Сто години Икария

На всяко ново пътешествие първа поема душата, проправя невидим път към далечна цел, следва я мисълта, отъпква пътя и насочва мечтата към реалността, а накрая, понякога доста по-късно, тялото си стяга багажа и тръгва.

Най-сетне, душата, мисълта и тялото ми се събраха на Икария - малък остров в Източен Егей, лобно място на Икар, където безславно завършил самонадеяният му полет към слънцето.

Макар че изръси повечето пътници при междинното кацане в Лимнос, малкото самолетче продължи да се задъхва и да пъхти с нежелание, докато накрая се строполи с последни сили на късата писта и крилата му сякаш увиснаха от изтощение.

Филипос ме чакаше в салона на летището. Странно, че целият ми багаж се побра само в раница и голям куфар, а идвах с намерение да остана няколко месеца. Потегляйки, си дадох сметка колко дрехи, вещи и ненужни устройства трупаме непрестанно. Накрая, мятаме най-важното в един куфар, затваряме вратата зад гърба си и хващаме пътя.
С Филипос се знаехме от студентските години, но поддържахме приятелството си вече почти четвърт век. Той беше наполовина грък, но всъщност си беше чистокръвен византиец.

От българската му майка бяха останали бегли спомени и то не в розово, тя имаше епизодична роля в живота му. Беше отгледан от баща си и неговата рода, но беше следвал в България. Оттогава датираше и познанството ни. Той учеше от мен български, а аз от него гръцки. Е, поизучихме се, а после всеки продължи по пътя си с добри чувства и хубави младежки спомени.

В по-добри времена бях отсядала в хотела му като гост, но сега и за двама ни бяха настъпили трудни дни, та решихме взаимно да си бъдем полезни. Хотелиерството не беше детската мечта на Филипос. Беше наследил хотела с две дузини стаи от баща си и двамата си чичовци, като единствено момче в рода. Чичовците му бяха прехвърлили дяловете си срещу скромна цена, но получаваха част от печалбата, когато имаше такава. Уговорката изглеждаше честна, но не беше лесно да се изпълнява. Баща му беше жив и здрав, стоеше винаги зад гърба му и заедно въртяха бизнеса. Аз щях да се включа с чуждите езици на рецепцията, когато сезонът е в разгара си, да помагам с приготвянето на закуската, грижите за цветята, покупките, въобще всичко, освен почистването. В замяна той ми осигуряваше храна и подслон, пък накрая ще видим. Стаичката ми беше миниатюрно помещение с прозорче колкото носна кърпа в сервизната част на хотела, може би първоначално замислено като килер, а впоследствие повишено в спалня. До началото на сезона имаше поне две седмици. Щях да използвам времето, за да възстановя гръцкия си, да поскитам из острова и да опозная него и хората му. Това щеше да е и почивката ми, после щях да заора в браздата на хотела и да остана там, докато изпратим и последния гост. Филипос ми разреши да ползвам колата му, той седеше по цял ден пред компютъра да оправя резервациите и да търси сезонен персонал.

Дните са слънчеви и безметежни. В прохладните утрини птичките се надпяват, цветята и храстите разцъфват и ухаят упойващо, а кафето... денят не можеше да се събуди без ароматното кафе на Филипос и изпечените от баща му още топли, пухкави кексчета. Обикалям острова по стръмните му тесни шосета с многобройни остри завои, а той постепенно ми разкрива дивия си чар. Малки, полудели в пролетните си води потоци се стичат шумно към морето. Извират незнайно откъде, криволичат безпътно по скалистите склонове, скриват се в гората, падат стремглаво от камък на камък като пенест водопад и се губят нанякъде. Почти в краката ми изненадващо изхвърча папуняк. Кацна на близко дърво и изкрещя нещо – приличаше на неприличен поздрав. Поздравих го и аз.

Привечер денят ми завършва в горещите минерални извори, бликащи направо в морето в скалиста пещера на самия бряг. Морската вода още е вледеняваща, но щом се смеси с топлия извор, се получава перфектна температура. Излегната върху широк гладък камък, се оставям на малките ту ледени, ту топли вълни, а те ме покриват гальовно, сетне се отдръпват срамежливо. Да, така мога да изкарам и повече от сто години.

Но идилията е внезапно прекъсната от зловещ битовизъм. Кафе-машината за еспресо отказа! Умря внезапно! В гаранция! Филипос е гневен и нещастен едновременно. Фирменият сервиз е чак в Митилини – през два острова на трети. Изпращаме я с ферибота, сякаш се прощаваме със свиден роднина и със свито сърце ще я очакваме да се върне оздравяла някой незнаен ден, дано да е преди края на сезона. Така е по малките острови, зависим си.

Разбирам яда на Филипос – чувства се в безизходица, а не е свиканл. Всъщност, той държи да се знае, че не е островитянин. Истинският му дом е в Патра – голям град и пристанище на другия край на страната. Повечето гърци от сушата гледат на островното население с леко пренебрежение, като на дълбоки провинциалисти. Та, моят приятел е от континента, нищо че седем месеца в годината изкарва прехраната си на този малък остров, той е гражданин!

За да оползотворя остатъка от деня с нещо по-приятно, решавам да отскоча до „Сейшелите“ – тайнствен, почти недостъпен от сушата залив, който бил досущ като известните острови в Индийския океан. Не съм ходила там, за да правя сравнение, но поне ще видя гръцкото им копие.

Отбивам колата в малко пясъчно уширение на пътя. Джипиесът не отчита нищо, няма никакви обозначения. Ако Филипос не ми беше казал точно къде да се отклоня, никога нямаше да спра тук. Освен мен, тук е изоставен и един мотор. Надолу към морето е стръмна, камениста урва. Струва ли си да си троша краката? Щом съм стигнала дотук, струва си. Спускам се или направо се свличам между камънаците. Тук-там по скалите има начертани с боя стрелки надолу, еми то път нагоре няма. Почти съм готова да се откажа. Краката ми са изподрани от камъни и ниски, бодливи, коварни храстчета. Вече съм над прибоя, а не виждам нищо особено. Заобикалям огромна скала, прегръщайки я плътно, обърнала гръб на морето и залепила лице на камъка. Стъпвам внимателно в малки издатини, под мен хищно реват вълните. Шубе, ама няма връщане...

И тогава, зад скалата, пред очите ми изведнъж се разкрива дивна гледка. Сиво-бели гладки скали, море от светъл тюркоаз. Слънчеви зайчета се люлеят във вълните. Пейзажът е толкова различен от всичко наоколо, че сякаш е изрязан от друго място и по грешка оставен тук. А в бялата дантела на прибоя две русалки на средна възраст се къпят насред запенените студени вълни, пляскат във водата и крещят в екстаз! Луди, луди жени – голи, щастливи и свободни, мислят, че са сами. Еми, не са! Любувам им се, стаена в скална ниша, и щастието им прелива и в мен, вятърът покрива с морски пръски лицето ми, сякаш ме целува.

Оттеглям се дискретно, преди магията да се развали. Съзерцавах къпещите се жени и сякаш бях с тях насред ледената тюркоазена морска пяна. Изкатервам се обратно по стръмния скалист сипей до колата. Моторът още е там. Ами да – техен е! Не знам русалки ли са, амазонки ли са, но са лудички, милите. Останете си все така щастливи и неразумни, пораснали момичета!

Вечерта споделям с Филипос преживяванията ми от „Сейшелите“ на по чаша ледено узо. Отпива и се усмихва:

- Да, точно преди сезона идват най-откачените туристи, много преди да са започнали да пристигат кандидат-столетниците. Разбуждат местните от зимния им летаргичен сън, вършат лудориите си и отлитат, когато всичко тепърва започва. Малко са, не са претенциозни, но от тях можеш да очакваш всичко. Миналата година едно френско момче се преби в планината. Валеше пороен дъжд, а то тръгнало да качва каменист връх, само. Подхлъзва се на мокрите скали и... дотам.

Замислих се за моите русалки-амазонки с мотор. Нищо лошо няма да им се случи – нали лудите Господ ги пази.

Докато обикалям надлъж и шир, срещам какви ли не чешити. В малко уютно кафене на самия край на острова стопанинът тържествено ми съобщава, че е ходил в България. Така ли, питам, къде? „Във Филипополис!“ гласи краткият отговор. Няма Пловдив, както няма и Истанбул. Константинополис е техен и искрено вярват, че скоро ще си го върнат от неверниците. За Пловдив нямат претенции, засега. По този повод се сещам за една приятелка, която беше омъжена за грък. Налагаше ѝ се често да чува поговорката „Ние дадохме светлината на света“, имаща предвид Прометей и кражбата на огъня от боговете. Веднъж, точно по време на голямата им криза, от която така и не излязоха, мъжът ѝ пак ѝ напомни кой е осветил пътя ни, а тя му се тросна: „Да... и останахте на тъмно.“ Този брак не просъществува дълго.

Няколко пъти се храних с домашни гозби в непознат гостоприемен дом. Това обикновено се случваше в малки планински селца, където туризмът не процъфтява и няма дори таверна, но винаги има поне една възрастна жена, която всеки ден готви за фамилията си и малко повече. Ако някой мине – добре дошъл е, ако не – ще има за утре. Просто на вратата пише „Кухнята на Елени“ или на Мария, или на леля Анка. Чукаш и влизаш:

- Добър ден! Ще ме нахраните ли?

- Разбира се! Сядай! Днес съм готвила сармички, дребна пържена риба – прясна, сутринта уловена, супа има, салата ще ти направя...

И аз, разбира се, сядам и се започва – вкусно похапване, сладки женски приказки, малко смях, малко споделяне. Тя се чуди на моя акъл, аз на нейния, но и двете се харесваме. Някрая се разделяме като приятелки. Няма да се видим повече, но и никога няма да се забравим.

Един ден изведнъж заваля големият дъжд. Ей така, от нищото – за минути притъмня и рукна. Успявам да се прибера като мокра шушулка в хотела. Ще премине бързо – мислех си – нали сме на остров, времето често се мени. Но сметката ми е без кръчмар. Вали ли вали... Облаците се сгъстяват, от сиви стават черни и сякаш затварят Икария в себе си и нас с нея. Потъваме в нещо като дъждовна капсула. Настъпва черна, непрогледна нощ. Чува се само шепнещият шум да дъжда в дърветата – унасящ, приспивен. Всеки знае колко блажен е сънят при дъжд. Спя непробудно, без да сънувам цяла нощ и на сутринта се събуждам свежа като кукуряк готова за подвизи. Но не. Само по часовника разбирам, че би трябвало да е ден. Мокър сумрак се стеле навред. Вече не вали дъжд, самите облаци валят. Започва да става тегаво. Никъде не може да се ходи, нищо не може да се прави. Филипос се е покрил, потънал е в дъждовната мъгла. Намятам дъждобрана и излизам да купя нещо за ядене. По павираните улици рядко се мяркат призрачни фигури, притичващи между течащите капчуци. И все така, безнадежден дъжд вали, вали, вали. И душата ми скърби, скърби, скърби. Забравени стихове от неизвестен автор изведнъж изплуват в мокрото ми съзнание.

В двете работещи малки бакалии не успявам да купя почти нищо. Продавачките се извиняват за полупразните рафтове: „Зареждаме лека-полека, госпожо. Още няма туристи...“ Разбирам ги – хората не искат да затварят пари, без да са сигурни, че стоката ще се продаде бързо. Полу-мокра и полу-гладна се прибирам в стаичката си, свивам се на кравай на леглото и се унасям в дрямка. Дъждът се усилва и шуми хипнотично в ушите ми, нашепва ми небивалици, хубави небивалици, доверявам му се и потъвам в обятията му.
Когато се събуждам, навън вече е нощ, чувам само куха тишина. Дъждът е спрял. Отишъл си е и е оставил самотната ми изкъпана душа гола и беззащитна. Не исках да спира да вали. Бях намерила убежище в дъжда, в мокрия мрак. Бях се приютила в прегръдките на мрачните облаци и исках да остана завинаги в тях. Но... ще трябва да се срещна с безмилостното слънце, да изтърпя лъчите му, осветяващи не каквото трябва и не както трябва. С една дума – връщам се в реалността, хубава или лоша – една е.
След дъжда рязко започна и сезона – няколко самолета и два, три ферибота стовариха първата голяма партида летовници.

Хотелът бързо се запълва. Превключвам на работен режим и ускорявам оборотите. Сред гостите преобладават възрастни англосаксонци, жаждащи безсмъртие – бледи наследници, отломки от някогашна империя, запазили хладното си високомерие към всички иноземци. Убедени са, че вечността им се полага по право и затова старателно се подлагат на всички възможни процедури. Пещерата с минералния извор е пренаселена и вече недостъпна. Часовете за масажи, хидромасажи, сауни и тем подобни здравословни глезотии са заети дни напред.

На малкия градски площад, в сянката на клонест платан кротко стои стара очукана линейка. От време на време някой прекалил с бирите, слънцето и процедурите северняк тупва на земята. Дежурният екип моментално го поема, оказва първа помощ и при нужда го откарва към болницата. Операцията е рутинна и явно многократно изпълнявана с години. Към вечността има и малки препятствия.

Не знам доколко е преувеличена истина, доколко реклама, че на този специален остров бъка от столетници, но аз не срещнах такива. Или може би тук те изглеждат на 70 – 75 години. Ако е така, би било много добре. Разбира се, за седмица, две не можеш да си осигуриш цял век живот, но можеш поне да опиташ да отдалечиш финалната линия.
И докато аз все по-уверено се справям с хотелската работа, Филипос се е сдобил с енергична ухажорка. Много пъти съм виждала мъж да „загражда“ жена, но обратното – леле! Носи си табличката със закуска на бара при него, говори му гърлено и дълбоко. Той се озърта с известно неудобство, но от друга страна е като поласкан паун. Младата жена с дълга руса опашка следва Филипос дори зад рецепцията, ще започне да раздава ключовете. Присъствието ми не я притеснява, достатъчно по-млада е и знае, че всички предимства са на нейна страна. Използваше някакъв странен английски с немски примеси, навярно беше скандинавка, в най-добрия случай холандка, зажадняла за топла южна кръв...
Оставям гръцкия си приятел да се наслади на краткия летен флирт, а аз снова от сутрин до вечер по различни задачи. Харесвам работата си и не се уморявам. Очертава се богат сезон. Хотелът е пълен до края на септември, а има резервации чак до средата на октомври.

Но онзи магичен чар от края на пролетта и началото на лятото си е отишъл безвъзвратно. Най-хубавото всъщност се случва преди сезона, когато зеленината е млада, току-що разлистена и свежа, уханните цветове са напъпили oще неразпукнати, водите са бързи и силни, морето е студено и неспокойно, вятърът е буен, дъждът пороен, а хората изпълнени с добро очакване. Пролетното чудо се случва, преди да напъплят хилядите туристи, да запълнят всяка уличка, всяка таверна и всеки квадрат пясък, преди многоезичната им реч да озвучи дните и нощите, преди бузукитата да заглушат птичите песни и нощните светлини да заслепят звездите. Тайнството на Икария се случва много преди това...

Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Други разкази на Христина Острикова може да прочетете тук.

Следете новините ни в :