Тони Палмър - режисьорът на музиката
От стр. 1
Най-красивото голо момиче на света
Първоначално Палмър е искал да се занимава с академична кариера и това не се е променило чак до завършването му на университет в Кеймбридж. Една от летните му ваканции обаче негов приятел от Оксфорд, завършил 4-5 години по-рано, го кани да работи с него по първия му филм за Би Би Си, което променя съдбата на режисьора.
"Това се случи през 1964 г. - смятайте колко съм стар - снимахме в Залцбург, а аз бях момче за всичко, моята работа беше да мъкна невероятно тежкото оборудване. На 3-ия ден от снимките приятелят ми вика, че утре сутрин в 8 часа ще снимаме ей там, горе, в замъка, извисяващ се над родното място на Моцарт. На другата сутрин качих всичко преди осем и седнах смазан в ъгъла до вратата на помещението, където щяхме да снимаме студенти, които рисуват. И тогава изведнъж вътре влетя великият художник Оскар Кокошка. Леле, Боже, Кокошка! Аз се сврях още по-навътре в ъгъла и започнах да гледам открития урок, когато - дамите да ме простят - на два метра от мен застана без съмнение най-съвършеното голо момиче, което съм виждал в живота си. И си помислих: Кокошка, красиво момиче, рисуване, това е моето момиче. Казвам ви, досега не съм срещал по-красиво същество. От тогава насам животът ми е едно дълго разочарование."
Това е и причината да идвам веднъж годишно в България, за да си оправя настроението, но не бих се заселил тук, докато не вдигнете драстично нивото на футбола, пошегува се режисьорът.
С музикални филми започва да се занимава на късмет, след като уволняват продуцента по лентата, в която Палмър отново е момче за всичко. Друга важна случка е срещата му с Джон Ленън:
"През 1963 г. бях на пресконференция в университета на млада банда, чийто сингъл бе оглавил класациите. Бийтълс. Пресконференцията завърши и както си седяхме в залата, при мен дойде Джон Ленън и ме попита, защо не съм задал въпрос. Казах му, че събитието е било глуповато, те са били глуповати, ние сме били глуповати, а той взе, че ме помоли да го разведа из университета. Помнете, че Ленън винаги е страдал и е бил обсебен от това, че не е следвал в университет и не е получил необходимото образование. Така че аз го разведох и накрая той ми заяви, че ще си тръгват веднага след концерта им вечерта, но ми даде телефона си на едно листче и помоли да му се обадя, като съм в Лондон. "Мерси, но няма да идвам, ще остана да преподавам тук", рекох му.
След моя момент с голото момиче обаче реших да му звънна. Проблемът е, че се срещнахме през 1963 г., а му се обадих през 1966 г. Разликата в Бийтълс за тази три години беше космическа. Обадих се и от отсрещната страна чух глас на жена, по който личеше, че съм стотният човек за деня, който е звъннал с думите: "Джон каза да му се обадя". Затова затворих, но след половин час ми се обади Дерек Тейлър, журналистът, който тогава отговаряше за Бийтълс и беше близък с тях, и ми рече, че Джон има съобщение за мен. "Леле - казах си аз - сигурно е, "Кой, по дяволите си ти, и защо ми звъниш?" Оказа се друго обаче: "Защо ти отне три години да ми се обадиш?"
Срещнахме се за обяд с Джон Ленън, където бях затрупан от кафяв ориз - предястие с кафяв ориз, основно с кафяв ориз, десерт с кафяв ориз. Тогава Джон ми каза, че има много музиканти, които или не влизат в предаванията на Би Би Си, или не искат да ги показват в поп класациите. Написа ми списък с имената, на които се възхищава, и ми го даде - Крийм, Дъ Ху, Хендрикс, Франк Запа... "Хубаво, но аз нямам контакт с тях", казах му, а той ми обясни да не се тревожа и ще се погрижи. И така се появи "All My Loving".
Този филм промени поп музиката по телевизията завинаги. Много е кратък, 50 минути, но много насилствен, защото е пълен с мнението на артистите за случващото се по света, сред което и бушуващата война във Виетнам. Би Би Си бяха ужасени, като го видяха, не искаха да го излъчват. Но го пуснаха. Тогава се хванахме на бас за 5 лири с Джон, които още ми дължи, че популярната преса ще го хареса, защото там са всички звезди, а сериозните вестници ще го оплюят като претенциозна глупост. Стана точно обратното и до днес сериозните издания пишат за филма."
„Птица върху жица“ и Ленард Коен
Докато раздаваше автографи, Палмър се сети за друга интересна история от премиерата на филма за Ленард Коен „Птица върху жица“ в Полша през 2010 г.
"Тогава международните фенклубове на Ленард Коен се събираха на всеки две години в различен град и тази беше в Краков. Бях много притеснен, защото ми казаха, че ще има над 400 различни фенклуба, което значи поне 400 експерти. Естествено, бях взел доста копия от филма, за да продавам, и един от дните си седях на масичката, отрупана с филми, а пред мен опашка от хора за автограф. И идва една много красива дама, която ме пита, дали може да си вземе 10 копия. Съгласих се и тръгнах да подписвам, когато разпространителят на филма влетя, хвана ме и викна: "За Бога, не подписвай тези копия!" Ама защо, учудих се аз, а той продължи: "Защото утре сутрин 9 от тях ще се продават на двойна цена в Ибей." Е, беше прав. Днес няма да разписвам по 10 от нищо!"
За самия филм Палмър разказа подробно на няколко места, включително и пред БНТ: "Имах много голям късмет, че можах да направя филм за Ленард, а още повече, че това стана през 1972 г., когато той беше във върхова форма. Тогава той ме попита дали съм наясно, че на първо място е поет, а чак след това музикант, тъй като е важно да знам, че иска филмът да е политически насочен, а не да бъде някакво щастливо малко филмче за любовта, за някоя си Сузана, Мериан и т.н. Смяташе това за погрешен подход спрямо него и музиката му.
"Ленард, ако ще го правим, трябва да ми обещаеш, че няма да затвориш вратата пред мен дори веднъж, независимо какво се случва", казах му преди да се разберем за снимките и той се съгласи. Така се оказахме той, аз, камерата и прожектора, което позволи заснемането на много интимни моменти - когато той плаче, когато плува гол в басейна и т.н. Помня, че тогава и аз влязох в басейна с камерата и се надявах да не я изпусна. Друг път отидохме в сауната на един хотел, където се случиха страшно интересни неща, но нали знаете, че в сауните е пълно с пара, и затова камерата не хвана нищо, същинска катастрофа."
Кубрик, Сталин и Шостакович
Според британеца всеки режисьор трябва да прави филми само и единствено с една цел - да каже или покаже на света и на публиката това, което е важно за него.
"Не мисля, че като започнеш да снимаш филм, си казваш, че ще е политически. Ако си верен на себе си, ще се получи нещо хубаво така или иначе. Познавам много английски режисьори, които, когато започват нов филм, си мислят как ще си построят басейн в задния двор. Не се прави така. Когато Стенли Кубрик почина, имах честта да представя филм в негова памет, докато жена му стои на първия ред пред мен. Бях много притеснен, но казах това, което мисля, че Кубрик остана верен на себе си и неговите филми бяха огромно огледало, което той вдигна пред обществото, за да може то да се огледа, с думите: "Това е ваше дело".
Или "Манчестър край морето", който разказва една история, но всъщност истинското му послание е за самотата и невъзможността на различните поколения да комуникират в съвременното общество.
"Преди време снимахме филм с Бен Кингсли за Шостакович. В края на лентата, след като за пореден път е отречен от СССР, той изнася реч, в която се извинява. В нея се изтъкват двете най-важни неща за артистите: да достигнем до хората и по какъв начин.
Трима са великите композитори на 20 век – Стравински, който преоткри езика на музиката, Бенджамин Бритън и Шостакович (които са си били взаимни почитатели). Когато снимах филма "Свидетелство" за Шостакович, се впечатлих изключително много от операта "Лейди Макбет от Мценска околия", която пише на 27 години. Сталин отива да я гледа в Болшой театър, намразва я, а на следващия ден във вестник "Правда" излиза статия, която я заклеймява като шумотевица, а не музика, пълен боклук. Госпожа Шостакович ми сподели, че месеци и години наред след това съпругът ѝ мисли, че ще го убият.
Тогава открих, че случилото се не е протекло в реда "премиера-Сталин-край", ами по обратен начин. 18 месеца след премиерата на операта Сталин най-накрая отива да я гледа, тъй като за това време "Лейди Макбет от Мценска околия" е играна повече пъти от Пучини, Верди и Вагнер взети заедно. За тези от вас, които не са запознати с операта, мога да ви кажа, че това не е Верди, няма весели мелодийки и ритми. Това е юмрук в лицето. Чудех се много защо е била толкова популярна, а какъв глупак съм бил само - по онова време, ако напишеш с думи, че Сталин е лош, ще те убият. Ако напишеш с музика, че Сталин е лош, е много по-трудно да се докаже какво си имал предвид. Ето ни 80 години по-късно, и ако искате да знаете какво е било в Русия в периода 1930-1950, слушайте Шостакович. Музиката му е свирепа, затова и накрая на филма за Бийтълс съм сложил именно нея. Сянката на Шостакович стои надвиснала над всичко, което съм снимал. Имал съм щастието да се видя с него два пъти и не можех да обеля нито дума, стоях зяпнал."
Бъдещи проекти
В момента Палмър снима два документални филма. Единият е за геноцида над арменците и тяхната култура в Османската империя, а вторият е за унищожението на аборигенските култура, народ и природа в Австралия.
"Знаете ли за остров Ротнест срещу град Пърт? В началото на 20 век правителството на Австралия събира всички аборигени, до които се докопа, и ги закарва там. Хиляди измират от глад в лагерите. Днес на острова има лунапарк. "Дисниленд". Тези хора вървят по костите на своите свещени предци. Това е мерзост."