Сула и неговият граждански безотговорен "Додекамерон"

"Додекамерон", новата книга на нашия автор Иван Стамболов - Сула, вече е на пазара.

Творбата е иронично определена от автора й като "граждански безотговорно произведение".

Подзаглавието „Четиво за рентиери“ пък носи двусмислие, което ни кара да се запитаме книгата за рентиери ли разказва, или е адресирана към тях. 

Разбира се, когато я прочетем на един дъх, разбираме, че не е вярно нито едното, нито другото. Или поне не съвсем.

Книгата е донякъде неочаквана, защото не разказва за „малкия“ човек, смазан от прехода и световната криза, макар че именно кризата е декорът, пред който се развива действието.

Не разказва и за велики личности, които променят историята и народната съдба. Не разказва за българското село, нито за урбанизацията. Не разказва за мутрите, белите якички и олигарсите. Не разказва за престъпността, за безпросветността, за бедността и унижението. Изобщо, „Додекамерон“ в никакъв случай не може да бъде наречена „граждански отговорно произведение, което анализира и критикува проблемите на днешния ден“.

Напротив, героите му със своите разсъждения и действия го карат да изглежда по-скоро граждански безотговорно произведение, доколкото описва хора, които инвестират своите нетрудови доходи в светски удоволствия.

Героите на „Додекамерон“ спокойно биха могли да бъдат англичани, французи или италианци.

Типични стари софиянци, те носят духа на времето, когато София не беше многомилионна столица, момчетата тичаха с ожулени колене по тесните павирани улички, а бабите им от балконите със повдигнати вежди и строго стиснати устни следяха децата „да се държат прилично“.

Задругата на Додекамерона се състои от хора, които носят богата духовна култура, но я носят не с гордост, а с досада. Без да го осъзнават и без да го ценят, те сякаш гледат историята отвъд границите на биографията и знаят, че за някои важни неща е необходимо време, по-дълго от човешки живот. Всеки от тях е различен, има различна съдба и особен характер.

Събира ги старо приятелство и екстравагантното решение да избягат от световната криза, както известните младежи на Бокачо бягат от чумата през ХIV век. Единият от тях – Батко (известен от цикъла „Алкохол“ в предишната книга на Иван Стамболов) се сдобива с къща в центъра на града и след като привлича в нея гениален, макар и чепат, готвач, всички решават да се събират в нея в продължение на 12 зимни недели и да си разказват весели истории, докато напук на кризата се наслаждават на изтънчени ястия и напитки. Те са свободни и насмешливи хора. Често изглеждат цинични, но то е защото трудно признават авторитети и никога не си правят кумири. Образите им са типични, но не и масови. Със сигурност ще станат симпатични на всички читатели „рентиери“ – хора, които живеят без да маршируват по коловозите на живота с мътни сиви очи, хора, които всеки ден учудено гледат света, размишляват за него и му се възхищават.