1905

Преди няколко дни едни студенти направиха шествие по улиците на София. Поръкопляскаха, повикаха „Искаме морал!“ и се прибраха. Приличаха на вяло копие на предишните протести. Вече на всички е ясно като бял ден, че морал няма да има. Просто младите хора се обадиха като за последно. Нравствената разруха личи повече от всякога. И държавата е заприличала на уморената „Арена Армеец“ в края на втория ден след изборите. Останали са само няколко капнали души вътре, които не знаят какво чакат... Онова, което не достига на родната действителност, за да бъде нормална, не са инвестициите, нито пълната кошница, а обикновената човещина. Това, което ни описва, е егоцентризмът. Раждаме хора с нереални самооценки и после се страхуваме от тях. Любовното самовглеждане е като баща със силен ген, който предава едни и същи черти на децата си. Сякаш са правени по калъп. Или с copy и paste. Не вярвате ли?

Вижте двамата главни политически герои от последните дни. Те са от различни партии, използват различни методи, но си приличат като близнаци. И двамата възприемат себе си като добри и желаят да се погрижат за нас. И през ум не им минава, че са ни дошли до гуша. Нещо повече, решени са да стигнат до крайности в борбата за нашето добро. Единият е готов да мине в нелегалност и да води партизанска война със злите империалисти, а другият започва битка срещу финансови и лобистки интереси. Единият търси наркотици из клек шопове, другият се е захванал да брои безсмислено похарчените пари за цигари и кафета на социално слабите. Единият не се страхува брутално да влезе в университет, да крещи и да се разпорежда вътре, издирвайки неизвестен хулиган, другият агресивно навлиза в личното пространство на хората и като вманиачена майка започва да казва на цялата държава какво трябва да яде и какво не. Ако някой ги помоли да напуснат университета или кухнята ни, настават крясъци и заплахи. Единият трудно бива озаптяван от полицията, другият иска направо със закон да наложи мнението си какво да слагаме в устата си. И двамата имат странен поглед, сякаш че са вокали на пънк група от края на 70-те. И двамата имат проблеми с идентичността. Единият се разхожда навсякъде с депутатската си карта, а другият пък не иска да пусне никого в болница без пръстови отпечатъци. И двамата са представители на малки, но силно кресливи партии, които в политическата немотия на българската действителност имат възможност да извиват ръце и да се изявяват. И двамата в крайна сметка достигат до гротеска.

На тази гротеска искам да обърна по-специално внимание, защото много се страхувам, че тя е краят на българския преход. Че най-после всичко свърши и ние стигнахме там, където не сме очаквали, но е логично да бъдем – в трагикомедията на егоизма. Страхувам се, че това е огледалото на нашето общество и фанатичните крайности, които подкрепят нашите двама герои, го доказват. Те са образите на това, което става с обществото ни. Единият твърди, че е богослов. Титла твърде рядко употребявана в Църквата. До последните векове това име е било запазено за най-ярките мислители на вярата. Сега то се носи от човек, който не се свени да обикаля улиците, крещейки цинизми. Или като разярена врачка да ръси клетви към журналистите: „Проклети да сте! Проклети да сте!“ Вероятно си мислите, че другият няма нищо общо с Църквата, защото е лекар. Грешите. В последните дни той сътвори абсурд, за който комунистите от 50-те години само биха мечтали. В закона му за облагане на вредните храни с данък къде случайно, къде не, попадна църковната нафора. Тя фигурира в закона почти невидимо – само с четири цифрички – 1905 (заедно с други тестени храни). Но този код сътворява истински абсурд.

Знаете ли какво всъщност представлява нафората? Някой ще каже, че е хляб, който се употребява в Църквата. И понеже е бял – значи е вреден. Това не е така. Хлябът, който се употребява в Църквата, се нарича просфора, но кой знае защо, той не е обложен с данък. Предполагам, че специалистите от няколко министерства и агенции не са чували за него. Това е специално хлебче, което би могло да бъде търговски продукт. Хората го купуват и го носят в храма. Там по време на Тайнството на Тайнствата – светата Литургия – се нарязва и освещава, а в края й се раздава на вярващите. Тези вече осветени парченца, които се раздават на миряните, се наричат нафора. Сега някой може ли да ми обясни от кого точно ще иска данък министърът? Понеже това, което той смята да санкционира, вече е продукт на Божествената намеса, а не на човеци. Кой точно да подаде данъчна декларация в НАП? Някой ще каже: „Свещениците“. Но не свещениците освещават просфората, а Светият Дух. Значи именно Него се опитват да обложат с данък, защото без Него е невъзможно да се „произведе“ нафора. Освен това, някакви мъдреци, които стоят по цял ден в някакви кабинети, са решили, че това, което се дава от Бога на вярващите, е вредно и трябва да се направи така, че хората да го избягват, за да живеят по-дълго. Според мен, много рядко може да се види пример за по-завършен безбожен болшевизъм. Към това ще прибавим лицемерието и двойния стандарт. ГМО може, нафора – не. ГМО не е вредно, защото така ни казва Европейският парламент, нафората е вредна, защото така смята един здравен министър.

Някой ще каже, че се заяждам за дребни неща. Но споменатите случки са просто детайли, които обясняват цялото явление. И разбира се, не са само тези двамата герои. Ако погледнете и другите участници в политическия ни живот, ще разберете, че всички те са духовни братя. Макар и от различни партии, тях ги обединява едно – много се харесват, твърде често нямат представа какво правят, но са силно мотивирани да продължат. И възприемат това като истински алтруизъм. Тук идва най-болезненият въпрос: Какво можем да направим? Последните дни показаха, че изборите не решават нищо. Дори ми се струва малко пресилено да ги наричаме избори, понеже не е съвсем сигурно дали ние избираме или някой го прави вместо нас, а ние сме само статисти във филма. Друг ще ми опонира, че ако гласуването беше електронно, различно щеше да е. Ако имаше мистичен начин компютърът да изсмуче самолюбието от листите – сигурно щеше да е добре. Но няма. И в компютъра, и на бюлетините са си имената на все същите ментални близнаци, които чакат да избереш между еднакви неща. Изглежда сякаш, че няма полезен ход, освен да си събереш багажа и да си тръгнеш. И да ги оставиш да ядат и да пушат каквото си искат – здравословно или не. Но така те ще са победили. Не просто ще са влезли в живота ти, а ще са те изгонили от собствения ти дом. Единственият шанс, който виждам, е да продължаваме да настояваме за морал. Но не само ходейки по улиците и не в услуга на някоя партийна кауза, понеже моралът никога не е политически и никога не се търкаля по улицата. А с всяко свое дело, с всичко, което правим. Работим ли или почиваме, пазаруваме или шофираме, всичко това да е призив към нравствена промяна. И това трябва да започне спешно във всеки един от нас. Да спрем с това je suis, Волен, Москов, Бойко, Местан, Миков... А да кажем: „Не, аз не съм като тях! Аз съм различен! Живея по друг начин и моят баща не е самолюбието. Останалите хора са ми важни и заедно можем да направим така, че да се съобразяват с нас.“ И също заедно можем да си отидем (ако не се променим). В крайна сметка пък никъде не е казано, че трябва да има България.