„Съединението прави силата” или урок № 1 за държавници

Гаяне Минасян

Опитите на властта да омаловажи протестите срещу правителството на Орешарски, продължаващи вече три месеца, стъпват до голяма степен на аргумента за мнозинството.

Той обаче, освен че се използва по демагогски начин, издава и опасна, трагична липса на държавническо мислене. Ето защо трябва да му се обърне сериозно внимание.

Протестиращите нямали право на глас, защото не били „мнозинство”.

Тази позиция издава фундаментално неразбиране за същността на демокрацията. Ще оставя настрана данните от представителното изследване на НЦИОМ, според което гражданите, които искат оставка съвсем не са малцинство (60%) и ще разгледам принципните съображения против това твърдение.

Буквалният превод на думата „демокрация” предава идеята, че властта произтича от народа, т.е. от низините, а не от аристокрацията, т.е. висините – принцип, изразен в Конституцията с думите, че „цялата власт произтича от народа”. Взимането на решения чрез мнозинство е само една процедура на демокрацията, (целяща излъчването на властта отдолу-нагоре), а не нейната същност – нейната същност е зачитането на човешките права, зачитането на редовия индивид, поставен в контрапункт на управляващата каста. Демократичните процедури, структури и принципи (гласуване чрез мнозинство, разделение на властите, върховенство на закона, правната презумпция за невинност) целят именно постигането на тази същност.

Идеята, че правото е на страната на мнозинството, е вид демократичен примитивизъм – той се родее с диктатурата, при която правото е на страната на по-силния. В една демократична република мнозинството не е аргумент за потъпкване на малцинството; решенията на мнозинството не могат да се използват като инструмент за диктат. Степента на цивилизованост на едно общество се мери именно по отношението му към неговите малцинства и към най-слабите и дори маргинализирани индивиди. Демократичната република е политическо средство за съвместен обществен живот, при който не се защитават групи, а индивиди. (По определение фундаментални права има човекът; групите не притежават фундаментални права.) В демократичната република властта бива избирана чрез мнозинство, но не практикува правото на мнозинството, а се придържа към правовия ред – т.е. заложените в конституцията ценности, които не са конюнктурно обусловени.

На гражданите на София от високо държавническо ниво се отказва правото да са равнопоставени български граждани. Твърди се, че техният глас трябва да се игнорира въз основа на това, че „не са мнозинство”. Дори човек неук, който не разбира от правов ред, конституция и републиканска форма на управление, би се замислил за следното: може ли краката и ръцете да игнорират позицията на главата например, щото „не била мнозинство”, па и на всичкото отгоре не била крайник, та не се вписва в тяхното болшевишко общество на крайниците? Може ли да я отрежем, за да не се пречка на това, което си е наумило мнозинството на крайниците?

„София не е България”

Това е аргументът, че едва ли не само в София се протестира; твърди се, че тъй като София не е представителна за България, правителството и депутатите, чиито избиратели не протестират, не трябва да се вслушват в исканията й.

На първо място, чл. 67 от Конституцията гласи: „Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ.” Фактът, че депутатите са издигнати от определен регион не означава, че носят отговорност само пред него, нито че могат да предприемат действия или гласуват законодателни норми, които са в ущърб на правата на жителите на други региони. Те са представители на своя регион в качеството си на хора, които познават неговите специфики, с цел да запознават другите с тях и да могат да го защитават по-добре. Те не са в парламента, за да устройват гладиаторски борби между различните региони – не случайно на него не пише „Разединението прави силата”, а обратното.

Изказването, че „София не е България” едва ли не обявява столицата на България за не-български град! Какво по-крещящо откъсване от България на нейната столица! Какъв е този човек, който е готов да управлява България без София? Какво твърди той, че България е провинцията ли? Що за политик внушава, че България е представена от провинцията, но не и от столицата си?

Чл. 76. от Конституцията гласи: „На първото заседание народните представители полагат следната клетва: “Заклевам се в името на Република България да спазвам Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа.” Е, от чии интереси трябва да се води депутатът – от интересите на определени групи, или от интересите на целия народ? Нима е в интерес на целия народ да има смут, неспокойство и една огромна част от населението да се бунтува? Трябва ли непременно да игнорираш едните, за да угодиш на другите? Кое е по-важно за един държавник: да се окаже прав (което се разбира да се окаже „отгоре”) или да осигури мир за народа?

Държавникът като обединител

Какъв, аджаба, при това положение би трябвало да е българският политик? Истинският държавник е обединител и омиротворител; човек, който гради мостове, а не който фабрикува различия и оттам се стреми към надмощие. Силната държава е държава, в която са защитени възможностите за сътрудничество и свободно съвместно съзидание между различни индивиди и групи – именно това прави една нация силна и просперираща. Подобна нагласа обаче по определение е чужда на червената идеология, която обяснява развитието не със сътрудничеството, а с борбата на противоположностите – при това „класова борба”. Тя е носител на една априори конфликтна идеология, която се стреми към установяване на надмощие на една група над друга, а не към търсене на разбирателство – затова винаги е била съпътствана със смърт и разруха.

Държавникът е човек, който служи за обединението на нацията. Как? Като изтъква аргументи и съответно притежава мислене, което обединява хората, което намира общата база, на която да стъпят като човешки същества, а не като привърженици на една или друга идеология, говорещи един или друг език, имащи един или друг цвят на кожата. Неговата роля не е да определя коя група е права и коя – не, а да осигури на всички групи равнопоставено право на живот в собствената им страна, като ги остави да решават свободно за себе си и да се самоопределят. Величието му се изразява в способността му да намира гъвкави решения така, че да благоприятства мирното съвместно съществуване на хора и групи с различни разбирания и интереси. И ако присъствието му е факторът, който всява разделение и раздор, той веднага би се отдръпнал. Едно, защото упоритото му „управляване” е обида за интелекта на електората, който според този държавник явно не би бил способен да намери решение на казусите си без неотразимата му роля. И второ, защото, както казва Ейбрахам Линкълн, „Никой не е достатъчно добър, че да управлява друг човек без неговото съгласие”.