OffNews.bg

“Кербала”: Ужасът в Ирак и хвърленият жребий

13 години след войната в Ирак полският режисьор Кшищоф Лукачевич (“Да живее Беларус”, “Генерал Нил”, “Линч”) ни представя един военен кино-сантимент, концентриран върху събитията в град Кербала и по-точно обсадата при Градския съвет (04-06.04.2004), отбраняван от 32 полски и 18 български войници.

Лукачевич присъстваше на българската премиера на филма в оживения “Люмиер” и няколко пъти спомена колко важна роля са изиграли българските войници при отбраната, което е и отразено в лентата. Имената Христо Шопов и Александър Сано несъмнено пробуждат интереса ни, но за тези, които все още не са гледали “Кербала”, не очаквайте да ги видите в кадри за повече от минута и половина. Да, филмът е ко-продукция между България и Полша, но е полски – българското участие е само рамкирано.

До колко е истинна екранизацията спрямо фактологията? По думите на Лукачевич този филм не е отчет, не е основан на събития, а вдъхновен от такива, а целта му е да бъде отдадена почит на войниците в Ирак. До голяма степен при изготвянето на сценария и снимките помощ оказва подполковник Гжегож Каличак, капитанът и командващият отбраната на Градския съвет.

Сюжетът е базиран върху две истории, които впечатляват режисьора след досега му до сборника с репортажи от Ирак „Кучетата от Кербала“ (Марчин Гурек и Адам Задворни). Едната разказва за действията на кап. Каличак и подчинените му по време на размириците в Кербала, а другата - за обвинен в неизпълняване на задължения санитар, който отказва да помогне на ранен по време на военен сблъсък. Резултатът от това вдъхновение е ужас на екран, който на моменти изглежда твърде реалистичен. Ужас, който те принизява. Кара те да се чувстваш малък. Малък, защото сигурно не знаеш какво е да бъдеш войник. Малък, защото някъде там е имало и продължава да има събития, мащабни, будещи полемики, изтъкани от политически и религиозни убеждения. Малък, защото някъде там се е случила война – в минало, но и сегашно време. А ти, зрителю, се изпаряваш редом с битовизмите, проблемите и мечтите си, озовавайки се пред нея, алегорията на тази война, която “Кербала” ти поднася.

“Хвала на Аллах, Повелителят на световете!” – шиитите, честващи Ашура, един от шестте основни мюсюлмански празника, всяка година се отправят към Кербала, за да извършат поклонение. Това се случва на десетия ден от месец Мухаррам (първият месец от ислямския календар), като се счита, че говеещите (постещите) в деня на Ашура ще бъдат възнаградени от Аллах, като той ще изкупи греховете им от предната година. Празникът се свързва със смъртта на Хюсеин ибн Али (внук на Мохамед), чието лобно място е разположено в града. Честването е осуетено, когато бунтовници на Ал Кайда и Ал-Садр започват нападения над града. Изключителното операторско майсторство на Аркадиуш Томак сякаш съживява кадрите – уловени са интензитетът на сблъсъците в цялото море от куршуми, страхът в лицата и ожесточеното сърцебиене, както и цялостната атмосфера. Отчасти тя се дължи на снимачните локации, които екипът се е налагало да сменя поради липсата на безопасност (Египет, Кюрдистан, южна Турция и Йордания), но въпреки това, “панорамата” на Близкия Изток е изградена.

Музиката подсилва тази панорама – в създаването на саундтрака към филма взима участие австралийската композиторка Лиса Джерард (известна с проекта си “Dead Can Dance” и колаборацията с Ханс Цимер по музиката на “Гладиатор”). Не бива да бъде пренебрегната и сценографията – от декорите до костюмите и военната техника, които създават усещане за реализъм.

Детайлизирането и разпростирането в сюжета, на който сте били или ще бъдете свидетели, е може би ненужно, защото, от една страна, самата концепция на филма е достатъчно провокативна и исторически важна, за да предизвика интерес, а от друга, може да умъртви ефекта от изненадата. Затова ще нахвърлям контури, отвеждайки ви до събитията между 04 и 06 април (тук можете да видите записи), както и до “хвърления жребий”, а именно значимостта на българското участие в отбраната, което донякъде се оказва решително за нейната успеваемост.

Кап. Количик (Бартоломей Топа) е в безизходица – дузина полски войници са убити, алкайдистите са блокирали пътищата и получаването на подкрепления от основната полска база “Лима” е невъзможно. Количик и още 31 поляци, както и 18 българи (във филма бройката е 40 поляка и 40 българи) трябва да разчитат на себе си в Градския съвет, който е с важно стратегическо значение, явявайки се като кметство, база и затвор, където биват държани пленници джихадисти. Войниците получават предупреждение – да се предадат, да пуснат “събратята алкайдисти” на свобода или да посрещнат смъртта си. Първата атака е преодоляна, но това, което последва, е тридневна непрестанна обсада. Джихадистите използват иракски граждани като щит, твърдейки, че повече невинна кръв не бива да бъде проливана. Този ход е хитър, тъй като по полските военни кодекси стрелянето по цивилни е недопустимо. Шансът войниците да се справят със стотиците джихадисти е нулев. Настъпва отчаяние. Количик е готов да развее белия флаг, да се откаже от всичко, но тогава кап. Гетов (Христо Шопов) дава предложението: докато джихадистите са в джамията и атаките им са затихнали, да се промъкнат и да ги изненадат. Смелото и наивно “Няма да им се дадем!” се оказва решителното звено, а убити българи и поляци при обсадата няма.

“Смърт за всичките ни врагове! Смърт за Америка!” е лозунгът на джихадистите. Америка. След края на обсадата в Кербала във филма се разиграва сцена, в която Количик научава от американците, че случилото се в Градския съвет трябва да бъде прикрито под предлога, че поляците са обучавали иракчани. Реално нищо не остава прикрито, не знаем дали такъв разговор в действителност се е състоял, но присъствието на именно тази сцена може да се разтълкува като упрек на Лукачевич към Америка заради въвличането в една безсмислена и несправедлива война. Във връзка с това бих искала да цитирам Брайън Де Палма: “Иракската реалност е жестоко цензурирана и редактирана от американските медии, както не е било по време на Виетнамската война.”

Жертвите не могат да бъдат върнати, а само почитани. “Кербала” на Кшищоф Лукачевич е забележителна и достойна почит.