А лотс аф боклуци

Пътуваме си на трети март с колегите учители на екскурзия – моя страна, моя България, слушаме хубава музика в микробуса, времето е сиво, аха да завали, но настроението е празнично. Обичам да ходя на нови места, правим си понякога такива пътешествия, бяхме вече в Елена, Родопите, край Троян, сега решихме да обиколим забележителностите на Русенски Лом – Басарбовски манастир, средновековен град Червен, скалните църкви, тракийските царски гробници край Свещари, Абритус. Изобщо, родил съм се да скитам, затова си избрах и работата ми да е на трийсетина километра от дома ми, за да мога всеки ден да задоволявам по малко тая своя долна потребност. Като малък завиждах на цирковете и тираджиите, макар че може би циркаджиите и шофьорите не виждат нищо романтично в своето скитничество и си мечтаят за уседнал живот.

Първо – човек трябва да се труди, да полага някакъв труд, да прави нещо полезно, а мои познати смятат, че dolce far niente е върхът на сладоледа, че да се наслаждаваш безгранично на мързелуването и да не ти се налага да извършваш някакъв труд е най-висша степен на човешкото съвършенство. Така ли е или не е така? Знае ли принц Уилям какво е мотика или не знае? Дали трудът е добродетел само за нас, бедните? Като заговорих за англичани, след малко ще ви разкажа един виц за Ганьо Англичанина, който ми е съсед.

Второ – човек трябва да пътува, защото по пътя му се разкриват много неща. Като например камарите смет край пътищата. Които са свидетелство само за едно единствено нещо – за купчините смет в душите ни. Спираме за почивка някъде в Ришкия проход. Спирали ли сте някога на крайпътна отбивка? Може би целият ми патос е напълно излишен, но на трети март на мен гледките ми дойдоха в повече. През зимата чакаме снегът да покрие боклуците, а през пролетта тревата и шумата да ги завият уютно, но в този гол, сив, дъжделив март всичко е на показ и нищо не може да се скрие. Блещят се боклуците, сочат ни ги с криви пръсти клоните на дърветата... Даже и нашето възторжено родолюбие не може да замаже грозотията – ние сме свободни, освободихме се от агарянско иго, обаче си останахме роби на ганьовския си навик да живеем в нищета. И от самосебе си изникна риторичният въпрос – възможно ли е навън около телата ни да е така запуснато, толкова гнусно, опаковки, пластмаса, гуми, бутилки и каквото можете още да си представите да са ни обградили съвсем плътно, а в душите ни да е чисто?

Хайде кажете вие – може ли? Отвън да е мръсно, вътре да е чисто. Не ми се връзва, честна дума. Тоя памфлет съм го преживявал и преди двайсет години, ужасното му постоянство и до днес е най-голямото свидетелство, че мизерията си е все същата и не сме мръднали на милиметър за това време, животът ни премина в боклуци. Честит Трети март. Стоим си край микробуса, пушачите са запалили цигари, една хърбава стара черна кучка дойде да ни гледа в очите с просещ поглед, март ни е затиснал в боклуците си, но се правим, че не ги забелязваме. Жена ми звъни по телефона точно в тоя миг, когато съм осъзнал цялото безумие, пред очите ми е огромното ни лицемерие и весело ми разказва, че докато слизала по стълбището с две торби смет в ръка, се разминала с английския съсед от горния етаж. Ганьо Англичанина поздравил любезно, той винаги поздравява, научил е много български думи. И изкоментирал нейната дейност – а лотс аф боклуци, рекъл с усмивка.

Ганьо Англичанина е различен от Ганьо Българина. Ние се бием в гърдите колко сме велики. И в следващия миг се изхождаме върху метеното, да се изразя така по-научно. Много сме велики. В лицемерието и тъпотата си също сме велики. Имаме антична култура, средновековна култура, тракийска култура, всякаква култура, само хигиена ни липсва малко. Честит Трети март на патерица, казах ли ви го вече? Ей това ни е еклектиката – закачили сме знамето си по балкони и автомобили, няма по-готЕни на тоя свет от нас, а като свием зад ъгъла, си изпускаме отпадъка хей така небрежно някак. Изпускаме се. Изпуснати сме, не сме се възпитали, не притежаваме онова нормално отношение към света, което прави живота поносим и ведър. И обичаме да плюем всички други, понеже те са по-чисти от нас. Не можем да си почистим горите, реките, пътищата, досущ както не можем да си пометем онова, което ни влиза в очите и душите, а лотс аф боклуци в телевизорите ни, смрад задушлива в отношенията между нас. Не, не е поредното омерзение или поне не искам така да прозвучи, мечтата ми е да разкажа по-просто за тоя страшен абсурд, за тая несъвместимост на желанията ни и представите ни с реалността.

Продължихме си екскурзията. От камък на камък, от паметник на паметник, големи хора някога са ходели по тези земи, в едно малко градче като Червен е имало седем църкви, хората някога прекланяли главите си надолу, защото осъзнавали своята слабост. И оцелели, съхранили важното, предали щафетата. До днес. Лебералните гугутки си умират да се подиграват с мисли като тези – изчезваме, няма вече щафета, чака ни само разпад. Понеже те си представят света по някакъв чуден начин, не признават нищетата си, не искат да признаят, че са нещастни, че живеят в абсурд, че сме пълен провал като нация. Тия леберали обикалят ли България или почиват само в белите страни? Виждат ли калта наоколо? Каква е тяхната рецепта? Заговориш ли им за вяра на тях, изприщват се. Разполагат с някакви нови пенкилери, смятат, че у нас са приложими някакви „европейски“ методи. Да си гледат работата лЕбералите, дълбоко презирам тяхното нищо. Онова, пред което се прекланят. То е просто част от боклука, който ни задушава.

Из всички онези места и паметници имаше много българи, излезли семейно да почетат празника. Дирим, отчаяно дирим за какво да се хванем, усещаме, че земята под нас ни се изплъзва, че увисваме в нищото без котва и ориентир. А има такъв, има, но сме го забравили. Онези седем църкви в старото градче все още не са докрай разрушени, основите им са там, подават се от земята и очертават мястото, където се е извършвало чудото. Въпросът е ние върху тези основи да почнем да слагаме нови камъни. Нали не ме разбирате буквално?