Милена - вече 30 години и пак на сцена!

Ако се доверим на рок хрониката, в крехка тийнейджърска възраст тя клечи пред прозорчетата на мазета и клубчета, където някои от тогавашните – вече утвърдили се на народната социалистическа културно-музикална сцена – поп и рок изпълнители (наричани „ВИС” или „ВИГ” – вокално-инструментални състави и групи) репетират и творят историята на българския рок. Легендата припява, че мениджърът на Братя Аргирови и́ хвърля око и я взема да танцува на сцена при участията им. Това било през 1984-а, а две години по-късно се явява нейния сценичен прощъпулник. Този път няма да ровим в историята. Тази на Милена Славова е позната, пълна е с много труд, талант и лишения, но пък и с нищо незаменимата еуфория на поколението на „цветята от края на 80-те” – публика и музиканти. Кой не знае Милена, нашата обичана пънк-кралица, кой не я е слушал? (Ами, който пък не е, винаги има време за първи път. Само после си пазете папката в компа или сидиаровете от децата у дома, те ще ви изядат за парчетата и́. Мулти-поколенчестата истерия по Милена е доказано и логично обяснимо явление! Ха-ха! И никой не пита: Защо?)
След като и́ честитихме скорошния юбилей, тя отново се зае да прави подаръци на публиката. Очаква ни апокалиптично-купонджийски 4-часов концерт в зала „Универсиада” по повод 30-годишното и́ присъствие на сцената и, защото заедно с гости и фенове можем „да изкъртим мрака”. Лично аз вярвам, че това ще стане! Ден-два преди събитието рожденничката раздава сърцето си и събира любов из страната – защото култовата „Универсиада” побира само няколко хиляди, а и защото хората навсякъде искат да им гостува и да им пее. Но разстоянията днес не са това, което бяха. Успяхме да си поговорим и вече си гладим черните тениски.

Къде те намираме?
– В момента ме намираш в Русе след снощния купон, още не сме си тръгнали, защото си легнахме много късно. Разцепихме града, беше страшен купон и от много целувки и снимки не можах да си легна навреме. Сега товарим багажа и изчезваме.
Да не би да правиш празнично турне из страната за 30-годишнината – да те видят и извън София?
– Не е турне, просто ме канят непрекъснато по клубове, за концерти…, аз съм постоянно на път. Което пък е хубаво.
Това е хубаво, да, ти не си само за нас в столицата, ти си на всички ни, трябва да огряваш навсякъде…
– Ха-ха, правилно. Знаеш ли колко хора като ми кажат, че са отраснали с моята музика, колко ми става приятно, защото – ето вчера – хора на по 30-35 години и по-големи, ми казват адски готини неща и аз се чувствам перфектно.
Каква е атмосферата извън София?
- Мога да ти кажа, че за нашето рок-семейство, атмосферата е страхотна, хората са весели, търсят къде да купонясват и къде да слушат нашата си музика. Нещата вървят добре и се радвам. Някои журналисти ме питат: „Жив ли е рокът?”… Жив е, толкова е жив и никога не си е отивал, това е начин на живот, тръпка, която не умира никога, усещане, мислене…, хората, които са в рок-музиката и живеят с нея – те са истински, неподправени, със свободен дух. Рокът е религия.
Като ходиш из страната, виждаш ли приемственост в следващите поколения – дъртофелници като нас да водят деца, внуци по такива концерти?
– Ама разбира се, нашето поколение вече имат и внучета, може да се каже, че идват бабата и дядото – пънкари от едно време, и водят деца и внучета, деца на децата им. Аз затова и казвам, че сме рок-семейство, огромно рок-семейство. Идват хора на различна възраст и всички са с един заряд, с еднакво мислене, настроени са на еднакви вибрации.
Окуражаващо е, много добре звучи…
– Давам пример, имам предвид рок концертите…, иди примерно на някакво техно парти или на чалга събитие, виж какви хора са там и виж какви хора ходят на рок концерти. На техно партитата са само 20-25-годишни – нито по-малки, нито по-големи…, на чалгата се срещат едни заможни люде, които са над 30-40-годишни преобладаващо и край тях някакви гравитиращи девойки…, докато по рок концертите идват хора абсолютно от различни възрасти.
Правиш ли аналогия с концерти – някой, да речем, ако си го помниш – отпреди 30 години, било в хората, било в емоциите?
– Не. Искам да ти кажа, че няма разлика в емоциите на хората – както са правили пого навремето си, по концертите, така в момента същите хора, публиката сега, продължава да си танцува, да прави пого. Няма разлика. Ето снощи: обявих, че сега ще им изпълня някои песни, на които някога се правеше бясно пого, и сега „ще ви проверя дали имате ишиас, лумбаго, здрави ли сте, правите ли още пого”… Вътре стана страшно направо, долу беше уникално, от сцената надолу, такова шоу стана, снимали сме го с телефон…
Както аз пък съм казвал: нещата никога не спират, те винаги продължават от там, докъдето са стигнали. Така е в рока…
– Всъщност, това е манталитет, това са усещания, не е просто мода, това е начин на живот и състояние на духа – това е рокът наистина. За разлика от други стилове музика, където състоянията са временни малко или повече, чиста мода за някои хора. А рокът просто те чегърта отвътре. Той те кара да се събираш със себеподобни и да ходиш по големите събития – говорим и за фестивалите по света. Всеки от нас без да се замисля търси такива събития, такива изживявания, защото душата му ги търси и ги иска. Той търси вибрациите на тази музика, те ни зареждат, ние живеем с тях, ние сме едно братство… Моят организъм – примерно – приема точно такива вибрации и тези, с които ме зарежда публиката. Давам си сметка, че ако спра с тази музика и спра да получавам енергията от хората край мен, аз ще умра направо, енергийно ще се смачкам най-малкото.

На база на 30-годишни впечатления, какво – все пак – се е променило?
– Ние сме се променили дотам, че сме пораснали, научихме се да правим разлики – едно време мислехме, че всичко що лети, се яде, набрахме опит, станахме по-разумни, но това не значи, че сме „улегнали”. Аз за себе си не мога да кажа, че съм „улегнала” в смисъла на думата, добре – знам какво искам и към какво се стремя и какво да направя за да го постигна, без да си губя времето и години в търсене. Едно време, понеже нямахме информация – какво правехме: пробваш тук, пробваш там, едно-друго, а животът си тече и накрая се събуждаш, да речем, на 50 години и се чудиш какво се случва и ти къде си… Е, вече не се чудя, ама преди се чудех.
Как се чувстваш с опита зад гърба ти и с една публика, дето не става по-малко, пъстрее на възраст, но сигурно дори се увеличава? И винаги много искрено ти е показвала любовта си?
– Ооо, чувствам се уникално! Това е нещото, което ми липсваше в Англия, защото и там имаше публика, и там ми ръкопляскаха, обаче всичко бе някак си по друг начин: те се кефят, нали, ама тук ме чувстват, че съм част от тях самите. Там бях просто „изпълнител”, някаква „група”, правя концерти, има хора… и толкова. Пак е готино, но не е моята публика, как да ти го обясня, друго беше… Тук хората ми казват, че съм част от техния живот, че са израствали с тези песни, изобщо – раснали сме заедно. Има я основата, а енергията сме развивали заедно. Докато там не беше така. За мен разликата е голяма.
Ако се върнем в годините именно на поколението на „цветята от края на 80-те”, защо някак не успяхме да направим рока малко повече бизнес, да го сложим на мястото му, както е другаде по света, да има реален „ентертейнмънт”?
– Ще ти кажа. Защото хората, които изкарваха пари от нас, вместо да ги реинвестират пак в нас, те просто прибираха парите, а нас ни оставяха да живуркаме с някакви миниатюрни „инвестиции”: повечето наши си. Даже ето, те ни помагат да направим албум, ние правим албума и те, вместо да ни развиват – те ни потапят като ни крадат. И това е години наред, винаги е било. Трябва да ти кажа, че първите пари, които виждам и имат смисъл, са сега, от последния ми албум „Милена 13” – и то, понеже си го издадох сама. Честна дума! И чак сега разбирам, какво е било преди.
Пълниш вода в мелничката ми, аз отдавна твърдя, че докато имаме този „издателски” манталитет – да крием, да не плащаме, да крадем музикантите, но да се бием в гърдите…, ами ето вече стана 2016-а година, България още няма своята класация по продажби. Защото т.нар. „издатели” нямат сметка да обявят какво продават, колко, на кого – независимо дали са 50, 500 или 5000 носителя. Те крадат от вас и от самите себе си, това са куриози, но не са смешни…
– Аз издадох 2000 диска съвсем самичка, ето вече хиляда съм ги продала! И пак сама ги продавам и знам за какво става въпрос. Навремето, когато нямаше още дискове, имаше ги касетките, които като себестойност са още по-евтини, аз имам признат тираж от „Унисон”, даже го имаше на нещо-си, черно на бяло, дали не бе обявено и в „Ритъм” в класацията…, аз съм продала 57 хиляди броя касетки. Знаеш ли какви пари трябваше да съм взела от тия продажби? Амиии! Взех едни смешни, смешни пари! Защото винаги, когато идваше ред на мен да ми се плаща нещо, почваха се: ами то, тука пише едно, ама е друго, чакай сега, нещата не са такива, знаеш ли колко е трудно… и направо ти извиват ръцете. Така правеха. Години наред само в името на „Да живее рока!” си викаш: майната им на парите. Така – година, втора, трета, пета. Минаха 30 години. Не е ли редно да си получаваме парите за труда?!
Имаш ли представа колко си продала досега, на база на контакти с издателите и всякаквите лакърдии, които се носеха – лъжи или клюки?
– Знам за албума „Ха-ха”, касетката, както излезе тогава: знам за едни 57 хиляди бройки. А аз лично си имам, купила съм си лично от различни градове в страната 7 черни копия на албума. Колко ли повече са? Издателите се „отчетоха” с 57 хиляди касетки, а колко ли се издадоха само от „Ха-ха”, когато нямаше закони и никой не можеше да хванеш за нищо. Направи си проста сметка, ако работата беше както трябва да е, аз щях ли да живея в един апартамент с две стаи, хол и кухня или щях да имам поне прилична къща… Просто като пример го казвам. Дали имам кой знае какво, дали кой знае какво спечелих…
Имаш най-ценното: семейство, чаровна дъщеря-кралица и огромната любов на огромната публика. „Роден съм в България” и „Не умирахме от щастие”, понеже „сам си избрах тази съдба…”
– Това действително е най-ценното: любовта на хората, която не можеш да си купиш с пари.
Ако обаче слезем на земята, ще установим, че тези неща топлят, но не хранят.
– И това е така.                                                                                                                    

Какво да очакваме на 26-и в „Универсиада”?
– Аз залагам на якия купон, здрав саунд, доста метълски саунд от най-здравите ми парчета и от тези на гостите, които съм поканила. Добре де, носталгия донякъде, но не като да се режем вените, а като едно много весело събитие. С групите, които ще дойдат, идеята ни е парчетата да са много здрави и да е весело. Оптимистично и купонът да си е купон! А за феновете на баладите ще направя един акустичен сет: 3-4 парчета, защото животът си е сериозен, но нека ние да гледаме откъм веселата му страна. Чакам един цигулар, който пристига на 24-и, Тодор Николаев се казва, ще свирим заедно, досега не сме го правили…
(Той е един от специалните гости, които ще подкрепят Милена на юбилейния и́ концерт. Тодор Николаев е носител на много престижни награди от международни и национални конкурси по цигулка. Има записи за BBC, RAI, БНТ и БНР. Преподавател е по цигулка и камерна музика в „Сейнт Суидънс Скул", „Консерваторията Блекхийт" и „Блекхийт Хай Скул" в Лондон. Бел.моя – Е.Бр.)
– … ще направим акустични китари, цигулка и Васко Кръпката съм го поканила да удари една хармоника, а Божо пък ще свири на флейта в едно от парчетата. Като аранжимент и настроение ще бъде малко по-различен момент в концерта. Искам за малко да влезем в друго измерение и сетне ще се върнем към якия купон. Не искам гостите да правят мои парчета, не знам дори какво точно те ще свирят, искам да си прекарат чудесно и да ударят своите си най-яки неща. Моите парчета ще си ги представя аз, но кой каквото ще направи – аз и в момента не знам. Не бива да досаждам толкова време само с мои песни (смее се). Трябва да има разнообразие. Предстоят цели 4 часа купон, трябва да има всичко.

Четири часа в култовата зала „Универсиада”, има си носталгия в събитието, ето ти ни връщаш пак в сърцето на емоцията, с която някои живеят до днес, други пък са открили наскоро… Сещам се обаче, че правиш „твоя” Коледа, фестивала за млади групи, пътуваш из страната. Не се ли умори да светиш като крушка?
– Аз ако се уморя, значи трябва спра, значи съм се предала. Физически се уморявам, да, но не мога да си представя, че мога да спра. Че съм се предала. Движи ме идеята, че докато имам енергия трябва да правя колкото се може повече неща и да ги правя по-добре.
Пожелай си нещо и пожелай нещо на публиката. Моят син като беше малък казваше вкъщи, че който има рожден ден, той трябва да прави подаръци на другите. Твоят концерт си е нещо такова – подарък за самата теб и за всички останали.
– Пожелавам си още дълго да правя авторска музика, да имам концерти, турнета, и хората, които ме обичат – да продължават да ме обичат. А техните деца да продължават да ме слушат и да искат тази музика.