Как малко по малко губехме журналистиката

Този текст не цели да търси виновни. Не защото няма да ги намерим. А защото, преди да търсим виновните, трябва да обговорим какво сме загубили. Да си дадем сметка, че сме го загубили. И да осъзнаем, че ни липсва.

Липсва на нас, журналистите, които цял живот се опитваме да упражняваме професията си. Липсва и на читателите, които с право ни корят, че толкоз лесно и без бой дадохме толкова много неща, за които твърдяхме, че са като хляб насъщен, а сега твърдим, че можело и без тях.

Първо загубихме кореспондентите. Едно време всеки вестник имаше 10, 15, а обикновено 25 кореспонденти. Идеята беше да са колкото областите, но редовно някои от тях се обединяваха. За сметка на това в някои градове, обикновено в Пловдив и Варна, имаше повече от един.

За десетина-петнадесет години почти не остана медия със свой собствен кореспондент в страната. Останаха няколко души от старата гвардия, които обслужват по 5-6 медии наведнъж, а обикновено имат и собствен регионален сайт.

Едната беля е, че националните медии малко по малко се превърнаха в софийски. А по-голямата е, че оставихме 70% от страната без покритие. Местните велможи разбраха, че могат да правят каквото си искат, няма медии, които да се взират в тях, освен ако не направят някаква грандиозна глупост.

После изгубихме коректорите. Бяха много досадни. Идваха точно когато имаш най-много работа и те сриваха със земята какъв неграмотник си и ако още един път напишеш тая дума с „о“, вместо с „у“, така ще я пуснат, за да ти се смее цяла България.

В резултат възпитахме две поколения журналисти, за които дребната грешка не е грешка, кавичката е разхищение, запетайката е дребнотемие и за всеки случай ще сложим няколко да има, пък който много държи – нека си ги подреди на правилните места в текста.

А драгият читател изгуби всекидневния си ориентир, в който може с голяма степен на достоверност да провери как се пише някоя дума, за която има съмнения. Но пък придоби увереност, че всичко всякак може да се напише – нали и журналистите така правят.

После загубихме редакторите. Тези пък са още по-големи досадници от коректорите. Не само ти обръщат заглавията, а и се взират във всяка цифра и дума дали е вярна, а и за стил претендират.

Това е удар право в сърцето на журналистиката. Все по-малко медии спазват принципа да го види още един човек или го правят само за най-важните си материали. Без този принцип разликата между медия с редакция и личен блог става много условна.

Но неусетно, още преди пандемията, но особено по време на COVID-а, журналистиката претърпя още по-голям удар. Започна да губи репортерите си. Все по-малко журналисти ходят на събития, все повече се преписват един друг, вместо да пият вода от извора. Или просто ни свеждат до знание институционалните пиари.

По времето на ГЕРБ загубихме въпросите си. На пресконференция или брифинг почти никой не задава въпроси. Или ги задават удобни мисирки. Така и не разбрах защо Бойко Борисов го нападнаха точно за това, за което беше прав.

Не виждам с „Продължаваме промяната“ нещо да се е променило. Ние пак нямаме въпроси.

Някъде във времето, още преди гореспоменатите загуби, малко по малко започнахме да губим репортажа. В този неблагодарна професия репортажът е една от малкото допирни точки на занаята журналистика с изкуството. Една от малкото форми, в които си личи кой журналист какво перо има. Кой може да хване за ръка читателя и да го заведе на място, което той да разгледа с неговите очи.

Липсата на репортажи е една от многото причини за дезинтеграцията на България. Ние вече не знаем как живеят сънародниците ни в огромни територии на страната. Няма кой да отиде при тях, а и да отиде, няма перо да ни разкаже.

За всички тези загуби съм си давал сметка през годините, търсил съм и моята вина за тях – не е като да нямам.

Но за последната си дадох сметка едва преди година със смъртта на Тони Филипов, д-р.

Ние, в OFFNews, имахме лукса той да пише неговите „Делници“ всяка седмица при нас и да предвожда цяла кохорта от автори на аналитични текстове. Наречете ги анализи, коментари, политическа сатира, жанрът няма значение – важното е, че това са авторски текстове с аналитичен поглед върху събитията, които ни връхлитат. Написани с перо, което те кара да обърнеш седмицата с хастара навън, да превъртиш новината от всички страни, да мислиш. И да си болезнено чувствителен към тънката пропаганда, която всяка власт ти пуска, за да те успива.

Когато Стойко Тонев почина, си дадох сметка, че вече няма толкова ерудиран и, в същото време, дисциплиниран журналист, който съвестно да си води записки десетилетия наред и да може точно когато трябва, да извади и цитата, и контекста, който обяснява всичко.

Не че изчезнаха колегите с перо и съвест. Просто загубиха предводителя си. Предводителят, който гарантираше на читателя, че на журналист може да се вярва повече, отколкото на политик.

Д-р Тони забеляза този недоимък на аналитична журналистика много преди мен. Докато аз се бях вманиачил да предаваме честно информационния поток – защото по едно време и това беше проблем и ни обясняваха, че живеем в пост-истина, той казваше: информационният поток няма да пресъхне, по-важно е кой и как ще го анализира.

Сега знам, че е бил прав. Благодарен съм му, че създаде „Редута“ и се надявам хроно-синкластичният инфундибулум да продължи да съществува като остров на аналитичната журналистика.

Със семейството му направихме списък на автори, за които сме сигурни, че са честни и с великолепно перо. Да, има и нещо друго – повечето от тях по някакъв, дори и косвен начин, са били свързани с д-р Тони. Помолихме ги всеки, поне веднъж месечно, да пише за „Редута“ аналитичен текст. И някак си се надяваме, че все още е възможно пространство, в което журналистиката си спомня, че трябва не само да съобщава, но и да анализира.

*Текстът е писан за Reduta.bg