Стефан Иванов: Поне веднъж бъди участник

Стефан Иванов (1986, София) е завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски“, магистър е по културология и доктор по философия в същия университет. Автор на стихосбирките „4 секунди лилаво” (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” (2004), „Списъци” (2009) и „Навътре“ (2014). За „Списъци“ е номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов“. „Навътре“ е номинирана за първите награди за литература на НДК. Носител е на наградата „София: Поетики“ (2011). Съавтор е, заедно с Иван Добчев, на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление. Пиесата му „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. През 2017 г. пиесата му „Същият ден“ е поставена в Ню Йорк в LPAC. През 2018 г. е резидентен драматург на Националния театър на Люксембург. През 2019 г. късометражният анимационен филм „Задачи за деня“, по едноименното му стихотворение, е официално предложение на България за „Оскар“. От 2003 г. е публикувал многобройни журналистически и друг вид материали в десетки различни по вид медии. Превеждан е на английски, френски, немски, испански, гръцки, сръбски и други езици. Блогът му е на http://siv.sofiascape.com/.

Със Стефан Иванов говорим за неприспособимостта, надеждата и участието като техен залог. 

Как намираш съвременното изкуство – по-безстрашно или по-унило?

Много зависи за кое изкуство става въпрос, за кои произведения и кои автори. Както историята не се състои само от дати, а като се вгледа и се зачете човек изплуват конкретни лица, с конкретни действия и отговорности. Наистина много автори се ангажират човешки, граждански, некалкулирано и без да си правят реклама или да привличат внимание, а ги вълнува и боли, когато чудовищно и болезнено често си личат неравенство, бедност, расизъм, сексизъм, фалш, корупция и безсрамна лъжа, която властва, вилнее и не си отива. И не й се противостои активно. Наистина се случва и част от лицата в културата, не само в България, а и не само от културата, да посрещат всичко, даже да е най-болезненото или най-голямата нова низост, само и единствено с конска доза късоглед и категоричен нихилистичен хумор, в който изчезват нюанси, познание, задълбочаване, уважение, солидарност и желание за активност и промяна.

Последните месеци бяха белязани от пик на грубостта, безпардонността и безчувствеността. Изплуваха не проблеми, а отворени рани със здравеопазване, с образование, с правосъдие, с банкова система, с минимално разбиране за възпитание и за човещина и базова култура. Личности с грандиозни претенции и на високи постове се оказват без почти никакво професионално покритие, освен арогантност, агресия, надвикване и прояви на сила, бруталност и токсичност. Никога не съм си представял, че в ХХI век ще бъда свидетел на такава тесногръда и необразована консервативност и на почти пълно незачитане и подминаване на основни човешки права.

Традиционното поведение силно да се люби и да се мрази без вникване в проблема продължава да се практикува безогледно и масово. Разговорът се оказва почти невъзможен, ако не си съгласен за нещо с някого. Най-честите варианти са мълчание и безразличие, но по-често подигравка, заплаха, обида и опит за унижение чрез довеждане до абсурд на всичко в полето на дискусията. Това не е публичност или опит за диалог, това е развилнял се ръкопашен бой – засега най-вече с думи. Епоха на бухалки и удари под кръста. В същото време приятел ми напомни тези дни, че един от най-известните и все още живи полски поети Ришард Криницки е роден в концентрационен лагер. И той има такъв стих:

Искаш да живееш, крехък стих?
Ако ще будиш отчаяние и причиняваш болка –
умри, махни се.

Хубаво е да си припомняме, че културата не е само подражание или каламбури за нечия чужда сметка и на нечий чужд гръб, а и човешка позиция.

Колко успешно е съвременното изкуство в основната си роля на будител и двигател за промени?

За да бъде това, което казвате, то не трябва да си затваря очите пред социалната, човешката, икономическата и екологичната реалност. Ако е съвременно, трябва да говори мощно за тук и сега. За днешната болка, за днешните проблеми, за днешните надежди. Изкуството запалва чувства и реакции, но понякога действието и силата му стигат до там, но в определени случаи изкуството заразява и разболява, но от тази болест човек излиза променен, по-внимателен, наистина обнадежден и не толкова агресивен, но по-вслушан в себе си, близките и далечните. Повече способен на съчувствие и помощ.

Кризата успя ли да настрои правилно обществения обектив в контекста на гражданско участие и отстояване на права?

Тези, които бяха активни и преди настоящата ситуация, продължават да са активни и сега. Надявам се и други хора да са разбрали за какъв методичен, осъзнат, легален, последователен и пладнешки „обир“ става въпрос. Иначе, да, отново бяхме свидетели как най-бедните, ощетените, унижените и оскърбените дават най-много като процент от доходите си, от пенсията си. Държавата сякаш масово не успя да се погрижи за редовия и обикновен човек, гражданин, бизнес или пък артист с действия и мерки. За съжаление, случва се личните взаимоотношения да копират публичните и политическите, а в тях няма нищо безвъзмездно, не се спазват прозрачни правила, не се регулират видимо. Наблюдават се прилагане на изчисления, олихвявания, системи от услуги, калкулации, двойни стандарти и безочливост. Категорично и симптоматично липсват отстоявания на каузи, на смисъл, на права и работа в името на солидарност. Налага се хаотичната норма и във всекидневието и всеки да се спасява поединично или благодарение на личните си компромиси, ангажираности, връзки и адаптивно и хамелеонско поведение и принципи. Допълнителното насаждане на страх, омраза и разделение като държавна политика е грозно и безумно и култивира поколение след поколение от послушни, мълчаливи и съгласни хора, които не могат да бъдат граждани в грамотния, осъзнат и функционален смисъл на думата.

Какво би трябвало да запомним от този изпитателен период?

Болезнен и катастрофален спомен е, че масово гражданите на България, даже да са поставени в ъгъла, обиждани, плашени, психирани, невротизирани и оставени без доходи и наказвани, не, няма да протестират, макар и да вентилират напрежението и стреса си като ругаят по всякакъв начин – на маса, под сурдинка, на пейка, по телефона или във Фейсбук, но не и наистина публично, с личен ангажимент, със сплотяване в името на собствения си живот. Изключително тъжно беше и скорошното изследване, което заключава, че повечето българи са склонни да се откажат от демокрацията и свободата си.

А какво смяташ, че действително ще остане у хората след преживяното – поуки или фантазми?

Още едно от много дълга поредица огорчения, разочарования, поводи за гняв и за полярни мнения, за океан от ирония, хумор и сеир, които прикриват поредно счупване, рани и травми, които се игнорират и се прикриват по всякакъв начин. Също така ще се увеличат вярващите в конспирации, ще се увеличи и неуважението към научни факти, както и липсата на респект към експерти. Същевременно, може и да бъркам и се надявам, но не знам да има друга европейска страна с толкова капсулирано и надменно презрение на т.нар. елити към социалната реалност и към т.нар. обикновени хора. Нямам предвид само политическите елити.

За поредна година журираш конкурса за социално ангажирано изкуство „Граждански будилник“. Успяват ли младите хора да запазят инстинкта си за неприспособимост?

Те го притежават, защото все още не им се е наложило да усвоят „успешен“ модел на поведение в работен или личен живот и са все още непосредствено искрени и в реакциите си при наблюдението на несправедливости и злоупотреби. И не се притесняват да назовават черното и бялото. И част от тях са склонни да поемат отговорност за постъпките си и не са склонни постоянното им поведение да бъде повърхностна подигравка към всеки и всичко под слънцето.

Участие във всичките му форми – гражданственост, добротворство, изкуство. Тук ли се крие надеждата?

Надеждата не се крие. Надеждата се изработва съзнателно и с действия. В поемане на отговорност, в гледане на проблемите директно, в назоваването им, в решаването им. Чрез разговор. Чрез коопериране, а не чрез капсулиране. Едно от най-тъжните неща е да гледаш как най-умните, ценните и интересните не могат да създадат единство, екип или отбор, а единствено формация от индивидуалисти. Много е тъжно и неправителствени организации години наред да вършат работата на общински и държавни институции почти безплатно, а впоследствие усилията, анализите, препоръките и трудът им да бъдат обезсмисляни почти всеки път и това да носи щета. В една от първите си песни Стругаре пееше така – „зная, че звучи ужасно, но поне веднъж бъди участник“. Там е надеждата.