Тони Палмър - режисьорът на музиката
Тони Палмър - един от най-известните и значими режисьори на света в областта на документалното кино, е гост на тазгодишното издание на София Филм Фест. Неговата филмография наброява повече от 120 филма, голяма част от които са посветени на светила на музиката като Бийтълс, Крийм, Джими Хендрикс, Ленард Коен, Франк Запа и много други.
Въпреки че самият той отбелязва, че музикалните му филми са по-малко от половината му проекти, той е известен именно с тях: носят му над четиридесет международни награди, сред които 12 златни медала от Фестивала на киното и телевизията в Ню Йорк, многобройни номинации и награди за БАФТА и „Еми”. Той е единственият двукратен носител на престижната Държавна награда на Италия.
През 2010 г. Тони Палмър беше удостоен с Наградата на София за цялостен принос в световното киноизкуство, а тази година британецът посети за осми път София Филм Фест, по време на който раздаде автографи и разговаря с почитатели. Това се случи в Дома на киното в София, където 75-годишният Палмър, удобно седнал върху масата на сцената ("Няма да мога да стана повече, ако седна на диванчето") любезно отговаряше на въпросите на публиката и водещия Драгомир Симеонов.
Със заразно чувство за хумор и отявлено желание да потопи, изкъпе и подсуши събралото се множество в разказа за невероятните си срещи и филми, гостът разчупи леда на продължилия час и половина разговор още с първата си реплика:
"Това е най-добре организираният филмов фестивал на света! А сега може ли да си ходя вече?"
Разбира се, не му беше позволено и така се впусна да разказва за "най-лошия филм в цялата вселена", който се оказва негово дело.
"200 мотела" и Франк Запа
"Бях работил няколко пъти с Франк Запа, когато един ден ми предложи да снимаме филм. Попитах го дали има идея за сценарий, а той рече: "Да, разбира се", след което ми донесе един огромен сандък, пълен с всякакви късчета хартийки, ноти, записи, текстове, от всичко по малко с една дума. Веднага се заехме да изградим хомогенна история от всичките тези хартийки, като се спряхме на идеята за разказ за живота на една рокендрол звезда. А с какво е пълен животът на рокендрол звездите - с мотели, като в "200 мотела".
Запа имаше няколко много интересни идеи в рамките на историята. Един от членовете на групата му бе имал ЛСД изживяване - нещо абсолютно непознато в света на рока - и той искаше да покаже на екрана какво е усещането да си на ЛСД. Казах на Франк, че мога да го направя, като използвам 35 мм лента, но имайте предвид, че през 1971 г. развитието на техниката беше такова, че щеше да ни струва много пари и време да го направим. Е, нямахме нито времето, още по-малко пък парите. Тогава видеолентата тепърва се развиваше, Би Би Си беше закупила своята първа цветна видеокамера през 1968 г., а ето ни нас, 2 години по-късно, експериментираме електронно с изображенията."
Продуцентите на филма обаче заявили, че няма как да стане, тъй като след това планират да разпространят филма по кината. Затова Палмър отлетял за Холивуд, където се срещнал с големия шеф, "много интелигентен и приятен човек":
"Той беше много добре настроен, само ни хвалеше, поздравяваше, вика: "Всичко за вас, момчета". И аз накрая все пак му казах за видеолентата. Никога няма да забравя, той държеше една чашка в ръката си, сложи я съвсем бавно на бюрото си и промълви: "Какво е видеолента?" Разбира се, той много добре знаеше какво е това, но идеята му беше, че не може да се прожектира в киното.
Малко след това присъствах на едно поледно парти в студиото на "Техниколор" в Лондон, където хората ме питаха по какво работя и аз им казвах едно и също, "Имам голям проблем - видеолента". Тогава един от гостите ме попита дали помня, че през старите "Техниколор" камери вървяха 3 негатива едновременно – червен, син и зелен, които, като се проявят заедно и - бум - получаваме цвят. Старите телевизионни камери също имаха 3 импулса - червен, син и зелен, и ми предложи да свържем цветовете заедно.
Те извадиха една камера от музея си, поизбърсаха я малко и направихме проба, която се състоеше в това аз да вървя напред-назад пред една стена, докато камерата снима и издава звуци като трактор. Проявихме трите негатива и ето ме там, правейки тегели пред стената. Така решихме проблема си, снимайки на видеолента, която препроявихме на филмова лента. Това беше първият филм в историята, който използваше подобна техника, сигурен с това беше интересен, но ако имате възможност да го гледате, по-добре идете правете нещо друго.
И така, 100 години по-късно се озовах на друго коледно парти, където един много богат и известен режисьор се приближи до мен - сигурно някой му беше казал кой съм, защото аз не го познавах - и Стивън Спилбърг ми рече: "Вие снимахте "200 мотела", нали?" Сто процента някой му беше казал. "Да, защо?", попитах, а той отвърна: "Ако Вие не бяхте направили "200 мотела", аз нямаше да мога да снимам "Джурасик парк". "Е, няма проблеми - отговорих на свой ред, - ще взема 1% от приходите на филма", а той се засмя."
В залата Палмър се съгласи и че "Джурасик парк" и "200 мотела" имат още нещо общо помежду си - Франк Запа е динозавър и е мъртъв.
Нелсън Мандела и готините мацки
Близкото звучене на "200 мотела" с "200 модела" подсети режисьора за още една негова легендарна среща, която се случила преди 8-9 години в ЮАР.
"Снимах филм за известния драматург Атол Фугард, който в онези ширини е познат с това, че хем е бял, хем е африканец. По време на апартейда той яростно е нападал властите, които са го налагали, и в резултат на това първо му взимат паспорта, после му забраняват пиесите, а накрая го вкарват в затвора. Режимът се смени, дойде опозицията от ANC, но той и тогава не миряса и обвини ANC в корупция и измами, а то на свой ред му отне паспорта, забрани пиесите и т.н.
Едно от най-важните неща, което направи преди идването на ANC на власт, бе да напише пиеса за Нелсън Мандела и острова Робин, където се е намирал затворът, в който е лежал Мандела. Докато снимах филма, питах Фугард дали мога да направя интервю с Мандела за пиесата, който взе, че се съгласи въпреки напредналата си възраст. Мисля, че беше последното интервю в живота на Мандела. Обикновено преди интервюто ми искат въпросите предварително, но аз винаги отказвам, защото просто не знам какви ще са. В случая направих изключение и си пратих всичките глупави въпроси. "Какво е да си на острова?" Тъпа работа.
И така, ние отиваме при Мандела, той си седи на стола, тялото му не го слушаше особено, но мозъкът му сечеше като бръснач, и тогава разбрах защо ми искаше въпросите предварително - встрани от мен имаше бяла дъска, на която бяха изписани отговорите на всичките ми запитвания. Питам първия си глупав въпрос, Мандела се изправи в стола си и започна да чете отговора от дъската. Поглеждам го дали наистина чете, той стигна до края на първия ред, наведе се леко конспиративно и рече:
"Когато ни караха към острова за пръв път с лодката, пазачът ни каза, че ще постоим 3-4 години (които се оказаха повече от 20, отбелязва Палмър), ще ни пуснат и всички ще ни мислят за герои и ще имаме всяка яка мацка, която пожелаем."
Мандела замълча, облегна се на стола си и рече: "Още се оглеждам за красивите момичета".
Режисьорът обясни, че най-лошото в затвора на острова не е, че е 2 на 2 метра, нито че е горещо, най-лошото е, че се намира толкова близо до Кейптаун, че затвореният може да наблюдава всеки ден как животът си тече, а тоя гние там. В разговора им Мандела му казва и нещо философско, което оставя своя отпечатък у британеца:
"Великите артисти ползват изкуството си, за да се борят със случващото се, да кажат на целия свят за политическото и социалното състояние на държавата си."
Това изречение Палмър доразвива, като казва, че според него всяко изкуство е политическо с малко „п“.
"Изкуството е активно, не пасивно. Гледам, че тука сте се събрали много умни и мъдри хора, но ви казвам, че повечето млади не знаят това. Една от моите професии е преподавател по източноевропейски науки в Украйна. Един ден по време на своя лекция пред близо 60 студенти показах картината "Герника" на Пикасо. Попитах множеството, знае ли как се казва картината - двама знаеха. Кой е авторът - един знаеше. За какво е картината – никой не знаеше. Бях шокиран, мислех си, че всеки умен човек ще знае една от най-великите картини на 20 век, не подробностите, но поне най-общо нещо. 
"Герника" на Пикасо.
Следва на стр. 2