Приемете срама ми

Никога няма да забравя полу-автобиографичната книга „Безсъдбовност“ на Имре Кертес (унгарски евреин и нобелов лауерат за литература, преживял концлагерите Аушвиц, Бухенвалд и Цайс), в чийто финал авторът е попитан от журналист как се чувства отново свободен по улиците на Будапеща. Отговорът му е, че не изпитва нищо. Всъщност, липсват му животът в лагерите и неговите събратя по страдание. На пръв поглед, това може да звучи извратено, но всъщност съвсем естествено е ежедневието, подчинено на постоянни унижения, еднообразие и брутална борба за физическо оцеляване, да доведе до заличаване на човешките характеристики у хората и да ги направи непригодни за пълноценен живот на свобода.

„Искаме единствено свобода. Поне да можем да излизаме навън. Тук ставаме, лежим по цял ден, нямаме какво да ядем, нямаме къде да ходим до тоалетната, да се изкъпем. Живеем като животни и с всеки ден губим човешкото в себе си “, обяснява ми Ибрахим*(името е сменено) от Гамбия, който от десет дни е в бежанския лагер от затворен тип в Харманли.

 Той все още не е регистриран в България и не може да напусне лагера, освен ако не си плати на псевдо „адвокат“, който да му предостави фиктивен външен адрес срещу съответната сума. Другата опция, по негови думи, е да даде подкуп на служителите в лагера, за да му издадат „зелена карта“, т.е. документ на търсещ закрила. Негови приятели, които „имат долари“, вече са избрали един от двата узаконено-незаконни варианта и живеят в хостели или квартири в София. Докато не им свършат доларите и не станат поредните „нелегални имигранти“ на улицата, заплашващи сигурността и дишащи въздуха на столичани. За десетдевния си престой обаче Ибрахим е похарчил всичките си пари за рушвети и не може да си позволи дори и светлите перспективи, очакващи неговите сънародници. Вместо това трябва да стои затворен.

 Съдбата му не се различава особено от тази на героя на Кертес. Твърде вероятно е след още няколко месеца, дори години (африканците по традиция чакат дълго за придвижване на процедурата по получаване или по-скоро отказ на статут), симпатичният и общителен младеж вече да се е превърнал в непригоден за нормален живот и интеграция социопат.

Нито пък условията в Харманли отстъпват по нещо на концентрационните лагери. В бившето военно поделение по официална информация от МВР живеят около 1200 души, но реално никой не знае колко точно са пръснатите в порутени сгради, палатки и фургони чужди граждани, дошли да потърсят закрила у нас. Напоследък за Харманли се изписа много от българските и чуждестранните медии, уеб изданията са пълни с фотогалерии на потресаващото състояние на най-големия бежански лагер в България, който тепърва ще се разраства, а според ДАБ условията ще се подобряват. Така че сигурно не казвам нищо ново.

Не мога обаче да се отърва от чувството на празнота, вина и срам, които изпитвах, разхождайки се по калните алеи между развалините, в които човешки същества, мечтаещи да възстановят развалините на своя съсипан от редица фактори живот, са принудени оцеляват. Без храна, без топлина, без баня, но най-вече – без никаква идея и очакване за утрешния ден. Може би някак си можеш да заспиш в палатка на -10 градуса, греейки се с вимирисани на нафталин одеала, огън или тялото на човека до теб, но, питам се, как се будиш на същото това място? Място, в което няма потенциал да ти се случи нищо хубаво, нищо, което да дава смисъл и надежда да продължиш да се бориш... освен някоя дарителска акция или посещение на международна организация със съмнителен очакван ефект.

 Мисля си всичко това от позицията на доброволец, участвал в организацията и осъществяването на може би най-мащабната досега хуманитарна акция в Харманли. Благодарение на изцяло доброволни усилия и средства за един уикенд хората в лагера получиха тонове храна, дрехи, санитарни и информационни материали. Обратната връзка за инициативата е отлична, участниците са ентусиазирани и доволни и предполагам, че постигнатото от нас е един положителен пример за изразходване на гражданска енергия. И все пак, аз си тръгнах от лагера гледайки в земята.

Затова държа да поднеса на всички тези хора своите извинения за всичко, което преживяват тук, на територията на България. За униженията в лагерите, насилието по улиците и пропагандата в медиите. Макар и индиректно, ние всички участваме в това морално престъпление срещу (основно) невинни хора, на които е отказано фундаменталното човешко право на достоен живот. Допринасяме за поддържането на статуквото с нашите данъци, мълчание и незаинтересованост към явни несправедливости. Аргументът в подкрепа на бездействието - че ние, българските граждани, сме третирани от държавата също толкова зле, колкото и имиграните, е тотално контрапродуктивен. Напротив, точно този факт би трябвало да служи като мотивация за активност, солидарност, говорене за проблемите и изискване на адекватни и навременни действия от страна на институцииите. Не го ли правим, значи напълно сме си заслужили мизерията. За разлика от тези хора, които нямат никаква вина за проблемите на българската държавност.

-------

Авторът е доброволец в дарителска кампания за сирийските бежанци