Моля те бе, Боже!

Аз съм от онези майки тип пинчер. Лая много, но после подминавам и продължавам нататък. Лая за всичко. За хвърлените дрехи по пода, дивана, леглото, в банята, в гардероба, в шкафовете. За оставените чинии на масата, след закуска, обяд, вечеря и в промеждутъците. Лая за „заслужената“ почивка на съпруга през уикенда, за ежедневните тренировки, за хобитата, за… Боже, откъде го намира това време за всичко? Лая срещу едното дете да си измие ръцете, зъбите, дупето, да се изкъпе, да си прибере играчките, да мълчи, да не мълчи, да не мрънка, да… Много бяха още, но почнах да забравям. Лая и срещу 9-месечния звяр. Ми не го разбирам тоя хайван какво иска, а то почва с отварянето на очите тирадата от нечленоразделни звуци и към 10 вече, след 4 часа търчане и стискане на зъби не издържам. Пинчер съм все пак, крехко създание… само лаенето ми остава.

Лая си аз… лая и рева. Рева и лая. И като минат десет-петнадесет минути в лаене, уморявам се накрая, почна да скимтя и ставам да си свърша всичко, дето лаенето не ги накара, тия мискини, да свършат.

Преди 8 години като забременях с големия звяр, бях 25-годишно елфче. Едно такова усмихнато, щастливо, с розови очи за всичко и всички. И си летях на розовия облак на заблудата, че майчинството е най-готиното нещо на света. Честно…. Мислех си, какво толкова мрънкат всички. Ще се роди бебчо, ще спинка, ще папка, аз ще ходя по разходки в градинките и ще чета книжка, докато мъникът спи. Тате ще помага, ще си поделяме задълженията 50/50 и всичко ще бъде наред. Ахахахахахахахахаха… по-ясно от това не мога да го кажа.

Всичко започна още с кърменето. Аз, като една модерна майка, се подготвях за домашно раждане и да, раждането беше страхотно. Шестчасово, безпроблемно, страхотно раждане на един 4 килограмов малък звяр, без никакви усложнения, разкъсвания и всичко останало. След последвалия ужас в болницата за регистрация на детето и всички останали щуротии, най-накрая се завърнахме победоносно в къщи и аз си казах ето, сега ще го сложа на гърда, ще засуче ангелчето и приказката ще започне.

Започна. То суче, аз рева, бащата крещи в паника. Аз пак виновна, че наследникът гладен. Ами какво да направя, не пускат тия зърна, то и мляко не произвеждат гърдите. И пак, зверчето реве, щото гладно, аз рева вече и от болка, и от обида, и от хормони, и от стрес, и от ужас, бащата крещи и той реве от безсилие и паника. Егати началото. Минаха се няколко дни, взехме адапте. Щем-не щем даваме. Наяде се малкото, заспа, усмихнахме се ние с таткото и една седмица имаше мир. Ама седмицата мина. Дойде понеделник.

След трите часа сън през нощта се събудих към 5:30. Пих кафе, за да си задържа очите отворени и сладко изпуших една цигара на спокойствие. Да пушачка съм и не ме е срам да го кажа. Щом природата ми е дала еластичен перинеум да раждам гиганти без разкъсвания, но не ми даде изпъкнали зърна и гърди дето да произвеждат мляко, ще пуша… и вино ще пия, и валериан ще взимам, ако трябва!

Осаферих се. А после се върнах в леглото и се направих на заспала, когато звярът се събуди. Само че таткото не реагира. Врътна се, зави се през глава и въпреки че беше напълно буден, не мръдна. Не мръднах и аз. Играхме си така десетина минути, докато онова в кошарата не почна да вие. Наакано до ушите и смъртно гладно. Все пак храната не идваше от гърдите ми, можеше и бащата да стане да му направи адаптето. Да, ама не. Станах аз. И докато хранех хайвана в леглото ядосана, тате стана, мина през тоалетната, после през банята, после се облече, взе си ключовете, дойде да ни целуне по челото и тръгна за работа без товар, без угризения и без задължения.

Останах сама в къщи с малкото. Гледах го как сладко си смуче шишето и затваря очи изморено от труда, който полага, за да се нахрани и си мислех, че може би все пак таткото трябва да работи, а аз ще се върна към нормалното си ежедневие след седмица, две. Нали преди десетина дни бях родила все пак. Искаше се малко време да свикна.

Часовете си минаваха. Дните също. Седмиците, месеците. Аз нещо не свиквах със ситуацията. Докато звярът спеше, трябваше да изчистя къщата, щото при една прашинка на пода и свекито ме гледаше на кръв. Трябваше да изпера и да изгладя, щото като ходеше намачкан тате и свекито гледаше мен, пък питаше него „Ти ютия нали имаш, бе Тоше“. Трябваше да сготвя, да направя пюрето на звяра, да стерилизирам шишетата, евентуално да се изкъпя, облека и приготвя сака за излизане. Нормалното ежедневие все ми бягаше някъде по тъча и без да се усетя, започнах да лая.

Прибере се вечер тате, аз почвам с ръмжането – „изморена съм, болят ме краката, боли ме кръста, сгъни си дрехите, поне ги сложи в коша за пране, прибери си масата след хранене, не хвърляй якето на дивана и т.н и т.н“. Ръмжането прерастваше в лай, след време във вой. Но моя тате нещо беше имунизиран. Не чуваше. Правеше си пас душата и все намираше време да разпусне след работа някъде на далече, на някой язовир, река, локва, без рев и вой от дразнители. Съботите и неделите свикнах да съм сама с онова растящо и искащо все повече внимание и грижи зверче.

Понякога, като ми идваше вече много заревавах като бесен ти-рекс и тогава успявахме да отидем дружно за малко на „почивка“. Поне сменях обстановката за два, три дни, но винаги ми излизаше през носа като се върнехме с оправянето на тоновете багаж и всичко останало.

Понякога оставях звяра и на свекито. И винаги, винаги, винаги, винаги мразих понеделниците след това. Едно на ръка задето оставах вкъщи пак сама с целия физически и психологически товар, едно че дребният се дереше на умряло за баба си, щото свекито го глезеше до безобразие. Странно, но с майка ми никога нямах този проблем. Може би защото пред едната имах смелостта да казвам как гледам детето си и държах то да бъде гледано така, макар и за два дни, а доброто ми възпитание не ми позволяваше да вдигна глас пред другата и давах в ръцете й една гумена топка, която тя моделираше както си иска. Може пък и свекито ми го правеше напук… знае ли човек.

Минаха две години и половина. Най-накрая приеха звяра в градина и в следващите шест месеца успях някак си да си върна нормалното, динамично ежедневие, към което бях свикнала преди да забременея. Всяка делнична сутрин се будех като най-щастливия човек на земята. Приготвях зверчето за градина, баща му го караше и после с ослепителна усмивка крачех бодро към работа. РАБОТА!!!! Най-хубавото нещо, което ми се беше случвало от четири години насам. Работих с хъс и щастие. Без нещо, дето да ти реве и мрънка постоянно, без задължения, които трябва да вършиш дори и да умираш, без самотата на една майка, без мъкненето на всичко, от което отрочето има нужда и това, от което няма, без майчинство. То беше свършило и аз се връщах обратно към елфското си начало. Чувствах се и изглеждах страхотно. Вървях с гордо вдигната глава. Усещах погледите на хората около мен и това ме зареждаше.

Минаха две години безметежност. Звяра стана на 5 и всичко около него стана толкова лесно. Яденето, акането, спането, ходенето където и да било. Погледнах мъжа си с онези елфски очи отново и виждах един красив, млад мъж, любвеобвилен и грижовен баща. Защото той наистина се превърна в такъв, в момента, в който сина му стана на 4 и вече му беше интересно с него. Все пак звярът беше научен на хигиенни и хранителни навици, на говор и отговорности и беше лесно да се разбереш с него. Нужно беше само да го забавляваш и да го внедряваш в дейностите си. И мъжът ми го правеше с кеф.

Хубаво ми беше да си оставам сама, да се грижа отново за себе си, да бъда себе си. Но пустият елфски прах ми замъгли зрението и взех, че повярвах в чудеса. Поисках още едно зверче!!! Да ме бият дяволите защо.

Второто се роди преди девет месеца. Още едно 4-килограмово зверче. Малко, красиво, ококорено момиченце. Още в момента, в който този хайван излезе от корема ми, цялата любов на баща й се измести върху нея. Той сякаш ослепя за елфските ми уши и дългата руса коса, която толкова обичаше да гали.

Но майната му на косата и ушите… Историята е написана, за да се повтаря нали? Сега всичко е същото… само че по 2. Не, по 3. Сега отново съм пинчер. Ръмжа, лая и след това отново си върша всичко сама, докъдето ми стигнат силите и нервите. От елфа останаха само ушите. Русото стана бяло. То няма как иначе.

Една-единствена разлика има. Вместо с „мамка му“, сутрин се събуждам с „моля те“. Моля те бе, Боже, моля те. Нека в следващия живот аз да съм мъжът! Моля те!