Конфликтът в Нагорни Карабах през погледа на българин, живеещ в Армения

Георги Коларов – доктор по политология и журналист, в момента живее в Ереван

Още в древността сегашният Арцах (на арменски), или Карабах (на турски) са заселени от древните западно-ирански племена «хай» и «армени». С приемането на християнството, се консолидират в арменската нация, като «хай» остава за вътрешно ползване (арменците наричат страната си Хайастан), а «армени» – за външно. Асимилират и много древно-български племена.

И преди, и след царуването на най-прославения арменски владетел Тигран Мец (Велики), Арцах е в пределите на различните арменски държавни образувания, които се появяват и изчезват. Някои от тях са напълно независими, а други са в пределите на Персийската и Византийската империи.

Първите тюрки се появяват в района едва в края на първото – началото на второто хилядолетие след Христа. Започват обаче агресивно да заемат територии и бързо да се размножават. Истината е, че е много условно да се говори за азербайджанска нация: различните тюркски кланове там и досега държат на своята идентичност и се изолират едни от други. Смесените бракове са редки.

През Късното Средновековие имаме, в рамките на Персийската империя, Ериванско ханство и Карабахско ханство, които обединяват по-голямата час от източно-арменските територии. Така е до Туркманчайския Договор от 1828 г., според който те минават в Руската империя. Великият писател и дипломат Грибоедов, в качеството си на посланик на цар Николай Първи в Техеран, усилено осъществява обмен на население: изселва от Армения азербайджанци, заселва арменци и асирийци. Така например, след 1828 г. в азербайджанското село Койласар идват от езерото Урмия (което остава в Персийската империя) повече асирийци и по-малко арменци. Първите са православни-несторианци, но в края на 19 век приемат върховенството на Руската православна църква. Сега в малкото село има 3 църкви: асирийска, руска и арменска. Джамията е разрушена.

Не храмовете обаче са най-интересни там за нас-българите. През 1949 г., след смъртта на Георги Димитров, във всяка една съветска република е поставена задачата да се прекръсти на негово име поне един населен пункт и улици в градовете. Тогавашните комунистически ръководители на Арменската СССР (както и почти всичките им предшественици и потомци за 70 г. съветска власт) са се славели с мъдрост и умереност. И веднага започват да търсят наименование на град, или село, което местните жители не харесват. Намират го бързо и Койласар става Димитров. И като започна декомунизацията на географските названия, проведена от президента Серж Саркисян, асирийците и арменците в Димитров като един се вдигнаха в защита на името и паметника на нашия «вожд и учител». Издяланата от гранит фигура ни е позната до болка и не можем да я сбъркаме. Когато демонстрацията в защита на Генсека на Коминтерна беше показана по телевизията, още на другия ден посетих Димитров. Радостта и гостоприемството на местните жители нямаха граници: от 1964 г. никой от България – дипломат, или журналист, не ги е удостоявал с вниманието си. Позорен за нас факт! За последно бях там на 5 април, когато военните дейстия бяха в разгара си. Димитровци много се зарадваха на моите приятели от Русе, с които обикаляхме Армения. Не се и съмняваха, че българите, (както и цяла Европа) сме на тяхна страна във войната с Азербайджан.

Ако Георги Димитров е спорна фигура дори за комунистите в някои държави (например за полските, чиято партия е разпуснал), с арменците имаме безспорни общи исторически герои, чиито паметници украсяват центъра на Ереван. Като започнем от Вартан Мамиконян (който е успял през 451 г. да защити християнската вяра в битката с персите на Аварайрското поле, с помощта на вожда на древните българи Татул Ванандаци), минем през генералите Андраник Озанян и Гарегин Нъждех (сражавали се на млади години в състава на Българската Армия през Балканските Войни) и стигнем до Пейо Яворов, столетието от гибелта на когото отбелязахме преди около година и половина (сред основните организатори на възпоминателните тържества, поне във Варна, бяха българските арменци). Не всички наши политици, които посещават официално Ереван, се сещат да им оставят по един венец, колкото и често и настойчиво да им се напомня.

(На тези от тях, които посетят Ереван на 23-24 април, по повод на 101-та годишнина от началото на Геноцида над Арменците в Османската Империя, обещавам да купя венци и да ги заведа лично).

До края на съществуването на Руската Империя, арменците заселват плътно Арцах и почти изцяло най-големия град там Шуша (трети по големина тогава в цял Южен Кавказ, след Баку и Тбилиси). Само че, след ВОСР, болшевиките много разчитат на взаимната подкрепа с кемалистите. Цената и са многобройните отстъпки пред тях и азербайджанците, за сметка на арменците. Най-накрая на Арменската ССР е дадена не повече от 1/10 историческата и територия. Арцах е в Азербайджан.

Още оттогава започват едно след друго въстания, съпротивителни движения, опити за решаване на въпроса, в рамките на съветските закони. Всичките са безмилостно подавени от КПСС и НКВД.

Карабахските арменци обаче не се предават. За тях войнската доблест е въпрос на чест и семейна традиция. Като най-типичен пример, разбира се, изпъква голямото село Чардахлу в Долен Арцах:
Там са родени маршалите Ованес (Иван) Баграмян и Амазасп Бабаджанян. Плюс още над 20 генерали и адмирали. На маршал Бабаджанян принадлежат думите: «като ходиш да копаеш на село, не се бой от мръсната тор; като ходиш да се биеш с врага, не се бой от страшната смърт». Той наистина е доказал, че никак не се бои от нея: най-тежкото му раняване е в шията, докато, излязъл от танка до кръста, командва атаката срещу вражеската позиция, въпреки че вече е с генералски пагони на раменете. Това важи за огромното мнозинство жители на Арцах. Може да се посочи и първия местен игрален филм «Домът, който стреляше» на журналиста и писателя от Степанакерт Ашот Бегларян, помощник на президента Бако Саакян. Създаден е по-реална случка: възрастен арменец с часове отбива атаките на азерска рота само с ловната си пушка. И успява да повали много противникови бойци, преди да да запалят родната му къща и патроните му да се взривят.

Арменците в Арцах се надигнаха за пореден път почти веднага, след началото на «перестройката» на Горбачев. Много бързо справедливите искания доведоха до тежки репресии, спрямо тях. Те провокираха въоръженото въстание, с неофициалната подкрепа на Ереван и главна тилова база там, в Арменската ССР. Истинската война започна през 1990г. и завърши през 1994г. с пълна победа на арменците. Освен собствено Арцах, те завзеха и 7 района около него, принадлежащи на Азербайджан. Естествено, изцяло изгониха от там тюркското население. Конкретно за все още неизяснената трагедия в град Ходжалъ, азербайджанците, от своя страна, ги обвиняват в геноцид.

Следва на стр. 2