Конфликтът в Нагорни Карабах през погледа на българин, живеещ в Армения

От стр. 1

22 след подписването на примирието, войната на практика не е приключвала. Всеки месец двете страни дават по няколко жертви на линията на съприкосновение. Има достатъчно данни, че част от снайперистите в армията на Азербайджан са от Западна Украйна и балтийските републики. А инструкторите в спецназа са от Турция, някои арабски държави и бившите мюсюлмански съветски републики. Част от тях са свързани с «Ал Кайда» и ИДИЛ. Турците са предимно от «Сивите вълци».
За решаването на въпроса с Нагорни Карабах ОССЕ създаде така наречената «Минска Група», начело с Руската Федерация, САЩ и Франция. Баку не без основание подозира представителите на тримата съпредседатели в симпатии към Ереван и Степанакерт: именно в тези три държави арменската диаспора е най-голяма и заема ключови позиции в бизнеса, политиката, културата.

Тя обаче доказа своята несъстоятелност по време на последното изостряне на конфликта. Никой от тримата съпредседатели (сред които е и печално известният бивш посланик на САЩ в София Джеймс Уорлик) не успя да направи нищо важно за спиране на огъня, докато не се намеси Путин.

Азерите настояват в ръководството на Минската Група да бъде включена и Турция, което не се приема от никого от посредниците. На всички е известен фактът, че от самото начало на конфликта турски инструктори обучават азерските офицери и войници. Има, разбира се, и сред арменците, военни с руско, американско, или френско гражданство. Още от самото начало на конфликта, цялата арменска диаспора оказа решителна подкрепа на двете армии в Родината-Майка. Най-типичният пример е американският арменец Монте Мелконян – смел, талантлив, находчив командир, загинал геройски в сражение. В СМИ редовно се появяват информации за 200 000 арменци от диаспората, сдобили се с оръжие и униформи за своя сметка, които са готови да влязат в Арцах през Иран и се присъединят към двете арменски армии. Сега това не се случи.

От дълго време се знаеше, че президентът на Азербайджан Илхам Алиев, на фона на падането на цените на нефта, икономическата криза, бързото обедняване на азербайджанското население, активизацията на ислямистката и националистическата опозиция и последвалите репресии, няма друг начин да отвлече вниманието на избирателите, освен да постигне някакъв, поне минимален военен успех в Нагорни Карабах.Така ще може да оправдае и космическите мащаби на закупуване на въоръжение и военна техника, които водят и до мащабни комисиони за него и най-близкото му обкръжение.

Същото най-вероятно ще се случи и сега: независимо от плачевните резултати от несъстоялия се «блицкриг», руският, белоруският, израелският военно-промишлени комплекси ще получат нови поръчки. А украинските генерали ще продължат да препродават скъпо-прескъпо на азербайджанските получените от източноевропейските членове на НАТО оръжия и военна техника съветски образец. И едните, и другите ще си пълнят джобовете, за сметка на изпращаните на явна смърт обикновени азербайджански войници, голяма част от които са от малцинствата там.

Така че, интензификацията на военните действия, започната от Баку на 01.04.2016г. не изненада, нито Ереван, нито Степанакерт. Арменските въоръжени сили бяха подготвени да окажат достоен отпор във всеки един момент и да преминат в контранастъпление, което и направиха. Когато то започна, Илхам Алиев беше принуден едностранно да обяви примирие. Което после сам наруши.

Той постъпи така още веднъж, когато изнервеният от случващото се Владимир Путин вдигна телефона на южнокавказките президенти, накара им се, извика в Кремъл началниците на Генералните щабове, които под негов натиск подписаха на вид по-сериозно примирие. Трябва специално да се отбележи, че военните действия започнаха, когато в САЩ бяха едновременно трима президенти: на Армения Серж Саркисян, на Азербайджан Илхам Алиев, на Турция Реджеп Тайип Ердоган. Те се срещнаха с Барак Обама и Джо Байдън. Версията за «американска връзка» в причините за началото на военните действия, е налице. Ще видим, дали за бъдеще ще се докаже.

За турската обаче никой не се съмнява. А и Ердоган не я отрича много упорито. Обаче, обвинява преди всичко Русия. Експертите смятат, че с тази война е искал да напомни на Путин за себе си.

Обявеното в Москва примирие на фронтовата линия в Нагорни Карабах продължи не повече от няколко часа. Азербайджанската армия отстъпи от завоюваните през първия ден позиции, не успя да изпълни заповедта на президента Илхам Алиев за малка, локална, военна победа. Затова и продължава да нарушава примирието. С илюзорната надежда за успех. Войната трябваше да отвлече вниманието на азербайджанските народи от корупционните скандали сред висшия офицерски състав, намаляването на доходите, вследствие на падането на цените на нефта и религиозно-етническото напрежение, породено от потъпкването на правата на местните малцинства. Конкретно талишите, живееещи от двете страни на азербайджанско-иранската граница, откровено се радват на интензификацията на бойните действия, смятайки, че така ще могат да ударят в гръб въоръжените сили на Баку. Техните представители разказаха подробно как ще стане това на конференция в Ереван на 27 март, посветена на автохтонните кавказки народи. Един от лидерите им Фахрадин Абосзода, живеещ в изгнание в Москва, предрече скорошна независимост на Талишистан. Според него, новата страна ще се опира на подкрепатана на Иран и двете арменски държави. Сеператистки стремежи проявиха и представителите на лезгините и аварите, живеещи в северната част на Азербайджан. В страната етническият мир не е реалност.
(В доклада на автора на тези редове се съдържаха данни за техния древно-български произход).

Най-зрелищната новина от бойната линия от 01.04.2016 г. досега е свалянето на азербайджански вертолет от арменски новобранец с обикновен РПГ. Както се вижда от ТВ-кадрите, пилотът-азербайджанец е решил да демонстрира високомерието и превъзходството си над арменските бойци, прелитайки само на 2 метра височина над техните позиции (където са били разположени и военни журналисти и кинооператори). И е наказан жестоко за тази своя самоувереност: трупът му е дотолкова обгорял, че идентификацията му стана възможна, едва след като азерската страна си призна за загубата и го обяви за «шахид». За вертолета още не се знае, дали е закупен в Русия, или Беларус (Минск е втори по обем доставчик на оръжие в Баку, след Москва). Няма да е последен...

Руските и белоруските доставки на оръжие и боеприпаси за Азербайджан и неутралната официална позиция на Владимир Путин и Александър Лукашенко станаха причина арменският президент Серж Саркисян да заяви, че «Армения с болка в сърцето гледа как нейните войници загиват от руски оръжия… в Армения предизвиква сериозен резонанс фактът, че Азербайджан използва срещу арменските армии всички оръжия, които закупува от Русия… Такъв стил на работа е неприемлив за нас». Говорителят на арменското военно министерство определи като «неморална» доставката на руски и белоруски оръжия за Азербайджан. Отговорът на Дмитрий Медведев, след дипломатическата му совалка в Ереван и Баку, е, че Русия ще продължи да доставя оръжие и на двете страни в конфликта. Той се аргументира с необходимостта от съхраняване на военния баланс и с опасността противостоящите армии да започнат да се въоръжават от други източници. С тези свои думи рязко свали рейтинга си сред арменците. Главният редактор на Информационната Агенция Регнум Модест Колеров коментира, че «продължаващите доставки на руско оръжие за Баку са най-голямата грешка на Москва».

Заместник-министърът на външните работи Шаварш Кочарян извика белоруския посланик Игор Назарук и му връчи официален протест и предупреждение за несъответствие между действията на Минск и поетите от него съюзнически хадължения. Белоруският политолог Жан Чубуков смята, че в случая външното министерство на страната му се ориентира към позицията на руското, което не води никаква дипломатическа работа по ефективна защита на съюзника си от Организацията на Договора за Колективна Безопасност (ОДКБ). Макар че, член 4 от устава на договора предполага взаимна военна помощ при въоръжена агрессия срещу страна-съюзник. Според Жан Чубуков, министерствата на външните работи на страните от ОДКБ и Евразийския Икономически Съюз принасят в жертва на икономиката колективната безопасност. Той нарича реакцията азербайджанската агрессия, от страна на страните-членки «позор за ОДКБ!» Прави удачно сравнение с НАТО, посочвайки, че на никого и през ум не му минава да нападне страна-член на блока. Думите му се потвърждават от казахстанския политолог Айдос Саръм, който посочва, че «последните събития в Нагорни Карабах са подтикнали Казахстан да направи избор. Казахското решение да се премести срещата на ръководителите на Евразийския Съюз (която трябваше да се състои в Ереван) нагледно доказва, че за Астана Баку е далеч по-важен партньор от Ереван».

Следва на стр. 3