии. Въпросът с демокрацията - или по-добре да кажа, с популизма - и експертизата е актуален в много сфери. Хората не вярват на лекарите, не ваксинират децата си, търсят виновник при всеки смъртен случай. Същото и при историците - изравят от интернет „доказателства” за всякакви безумия... Навлизаме в свят на нов маоизъм, където на една страна е лидерът, на друга - самоовластили се маси аматьори. Е да, но това е само параван, защото този популистки театър всъщност скрива едно все по-недемократично функциониране на властта. Това е и отговорът ми на тези, които смятат, че хора като мен се поставят над народа и презират вкусовете му. Не е така, тези народни вкусове са манипулирани от едни други експерти, чиято специалност не е съвсем явна. През 90-те се пенехме срещу чалгата (аз по-малко, други повече). С какво право? Ами харесват си хората едни неща, слушат ги. Правилна ли беше тревогата? Ами да, цялата тази стихия не роди нищо - наместо да се появи български вариант на Горан Брегович, всичко това замина, защото беше аматьорско и нямаше кой да въведе критерии. За покушенията върху обществения морал експертите също се досещаха.

Естетическият проблем с този злощастен паметник за мен е основен – как това брозново, свръхреалистично нещо, което тъжно препраща към националистката общоевропейска приповдигнатост от края на XIX-и в., е възможно да съществува в постмодерни времена.

Хайде да се замислим какво е посланието му. Това не е трактат по история, това е публично изкуство, то актуализира онова, което всички знаем - победили нашия цар, той видял ослепените войници и се гътнал от жалост. Е какво, правим паметник на съчувствието? Ама не е такъв. На поражението? Не, обясняват ни, че всъщност Самуил е велик цар, царувал дълго. Добре, паметник на дългото царуване - Самуил, Петър, Тодор Живков? За никого не е тайна, че става дума за един детински акт на състезание с македонците, които искат да ни "вземат" царя. Представяте ли си подобна война между Франция, Германия, Белгия, Италия и Люксембург за това чий е Карл Велики? И почват да си мерят паметниците - моят е с 20 см по-висок от твоя. Да почнем с това - защо трябва на един и същи площад да се прави втори мемориален обект, посветен все на Самуил и неговото поражение?

Те дори не разбират неговия някак абстрактен трагизъм, свързват Самуил само с ослепяването – а ако им припомня поражението на Комитопула при р. Сперхей, сигурно ще ме разкъсат. Хубаво е да се чете, преди да се говори.

Добре, но културният въпрос си остава: какво би станало, ако направим втори паметник на Вазов там? Трети? Погледни самия обект. Описват го с психологически характеристики, страшен, покрусен, намръщен - е, и? Мемориали се правят за някаква поука от исторически периоди с поглед напред. Ще кажа нещо, което ми се вижда важно. Имам чувството, че затова не можем да станем нация: не сме способни на абстракция. Националната идентичност по определение почива върху абстрактни неща отвъд конкретното градче, племе, легенда. Нацията съдържа универсален принцип, благодарение на който всеки може да стане българин, швед, австралиец.

Всеки културен жест у нас се прави ad hominem.

Точно така. Да почетем този, да отбележим тази годишнина, и в този град, и в онзи... Ако продължаваме в тази посока, ще покрием държавата с тези паметници, а те самите ще изглеждат все по-безсмислено, пародийно. Това, което ти казвам, е експертно мнение, не лично настроение, така се случва в различни епохи, с различни символики. Например партизаните и ленинчетата по времето на комунизма се превърнаха в пародия на самите себе си именно защото станаха ширпотреба. Въпреки драматичната сериозност на режима! И за да продължа експертно да говоря, ще кажа нещо, което лично аз не бих харесвал (предпочитам съвременното изкуство). Но знам какво е имало позитивен ефект през 19 век, който тук все искаме да наваксаме. Абстрактна идея би било например да се направи мемориал на покръстването, не на Борис-Михаил. На трагедията на поражението, не на Самуил (това е композицията на Далчев). На обобщения образ на владетеля - не на всичките владетели по списък. Импровизирам, разбира се. Виж европейските градове. Вярно, че има тук-там владетели, останали от XVII-XIX-ти век. Но символичните центрове са посветени на някакви националностроителни абстракции: площад на съгласието (Париж), мемориал на Холокоста (Берлин), площад на героите (Будапеща), триумфални арки, олицетворения тип „Мариана”. Добре, може би е малко късно за тези обекти в 21 век, но бих разбрал, ако хората ги искат. Не разбирам обаче желанието да нацвъкаме държавата с отделни хора, към които, предполага се, ще отдаваме почит. Да живеем в гробищен парк. То показва неспособност да бъдем нация.

Сред хилядите „слепи” днес все пак се намират поне неколцина „еднооки”, които да обяснят защо цялото това действие е предмодерно. Малко тромава алюзия с беласишката битка, признавам, но все пак: къде се намираме спрямо модерността – в изкуството и като културна рефлексия?

У нас неслучайно обичат историческите възстановки. Опитваме се да преиграем някакви епохи, които чувстваме, че сме изпуснали. Днес, в развития свят, монументалистиката повсеместно е изместена от публичното изкуство, което има съвсем други задачи - то предполага не почит и ритуали, а провокация и съучастие, т.е. пак прави общност, но от индивиди, не от една ритуална конгрегация. От другата страна, миналото бодро бива колонизирано от популярната култура - мисля, че именно тази му версия най-много липсва на нашата масова публика. Защо да не му я дадем, например с един хубав музей на восъчните фигури, където да се видят всичките владетели, много по-правдоподобни от Самуил (заданието било да е реалистичен!), с истинскки дрехи, саби и тъй нататък. Неадекватността ни е в ритуалното отношение към миналото. Виж гласуването за филми: най-много гледали "Всичко е любов", но най-много гласували за "Време разделно". Значи какво са направили хората - потребили са културата, която им харесва, но заедно с това са извършили сакралния национален ритуал на омразата към врага от учебниците по история. По време на „хадж” мюсюлманите така замерват дявола с камъни. Ако попитате българите коя книга обичат повече - "Хари Потър" или "Под игото" - нали се сещаш какъв ще е резултатът?

Да, но то така излиза, че всичко в днешното ни общество може да сведе до дихотомията Gemeinschaft-Gesellschaft.

Ритуал значи принуда: опитай да се засмееш на погребение, да плачеш на сватба - общността ще те санкционира. Цялата тази монументалистика се върти около принуди и забрани - трябва да харесаш, трябва да кажеш едни думи, не други (наскоро един кмет дори ни забрани да употребяваме синоними на сакралния израз "турско робство"). Помним това ритуализиране на културата от времето на комунизма, но то е от времето на националните държави, където идва да замени религиозните форми на общност. Днес ще го намерим тук-там из третия свят. Най-лошото в случая е, че тези ритуални напъни разделят непоправимо обществото ни - едните благоговеят агресивно, другите им се подиграват, третите нехаят.

Не харесах аргумента ти за „крайната десница” – такава няма, има само няколко „клубове по интереси”. Крайна десница има във Франция или Англия, у нас това са имитативни упражнения.

А кое не е имитативно у нас? Левицата ли? Народната партия ли? Прав си в едно - застаряващо население като българското трудно ще роди много радикални щурмоваци. Впечатляваща е не агресията, а масовостта на тези поведения - между учителката по литература и нейния ученик, активист на ВМРО, у нас няма непреодолима граница, за разлика от страните, които споменаваш, и това прави проблема не по-малко сериозен. Под „крайна десница” разбирам мъглявината около Атака, ВМРО, ТВ СКАТ - заради която се направи този монумент. ВМРО вяха знамената си и скандираха "Мизия, Тракия, Македония", защото македонската тема подхранва тая чувствителност от години, наред с разрушаването на ромските гета и разпалването на омраза към Турция. Семейството Хайтови стана тяхна емблема от години, монументът в гара Буново е важен топос за техните политически ритуали. Може и да не съм прав в тълкуването си, но все пак погледни кои наскачаха да бранят монумента, кои се нахвърлиха върху нас, "отцеругателите". Популистите у нас просто заиграват с тази чувствителност, май самият президент реши да яхне националистическите енергии, дано се лъжа. Има едни знаци, които предварително могат да ни ориентират накъде върви дадена група - когато се появи Волен Сидеров, нещо в интонацията на на речите му, емблемите, които носеха, блясъкът в очите, еврейската тема много ясно говореха каква партия се ражда. Политолозите подцениха естетиката тогава, чакай да видим какви политики ще правят. Кажи ми как да тълкуваме „Самуил”: строиш паметник като жест срещу една съседна държава? Следващият ще е сто и трийсет-метровият Левски на турската граница, който да хвърлял сянка в тяхната територия! Подобни жестове гъделичкат чувствата на обидени, смачкани хора - наместо да протестират срещу управниците си, те се бунят срещу собствената си интелигенция, която им казва, дай да обичаме родината си, не да мразим другите. Сега, наместо да поискат сметка от общината, която съсипва града им, се нахвърлят върху няколко експерта, които си позволили да не се подчинят на националната ритуалистика. Тази хватка е добре известна от миналото - насъскване на масите срещу малцинства, интелигенция, критици.

Нашият – и въобще източният - национализъм все повече си служи с, как да кажа, конфабулации; оттам и с елементаризиран поглед към света. Но тук се крият по-сериозни комплекси, които не могат да бъдат обяснени на ниво „терминология” – примерно забавният псевдонаучен спор за „робството” и „владичеството”.

Това е диктатът на националния ритуал: трябва да отстояваш "нашата теза". По мое време например такава теза беше, че майката на Кирил и Методий била славянка, ерго, българка. Нали разбираш: не обсъждам тук историческите факти, не ми е работа, обсъждам ритуала. Трябва да употребяваш думите по определен начин. Например "старобългарски", не "черковнославянски". Трябва да откриваш точно определени факти, ако си историк, генетик, литератор. Днес е по-трудно да те изгонят от работа например за подобни "предателства", както беше при стария режим. Нахвърлят се срещу теб през медиите, и не защото собствениците на тия медии са толкова големи патриоти, а защото темата продава. Колчем кажеш нещо проблемно за националните неща, следва лавина от страстни коментари „за” и „против”. И тук е новото: наместо да се запуши устата на критика, той неочаквано се прочува. Парадоксът на пазара! Оттук и изкушението на някои говорители непрестанно да дразнят, да поставят под съмнение една или друга аксиома на националния ритуал. Много лесно е да бъдеш забелязан по този начин. Лично аз внимавам да не падна в този капан, макар че не е лесно с тези не особено образовани опоненти. Виж сегашния дебат. Някакви хора изливат ритуална омраза върху ми, твърдейки че "отричам делото на Самуил". Аз обаче се заинатявам и със „Самуил“ /паметника/ - и все повече ме канят да коментирам, все повече интервюта давам. Казвам, че нямаме нужда от втори мемориален обект, посветен на Самуил на по-малко от трийсет квадратни метра. Че е добре да правим символичните си жестове обърнати не към персони, а към принципи. Не към страдания и обиди, а към ценности, които ни обединяват. Че да направиш лош паметник е по-страшно, отколкото да не направиш паметник изобщо. Ако някой си даде труда да вникне в това, което казвам, страстите ще се отлеят от скромната ми персона и гражданите ще почнат да искат сметка от управниците на държавата и София за това как се взимат толкова важни решения за публичното пространство. Служебно правителство да реши не само какъв монумент да се строи, но и къде точно да бъде?! Това е абсурд, който няма равен на себе си! Ами да бяха взели да редактират конституцията, като са почнали.

В крайна сметка, не се мислиш за критик на национализма, така ли?

Патриотизмът е много важен пласт на модерната култура. Външното в него - ритуалите около миналото, фолклорните стилизации, войнствените речи - то често прикрива липсата на съдържание. Защо съм се озовал тук, а не другаде? Защо не се родих швейцарец, англичанин? Този въпрос разяжда гражданина на периферни страни като нашата и се обръща в раздразнение, в омраза не само към предполагаемите врагове, но и към всичко родно. Националното чувство започва да е някакъв вид огорчение, обида, мазохизъм - откъдето и тези идиотски образи на българското като робство, избодени очи, изнасилени девойки, геноцид. Наместо единство - време разделно, наместо уважение към собствената интелигенция - агресивна аматьорщина. Подобни образи създават допълнително неприятно чувство, което на свой ред ни дистанцира от родината и така порочният кръг се затваря. А междувременно има едни търговци на национализъм, които добре печелят от тази въртележка - къде политически, къде медийно, къде финансово. Това е рецепта за катастрофа. Защото в глобалния свят трябва да сме отбор, трябва да бъдем солидарни, трябва да се борим с много по-мощни от нас конкуренти. Американци, французи, гърци - те са невероятни патриоти, въпреки че се майтапят с миналото си и се доверяват на културните си експерти. Патриотизмът се проявява не в глупавото биене в гърдите тип "булгар, булгар", а когато нацията се обедини пред някаква заплаха. Станишев опита да подаде като обединяваща тема влизането в Шенген, но това май е леко несериозно. Други ни плашат с Русия, ама и това нещо не сработва. Трети тръбят за демографска катастрофа, ама какво сега, да правим повече секс ли искат?... Фрагментиране не само на политическото и икономическото поле, фрагментиране на кризите, пред които - предполага се - трябва да се сплотяваме. Когато стане трудно, ние сме готови да се разбягаме, всеки да се спасява поединично. Нали помниш как протестираха младите преди две години - ако не направите еди-какво си, ще си ходим. А управниците радостно потриваха ръце, ами вървете, оставете ни на мира. Патриотизмът, пак повтарям, е свързан със солидарност. Селски производители, застрашени от чуждестранни стоки (например ако се приеме трасатлантическото споразумение). Дали ще сме солидарни с тях или ще кажем - на мен пък, като консуматор, ми е изгодно да паднат цените. И вместо солидарност – сервират ви „Самуил“.

Да вземем тогава светещите очи. Това не превръща ли паметника в нещо като инсталация? Даже не ми се почва за Telegarden и т.н.

Да, много ми харесва твоята трактовка. Аз писах преди време, че можем да станем столица на кича, но пък тази версия - Самуил като постмодерен обект - ми харесва повече. В края на режима се шегувахме с мумията на Димитров по този начин: виждахме я като максималния постмодерен обект, тяло, което означава само себе си. Самуил обозначава тоталния релативизъм, в който сме попаднали; еклектика, приватизация на публичното пространство, с някои комерсиални елементи (светещите очи вероятно трябва да привличат публика).

Но на мен ми е трудно да примиря светещите очи и самата фигура с добрия вкус. Най-вече защото кичът, по моему, обикновено почива на архетипното и не приема други трактовки. При него битието е такова, каквото е, и точка – а другото – естетически, изкуствоведски, етологически и прочие „криввания” – не се допускат. В този смисъл паметникът на Самуил е не просто отсъствие на стил, а някак злорад саботаж на естетическото.

Кичът тук е сервилниченето пред масовия вкус. В класическата дефиниция на кича от Херман Брох това е лесното възпроизводство на свръхценности. Например „Тайната вечеря” на Леонардо, изпълнена като гобленче и извезано от домакинята по модел от магазина (нали знаеш, че има модели за гоблени с българските царе? Нищо лошо в това, само да си стоят в кухнята!). Изкуството минус риска, откритието, аурата на уникалност, изкуството, превърнато в евтина украса, която се възпроизвежда масово. Не само Самуил, голямата част от монументалните обекти, които се правят в последно време у нас, са кич, какъвто в централна Европа купуват по гарите като сувенирчета. Вземи този свети Георги отзад на площада, вземи Крум Страшни в Пловдив, вземи Георги Марков-като-партизанин в Лозенец... Трябва да разберем защо е така. Политическата власт у нас вероятно се чувства нелегитимна, което я прави безпомощна да взима решения и затова тя се плъзга по най-безпроблемното. Кичът е най-безопасното, той е ширпотреба. Основен аргумент при правенето му е, че е евтин - и, забележи, дебатът около тези обекти обикновено се върти около колко са стрували. Както ще ви каже домакинята - намерих едни немски конци на половин цена! Всъщност светещите очички са единственото интересно нещо в тази скулптура - за тях се говори, пародират ги, общината опитва да ги махне. Някакъв наивизъм, който при малко повече размах можеше да се превърне в естетика, в някакъв поп-арт, да речем. Авторът с право ги брани, може би си представя, че прави някакъв силен естетически жест - не знам обаче дали той би се харесал на националистите и домакините.

Какво ще кажеш за берлински или лондонски архитект, когото да поканим за главен на София? Това ли е решението?

Главният архитект наскоро твърдеше, че нямал право да налага своя вкус, всеки каквото си знае, това да прави. Значи какво - пълна победа на постмодернизма? Всеки прави каквото знае, един вдига монументи с частни спонсори, друг остъклява, трети храни скитащи кучета, четвърти узаконява гаражни клетки, пети усвоява европари за превръщане на канала във водно огледало... В новозастроените квартали нивото на урбанизация клони към нула. Явно няма сила, която да спре инволюцията на София до голямо село. Какво да направи един нов градостроител? Ето какво бих го посъветвал: да организира гражданско опълчение, което да прави живи вериги, да хвърля яйца, да разпъва палаткови лагери. Нашата версия на демокрацията дотук очевидно не е в хармония с урбанизма.