Защо "Евровизия" трябва да съществува

След текста "Евровизия трябва да бъде прекратен", публикуваме и противоположната позиция - защо конкурсът трябва да съществува. 

Дезоксирибонуклеиновата киселина, позната още като ДНК, е в основата на биологичното съществуване. Тази микроскопична структура съдържа генетичната информация на всеки един организъм, познат на човечеството и без грам притеснение можем да кажем - ДНК е животът. За да поддържа своята уникална структура на двойна спирала, ДНК разчита на може би най-слабата връзка в природата - водородната. Тя е толкова слаба, че сама по себе си дори трудно би била определена като връзка. Огромно обединение от хиляди такива водородни взаимоотношения се оказва достатъчно здраво, за да съхрани съществуването на най-важното - паметта на живота.

Ако вече се питате дали съм луд и какво общо има заглавието с тази малка лекция на тема генетика, то в следващите редове ще разберете отговора и на двата въпроса.

Последното участие на България в песенния конкурс "Евровизия" породи за пореден път разнопосочни реакции. Прекрасната песен на Кристиан Костов бе оценена подобаващо - от журито, но най-вече от зрителите в 42 европейски страни. Не ѝ стигна малко, за да бъде определена за най-добрата в конкурса. Беше изпреварена от една-единствена песен - баладата "Amar Pelos Dois" на португалеца Салвадор Собрал.

В България обаче не сме научени да оценяваме успехи, различни от победа, и най-вече не сме научени да оценяваме чужди успехи и ако не се радваме за тях, поне да ги признаем. Имаме огромен проблем и той е в отричането на всичко, което не е в наша полза. От години това се случва и с конкурса "Евровизия", в който участваме с променлив успех. Това е събитие, което има своите трески за дялане, но твърдението, че трябва да се закрие, защото разединявало Европа, е просто абсурдно.

На първо място трябва да напомним какво всъщност представлява "Евровизия". Това е телевизионното обединение на обществените електронни медии в Европа, включваща 56 държави и ръководено от Европейския съюз за радио и телевизия (EBU). Тук българинът попада в първия кръг на своето объркване. Той веднага възприема конкурса като Европейско първенство по футбол, където в националните отбори трябва да играят най-добрите футболисти на всяка държава.

Да, ама конкурсът "Евровизия" няма претенциите да събира най-добрите изпълнители на всеки участник, най-малкото защото няма как да го направи. Няма и претенция да бъде Европейско по футбол. Това е един конкурс, организиран от обединението на обществените оператори.

Въпросът с политизирането на конкурса и принципите на оценяване е сложен и многозначен. Факт е, че много хора гласуват по симпатии, а не заради музикалния си вкус. Факт е, че се образуват лагери на противопоставяне. Големият въпрос тук е - "Евровизия" ли образува тези лагери или те са просто отражение на съвсем други процеси, далеч от музиката? И не е ли нелепо да обвиняваме огледалото за това, което виждаме?

Качеството на музиката също е много субективен фактор. Признавам, че, с малки изключения, през годините не съм оставал впечатлен нито от нашите, нито от чуждите песни и изпълнители. Това е конкурс, който очевидно няма да противопостави Роби Уилямс, Ерос Рамацоти и Рамщайн. И, когато осъзнаем този незначителен факт, ще можем да погледнем с други очи на надпреварата.

Дали регламентът е съвършен? Със сигурност не. Но регламентът не ми позволи да гласувам за България, защото съм българче и трябва да съм патриот, а за песента от останалите, която ми хареса най-много. В моя случай - на Норвегия. Дали съм стискал палци на Норвегия вместо за Кристиан Костов? Не. Но се надявах скандинавската песен да е с по-добро класиране. Впрочем, също така мисля, че тази година песента на България беше най-силната. Може би има и по-добра формула за по-адекватен регламент, но сегашният дава възможност за обективност на тези, които искат такава. 

Сега ще Ви кажа моята най-важна причина "Евровизия" да съществува. И тя не е свързана с музиката, с SMS-те или с изкривено чувство за национална гордост. Моята причина е това, което видях в залата в Киев. Видях знамената на почти всички европейски държави, които се преплитаха едно в друго в ритъма на музиката. Видях хора, които пееха и танцуваха заедно, неразбирайки езиците си. За тези няколко часа името на нито една от европейските държави не беше споменато в контекста на война, напрежение, пари и т.н.

Това може и да е поредната малка, незначителна водородна връзчица, държаща съществуването на европейската памет. Най-лесно е да я закрием, защото е просто по-лесно нещо да го няма, отколкото да го има. Само че не трябва да забравяме, че именно тези малки връзчици между европейските култури осигуряват мира и обединението ни вече повече от половин век. И тяхното значение е много по-голямо, отколкото очевидно си представяме. А иначе - дистанционното предлага най-бързото спасение от всяко разочарование.