DW: Европа на различни скорости отдавна е реалност

*Ясен Бояджиев в анализ по темата "Европа на различни скорости" за българската секция на "Дойче веле. Заглавието е на редакцията на OFFNews.

Вой до небесата срещу идеята за „Европа на различни скорости”. При това тази идея отдавна е реалност, но не защото „някой в Брюксел” унижава България, а защото тя самата се е поставила в задния двор. 

Първият сигнал дойде с „Бялата книга“ на Юнкер с петте опции за бъдещето на ЕС. Вторият - от срещата на лидерите на 4-те най-големи страни в съюза, които ясно застанаха зад една от тези опции - "които искат повече (интеграция), правят повече". Станала популярна със следната метафора - страните са се качили на два, три или повече автомобила, всеки от които се движи по пътя на интеграцията с желаната от „пътниците“ скорост.

Смешен плач

И настъпиха плач и вой до небесата (не само в България, естествено). По-приглушен в официалната правителствена позиция – „България е против допълнителното фрагментиране в сценария "Европа на много скорости" и е за запазване и задълбочаване на единството в ЕС чрез преодоляване на различията и постигане на съгласие по общите цели“. И откровено истеричен в някои партийни позиции. И тук като главен „говорител“ се изявява лидерката на социалистите, която, готвейки се да става премиер, напоследък е яхнала коня на най-крайните популистки тези.

Според нея „не само се отнасят към нас като към второ качество“, ами Юнкер бил поискал „официално да сложи България в задния двор на Европа". А понеже Юнкер „принадлежи на политическото семейство на ГЕРБ", тя попита лидера на тази партия "отново ли за едно потупване по рамото ще се съгласи родината му да бъде унижавана и послушно ще изпълнява заповедите на началниците".

Можем да оставим настрана дребния факт, че ако Юнкер и лидерите на Германия и Испания са от ЕНП, то останалите двама от голямата четворка – лидерите на Франция и Италия – са от „политическото семейство“ на българската социалистка. Защото и без това нейният плач е достатъчно смешен. Първо, „Европа на различни скорости“ отдавна вече не е концепция за бъдещето, а реална действителност. Второ, колкото и да се възмущаваме, няма как да спрем онези, които желаят по-бърза и по-дълбока интеграция. Не защото са по-големи и по-силни и могат да наложат нещо на останалите, а защото и сега договорът на ЕС им дава това право. И трето – най-важното – защото България сама се е сложила в „задния двор“ и не прави достатъчно, за да се измъкне от него.

Пропуснатите години

Да, официализирането на идеята за „различните скорости“ наистина крие потенциалната опасност някои да останат изолирани в „периферията“ и постепенно, вместо да се приближават до стандартите на „клуба на богатите“, отново да изпаднат от него. Да, наистина, това противоречи на стратегическия национален интерес на България – за сигурността и развитието ѝ, за благоденствието на бъдещите ѝ поколения няма друга алтернатива освен принадлежността към един динамичен и жизнен Европейски съюз.

Досега обаче този интерес не бе защитен. Нужната дълбока модернизация и европеизация не се състояха, понеже изминалите 10 години на българското членство в ЕС до голяма степен бяха пропиляни в противоречиви и формални псевдореформи. Най-показателен е примерът със съдебната система, която въпреки натиска и помощта от ЕС остана нереформирана. Вместо поне да бъде ограничена, корупцията премина на ново, по-ниско ниво – срастване между институционалната структура на държавата и олигархично-мафиотските интереси.

Какво трябва да се прави?

Какво да се прави оттук нататък, за да бъде наваксано изоставането, така че България да остане възможно най-близо до ядрото на ЕС при неизбежно задаващите се трансформации в него?

В отговор на този въпрос се чуха и разумни гласове: понеже „няма кой да ни чака и, формално или неформално, водещите държави ще вървят на своите скорости“, са ни нужни „национална мобилизация“, „последователност и воля“, „трябва по-бързо да се доближим до реда, който са създали страните основателки“, „категорично да продължим с важни структурни реформи“, за „ефективна правна система“ и „укрепване върховенството на закона“, например. И същевременно: „да бъдем солидарни и да подкрепяме единството на съюза - като ценностна ориентация и като реални действия, а не само на думи“, „точно сега да изглеждаме максимално европейски".

Какво НЕ трябва да се прави?

Течащата в момента предизборна кампания обаче не дава много надежди, че разумните гласове ще надделеят. Напротив. Предизборните програми на много от „водещите“ играчи не предлагат структурни реформи, а сладко звучащи, но празни обещания. Ако се съди по тези програми, корупцията ще продължи да се „бори“ с лозунги, а ядрото на пороците и зависимостите в съдебната система ще остане незасегнато. Отново се надигат мощни гласове срещу европейския мониторинг, а защитниците на истинската съдебна реформа са отново обект на яростни атаки.

Вместо на „ценностна ориентация и реални действия“ в подкрепа на единството в съюза, сме свидетели по-скоро на истерична антиевропейска кампания и откровени лъжи, които постоянно и съзнателно подяждат доверието в европейската ориентация и интеграция на страната. Пример за това бяха лъжите за европейското споразумение с Канада, които станаха повод гласувалите го да бъдат наречени „национални предатели“.

Или най-новият пример - за европейските санкции срещу Русия, на които лидерката на социалистите се кани да наложи вето. "Санкциите са равни за всички европейски страни. Защо на България е забранено да си продава киселите краставички в Русия, а "Мерцедес" откри фабрика в Русия?“, попита тя и обяви, че загубите за България били в размер на 1,2 милиарда лева. С което натрупа още четири лъжи едновременно: всъщност, краставичките са „жертва" на руските санкции срещу ЕС; вето не може да наложи никой, защото тези решения се вземат с гласуване; Русия може да е забранила вноса на някои храни, но не и инвестициите на своя територия (като тези на „Мерцедес“); ако въобще има щети, няма как да са 1,2 милиарда, защото дори в пиковите си години целият български износ за Русия е бил по-малък.

В България, в която повече от половината публични инвестиции идват от ЕС и огромната част от чийто износ отива към страните от ЕС, всеки ден могат да се чуят твърдения, че европейските директиви противоречат на „българския интерес“, че трябва „да спрем слугинажа пред европейските институции“ и че „началниците в Брюксел“ са виновни едва ли не за всички неблагополучия и неволи. Тези дни водач на листа и сигурен бъдещ депутат от БСП направо заяви: „Оказа се, че влизането ни в ЕС задълбочи деструктивните процеси ... Ако направим анализ за това какво бяхме, какво сме, как сме тръгнали и къде отиваме, ще се разбере, че целият курс на страната е погрешен".

Така по европейския път на България проблемът не е толкова със скоростите, колкото с посоката. Защото в българския „автомобил“ мнозина, след като с цяла сила натискаха спирачката, сега се опитват да включат на „задна скорост“ – далеч от ядрото и дори извън периферията на ЕС.